6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 55
гр. София, 04.02.2020 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на двадесет и осми януари през две хиляди и двадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА ЧЛЕНОВЕ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА
АННА БАЕВА
като изслуша докладваното Костадинка Недкова т.д. N 1053 по описа за 2019г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ищеца СНЦ „Български червен кръст”, [населено място], срещу решение № 157 от 18.01.2018г. по в.т.д. № 4471/2015г. на Апелативен съд – София, с която е потвърдено решение № 149 от 23.01.2018г., поправено с решение № 1424 от 28.06.2018г.по т.д. № 4399/2018г. на Софийски градски съд, с което е отхвърлен предявеният на основание чл.13, ал.1, т.3 б. „а” и б. „б” от ЗЮЛНЦ иск от СНЦ „Български червен кръст” срещу СНЦ „Българска планинска спасителна служба” за прекратяване на последното.
Касаторът поддържа, че атакуваното решение е неправилно, тъй като е постановено в противоречие с материалния закон, при съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необснованост. Претендира направените по делото разноски.
Ответната страна по жалбата и делото, СНЦ „Българска планинска спасителна служба”, не представя писмен отговор, с който да изрази становището си по жалбата.
Върховният касационен съд, състав на Второ търговско отделение, след преценка на данните по делото и доводите на страната, намира следното:
Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да постанови атакуваното решение, апелативният съд от представените по делото удостоверения и извършени служебни справки е установил, че наименованието на ответното сдружение („БПСС“) е напълно различно от наименованието на ищцовото сдружение („БЧК“), а предвид представеното по делото уведомително писмо от Информационно обслужване изх. № 1696766/21.11.2014г., наименованието „БПСС“ е уникално към последната дата и е резервирано от К. Р. Р. – един от учредителите на ответното сдружение. Посочил е, че законът не въвежда забрана за регистрация на сдружение, чието наименование наподобява или е идентично с използвани във вътрешни актове имена за структурни образования в други сдружения, нито пък въвежда като релевантни използвани от други субекти знаци, марки и т.н., предвид на което и учредяването, респективно регистрацията на ответното сдружение с наименованието – БПСС, не е противно на закона на заявеното от ищеца с исковата му молба основание- чл.7, ал.4 ЗЮЛНЦ. Допълнително е аргументирано, че съобразно придадените от закона последици в чл. 7, ал. 5 ЗЮЛНЦ на вписването на юридическо лице с наименование, идентично на по-ранно вписано юридическо лице от същия вид – защита чрез иск срещу по-късно вписаното лице да преустанови носенето и служенето със съвпадащото наименование, дори основанието по чл.7, ал.4 ЗЮЛНЦ да беше доказано, а то не е, не може да бъде основание за прекратяване на ответника като юридическо лице. Решаващият състав е заключил, че не е налице и нарушение на чл.7, ал.2 ЗЮЛНЦ, тъй като наименованието е уникално към датата на регистрацията и не въвежда в заблуждение, вкл. за дейността на сдружението, а е съответно на записаните в устава на сдружението основни цели и предмет на дейност на сдружението – планинско спасяване, оказване на планинска помощ при нещастен случай в планините на цялата територия на Република България и др.
Въззивната инстанция е счела, че не е осъществено и основанието по чл.13, ал.1, т. 3, б. „б” ЗЮБЛНЦ за прекратяване на сдружението, поради извършване. на дейност, която противоречи на Конституцията, законите и добрите нрави, съобразно твърденините в исковата молба основания. Посочено е, че обстоятелството, че бивши или настоящи служители на ищеца и/или доброволци към отрядите на същия са осъществили правото си на сдружаване, на избор на доброволческа дейност, правото на избор на кого да престират работната си сила и правото да прекратят трудовите си отношения с ищеца, респективно по – късно да прекратят членството си при ответника, не е противна на законите дейност, както на лицата, така и на сдружението ответник.
Същевременно ищецът, който носи тежестта на доказване, не е доказал намерението на ответника да вреди другиму при упражняване на иначе признати от закона права. Възприел е соченото от ищеца писмо от ИКАР от 08.06.2015г., като съдържащо информация за поведение на представляващите ответника, изключващо твърденията по исковата молба, че ответникът въвеждал в заблуждение, че е част от структурите на ищеца, и при злоупотреба с името и позициите на последния правен субект. От съдържанието на последния документ съдът е установил, че ответникът ясно се е легитимирал пред международната комисия като различен правен субект от БЧК и е поискал приемането му като нов член в международната организация. Посочил е, че ответникът е избран и за организатор на събитие на ИКАР в Боровец през 2016г., не защото е представил неверни данни или се е представил за ищеца, а защото използваните от него специалисти са с по-добри професионални качества, според управителния орган на ИКАР.
Също така съдът е намерил, че представените докладни и протоколи не съдържат никаква информация за установяване на твърденията за злоупотреба от бившите служители при ищеца и учредители на ответното сдружение с известна им по служба информация, за която са поели задължение за конфидециалност. Същевременно, решаващият състав е пояснил, че независимо от това, дори да има такова поведение на отделни физически лица, то последното може да бъде основание за ангажиране на тяхната отговорност, но не е основание за прекратяване на ответното юридически лице.
За да потвърди отхвърлителното първоинстанционно решение, решаващият съд е достигнал до извода, че законът не забранява и учредяването, съществуването и извършването на една и съща дейност в обществена полза от две или повече сдружения, предвид на което и сходството в дейността на ответника и част от осъществяваната от ищеца дейност в обществена полза по планинско спасяване, не е противно на закона или на морала. Напротив, дейността е в обществена полза, поради което е морално да има повече организации, които да осъществяват дейност в обществен интерес, като в конкретния случай, това е дейност по планинско спасяване. Двете сдружения са разписали сходни цели и средства за постигането им във връзка с дейността в обществен интерес по планинско спасяване, което изключва наличие на конфликт на интереси на двата частноправни субекта, а напротив сочи на общ споделян от тях интерес в полза на обществото.
Апелативният съд е счел, че не отговаря на нормативната уредба и застъпената от ищеца теза да му е признат статут на единствена хуманитарна организация на национално ниво, национален партньор на държавата в сферата на планинското и пещерно спасяване, бедствията, авариите и катастрофите. Съдът е достигнал до извода, че дейността на ответника не е в нарушение и на чл.1 от Закона за Българския червен кръст, тъй като не се твърди или доказва ответникът да е искал или демонстрирал по някакъв начин да е представител за България на международното движение на Червения кръст. Намерил е, че не е налице противоречие на дейността на ответника и с цитираните в исковата молба разпоредби на чл.9, ал.4 от Закона за защита при бедствия и чл. 46 от Закон за отбраната и въоръжените сили, с които се предвижда участие на „БЧК” в съвет за намаляване на риска от бедствия и подпомагане на държавата в подготовката на населението за действия при военно положение, оказване на първа помощ и обучение на населението за оказване на първа помощ, доколкото нито в устава на сдружението е предвидено да осъществява последните дейности, нито по делото се твърди или доказва реално да е извършвал такива.
Въззивният състав е намерил за преклудирани поддържаните за първи път с въззивната жалба доводи, че ответникът следва да докаже учредяването си при спазване на всички изисквания по сложния фактически състав за учредяване на сдружение с обществено полезна дейност. В мотивната част на атакуваното решение е пояснил, че в исковата молба ищецът не е въвел друго твърдение за учредяване на ответника в нарушение на закона, извън гореобсъденото за нарушаване на чл.7, ал.2 и ал.4 ЗЮЛНЦ, предвид на което само срещу последното е упражнил защита ищецът, а съдът предвид действащото в гражданския процес диспозитивно начало не може да разгледа и уважи иска на незаявени с исковата молба основания. Намерил е последните доводи да относими и към конкретизираното за първи път с въззвната жалба възражение, че ответникът не е вписан в централния регистър на ЮЛНЦ към Министерство на правосъдието.
С оглед изложеното, решаващият съд е заключил, че по делото не се установяват никакви дейности или действия от страна на ответното сдружение, които да са в нарушение на установената с чл.57, ал.2 КРБ забрана да не се вреди другиму и да не се злоупотребява с права, както и с тяхното упражняване, ако то накърнява права или законни интереси на други, или сочените норми на закона и на морала, както и да е учредено при нарушение на закона – чл.7, ал.2 и ал.4 ЗЮЛНЦ, предвид на което е счел за неоснователен предявения иск по чл.13, ал.1, т.3, б. „а” и б. „б” ЗЮЛНЦ.
В приложенията по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са посочени следните правни въпроса, за които се поддържа, че са предопределящи изхода на спора: ”1/ Спазени ли са изискванията на чл.121 и 122, ал.1 от КРБ за осигуряване равенство на страните, осигуряване състезателност на страните, както и установяване на истината?; 2/ Длъжен ли е въззивният съд, съгласно императива на чл.12 и чл.235 ГПК, да обсъди всички доводи и възражения на страните?; 3/ Длъжен ли е въззивният съд да обоснове фактическите и правни изводи със събраните по делото доказателства?”. Касаторът се позовава на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1, т.3 и ал.2, предл. последно ГПК – „очевидна неправилност”, като цитира следната съдебна практика: решение № 298/28.04.2010г. по гр.д.№ 3973/2008г. на ІV г.о. на ВКС, решение № 68/22.02.2012г. по гр.д.№ 748/2011г. на ІІ г.о. на ВКС, решение № 392/10.01.2012г. по гр.д.№ 891/2010г. на І г.о. на ВКС, решение № 470/16.01.2012г. по гр.д.№ 1318/2010г. на ІV г.о. на ВКС, решение № 217/09.06.2011г. по гр.д.№ 761/2010г. на ІV г.о. на ВКС и определение № 1 от 2.01.2019г. по гр.д.№ 1947/2018г. на І г.о. на ВКС.
Настоящият състав намира, че въззивното решение не може да бъде допуснато до касационен контрол, предвид следното:
Относно първи въпрос, общо формулиран като нарушение на три начала на гражданския процес /равенство, състезателност, истинност/, е пояснено, че нарушенията на посочените общи принципи се изразяват в: тенденциозно мотивиране на решението от въззивния съд в полза на ответника и в ущърб на ищеца чрез неверни данни и доказателства, неправилно приложение на материалния закон, необсъждане на доводите и възраженията на страните, несъответствие на фактическите констатации с доказателствата. С оглед на така направеното пояснение, всички формулираните от касатора правни въпроса са свързани със задължението на въззивния съд да извърши самостоятелна преценка на събраните доказателства и да обсъди доводите на страните. Противоречието на решението с материалния закон е основание не за допускане на касационния контрол, а основание по чл.281, т.3 ГПК. Въззивният съд, противно на твърденията на касатора, не се е отклонил от постоянната практика по приложението на чл.236, ал.2 ГПК, тъй като е обсъдил събраните по делото доказателства и възраженията на страните, изложил е мотиви по съдържащите се във въззивната жалба оплаквания, а доколко преценката му е обоснована и законосъобразна, в каквато насока са изложени доводи в изложението по чл.284, ал.3 ГПК, инкорпорирано в касационната жалба, е въпрос, относим към правилността на обжалваното решение, която не е предмет на обсъждане в стадия за допускане на касационното обжалване. Следва да се има предвид, че именно с оглед диспозитивното начало в гражданския процес, на което се е позовал въззивния съд, и за което липсва поставен от касатора въпрос, е недопустимо съдът да излезе извън наведените в исковата молба твърдения, формиращи основанието на иска, и да разгледа иска на нови, заявени по-късно от ищеца обстоятелства. Въззивната инстанция въз основа на обстоятелствената част на исковата молба ясно е очертал предмета на делото, а именно: учредяване на ответното сдружение не по установения в закона ред предвид регистрацията му с наименование на вече вписано юридическо лице с цел въвеждане в заблуждение в нарушение на чл. 7, ал. 2 и ал. 4 ЗЮЛНЦ, и предвид извършването на дейност, която противоречи на чл. 57, ал. 2 от Конституцията, като ползва правата произтичащи от юридическата му правосубектност не в своя защита, а за накърняване позициите и специалния статут на ищеца БЧК. Последното основание е пояснено с изложените обстоятелства, че учредители на ответното сдружение са лица, които са служители или доброволци към Планинска спасителна служба на БЧК, с достъп до документацията и връзките на последната, както и поради наличие на почти пълно покритие в предмета на дейност на ответното сдружение и на ищеца. В исковата молба е посочено също, че дейността на ответника е насочена към въвеждане в заблуждение и същият се възползва от историята и ресурсите на БЧК като единствена хуманитарна организация на национално ниво, ползваща статута на национален партньор на държавата в сферата на планинското и пещерно спасяване, бедствията, авариите и катастрофите. Изложени са и доводи, че този статут на ищеца произтича от законовата регламентация по ЗБЧК, чл. 9, ал. 4 от Закон за защита при бедствия и чл. 46 от Закон за отбраната и въоръжените сили. Решаващият състав на апелативният съд е разгледал всички доводи и оплаквания на ищеца във връзка с наведените основания в исковата молба, извън които не дължи произнасяне с оглед диспозитивното начало на гражданския процес. Нарушението на посочения принцип би довело до недопустимост на решението в тази му част. Основаното на интерпретацията от ищеца на доказателствения материал несъгласие на същия с фактическите и правни доводи на въззивната инстанция не е основание за допускане на касационния контрол. Противно на твърдението на касатора, въззивният съд е обсъдил и факта на прекратяване на членството при ответника на негови учредители. Приетото от съда относно фактите по делото е обусловено от съобразяването му с рамките на сезирането му, очертани в исковата молба, и от правилното приложение на правилата за разпределение на доказателствената тежест. Провеждането на конгреса на ИКАР е обсъдено единствено с оглед съдържанието на представеното от ищеца с исковата молба писмо, въз основа на което се извеждат твърдения в исковата молба. Доколкото решението е постановено в съответствие с практиката на ВКС, не е налице соченото основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, съответно не може да намери проявление основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, тъй като липсва изменение на закона или обществените отношения, които да обуславят необходимост от промяна в тълкуването на разпоредбите.
Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато и на основание чл. 280, ал. 2, предл. последно ГПК. Очевидно неправилно би било съдебното решение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Такъв порок би бил налице, когато въззивният съд е приложил отменен закон, когато е приложил закон в противоречие с неговия смисъл, когато е нарушил основни съдопроизводствени правила или е формирал изводите си в явно противоречие с правилата на формалната логика, какъвто настоящият случай не е. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. В случая, въззивното реешение не е нито очевидно незаноносъобразно, нито очевидно необосновано.
Предвид изложеното, касационното обжалване на въззивното решение не може да бъде допуснато.
Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Второ търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 157 от 18.01.2018г. по в.т.д. № 4471/2015г. на Апелативен съд – София.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.