О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 55
София, 05.02.2018 г.
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение в закрито заседание , в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖАНИН СИЛДАРЕВА
ЧЛЕНОВЕ : ДИЯНА ЦЕНЕВА
ВАНЯ АТАНАСОВА
разгледа докладваното от съдията Д. Ценева гр.д. № 1891/2017 г. по описа на ВКС, І г.о. и за да се произнесе, взе предвид :
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от М. К. А., приподписана от адв. Г. З., против решение № 87 от 07.03.2017 г. по в.гр.д. № 44/2017 г. на Окръжен съд – Хасково. В жалбата са изложени оплаквания за неправилност на въззивното решение поради необоснованост и допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Жалбоподателят поддържа, че въззивният съд не е обсъдил показанията на разпитаните по делото свидетели във връзка с останалите събрани по делото доказателства, както и че не е направил свои собствени фактически и правни изводи по спора, а е възприел безкритично изводите на първата инстанция, без да вложи собствена оценка на събрания доказателствен материал.
Във връзка с тези оплаквания в изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК е поставен процесуалноправният въпрос относно задължението на съда да анализира поотделно депозираните свидетелски показания, да посочи въз основа на кои от тях основава своите изводи и защо счита част от тях за релевантни, като се твърди, че този въпрос е бил разрешен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС.
В писмен отговор на касационната жалба ответниците по касация С. М. К., Д. М. Н., А. М. Н. и И. М. Н., действащи чрез своя процесуален представител адв. М. Х., изразяват становище, че не са налице предпоставките на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване по повдигнатия от касатора правен въпрос.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното:
С обжалваното въззивно решение е потвърдено решение № 226 от 07.11.2016 г. по гр.д. № 423/2016 г. на Районен съд- Свиленград, с което е признато за установено на основание чл. 124, ал.1 ГПК във вр. с чл. 79, ал.1 ЗС по отношение на касатора М. К. А., че ищците С. М. К., Д. М. Н., А. М. Н. и И. М. Н. са собственици по давностно владение на следния недвижим имот: стопанска сграда „хамбар”, със застроена площ 563 кв.м, построена в поземлен имот № 000206 в землището на [населено място], област Х., целият с площ 1 991 кв.м, с начин на трайно ползване- стопански двор, в местността „Бай дере”, като на основание чл. 537, ал.2 ГПК е отменен нотариален акт № 157, т. ІІІ, нот. дело № 246/2015 г. на нотариус М. М. с рег. № 420 по Регистъра на Нотариалната камара, с който ответникът М. А. е признат за собственик на този имот на основание придобивна давност.
От фактическа страна по делото е прието за установено, че ищците са наследници на М. И. А., починал на 17.08.2015 г. През 2002 г. техният наследодател е участвал в търг за продажба на дълготрайни материални активи на ЗК ”М.”- в ликвидация, и с протокол от 16.04.2002 г. е обявен за спечелил търга за обект „хамбар”, като предложил най- висока цена от 3 600 лв. С договор от същата дата, сключен в обикновена писмена форма, продавачът ЗК ”М.”- в ликвидация продал на М. А. този обект. В договора е посочено, че сумата от 3 600 лв. е заплатена напълно и в брой с фактура от купувача.
За да направи извод, че ищците са придобили правото на собственост върху процесната сграда на основание наследство и давностно владение, въззивният съд е приел, че от 2002 г. тя е била в непрекъснато владение на М. А. и неговото семейство, което се е занимавало със селскостопанска дейност и обработвало под аренда земеделски земи. В хамбара била съхранявана селскостопанската продукция и оттам собствениците на земите получавали рентата в натура. При формиране на този извод въззивният съд се е позовал на показанията на разпитаната по делото свидетелка Г. К., които възприел като обективни, последователни и достоверни предвид обстоятелството, че като служител в ЗК ”М.” същата е участвала в провеждането на търга за продажба на дълготрайни материални активи и добросъвестно е изложила причините, поради които е подписала протокола на тръжната комисия за обявяване на М. А. за купувач и на договора за продажба преди самата тя да бъде вписана в търговския регистър като председател на ликвидационния съвет. Съдът е обсъдил и показанията на ангажирания от касатора свидетел и е приел, че същият отговаря на поставените му въпроси неясно, уклончиво и въз основа на неговите показания не могат да се правят каквито и да било изводи относно релевантни за спора факти.
Поставеният в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК процесуалноправен въпрос не осъществява предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане до касационно обжалване, тъй като не кореспондира със съдържанието на обжалвания съдебен акт. Въззивният съд е извършил анализ на събраните по делото писмени и гласни доказателства, и е посочил мотивирано кои факти приема за доказани въз основа на тях. Подробно е обсъдил и показанията на разпитаните по делото свидетели и е изложил съображенията си да даде вяра на показанията на св. К., посочвайки, че същите са ясни, конкретни, разкриват добра осведоменост относно обстоятелствата по провеждане на търга за продажба на процесната сграда и предаване на владението върху нея, за разлика от показанията на другия свидетел, които са били общи и уклончиви. Обсъдил е и представения по делото констативен нотариален акт за собственост на сградата, с който ЗК ”М.” се е снабдила през 2002 г. няколко месеца след провеждане на търга, позовавайки се на документи за собственост от 1994 г., и е обосновал извода си защо счита, че този нотариален акт не изключва факта на владението на наследодателя на ищците върху сградата. Предвид така изложените мотиви не може да се приеме, че въззивният съд се е отклонил от практиката на ВКС при изпълнение на задължението си при проверка правилността на обжалваното първоинстанционно решение да направи собствени изводи по съществото на спора.
По тези съображения въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване.
В отговора на касационната жалба не е заявено искане за присъждане на разноски, поради което такива не се присъждат.
Водим от гореизложеното съдът
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 87 от 07.03.2017 г. по в.гр.д. № 44/2017 г. на Окръжен съд – Хасково.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: