О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 550
София,14.08.2013 година
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на осми март две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА
БОЯН БАЛЕВСКИ
при участието на секретаря
в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията М.Славчева
т.дело № 463/2012 година
Производство по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] срещу въвзивно решение № 16 от 13.01.2012 г. по гр.д.№ 1227/2011 г. на Пловдивския апелативен съд, с което е потвърдено решение № 17 от 15.07.2011 г. по т.д.№ 120/2011 г. на Старозагорския окръжен съд. С последното касаторът е осъден на основание чл.55, ал.1,пр.3 във вр. с чл.87 ЗЗД да възстанови на [фирма], [населено място], общ.П. сумата 46 000 евро, заплатена на отпаднало основание по договор от 19.07.2006 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 13.12.2010 г. до окончателното й плащане, както и разноски по делото в размер на 5 098.72 лв.
В касационната жалба се поддържат доводи за постановяване на въззивното решение при съществени процесуални нарушения и нарушения на материалния закон, поради която се иска отмяната му.
По делото е депозирана молба от касатора, в която е посочено, че в изпълнение на указанията представя „коригирана касационна жалба и мотивирано изложение на касационните основания по чл.280, ал.1 ГПК”. В приложената към нея втора касационна жалба се поддържа, че договорът е нищожен, тъй като не е подписан от нито един от управителите на страните, че към датата на сключването му дружеството на ищеца не е било регистрирано и не е могло да овластява лица от негово име. Изразява несъгласие с изводите на съда, че договорът служи за разписка, позовавайки се на клауза от договора, като коментира вида на глагола „заплащам”, като поддържа, че според английски му вариант, той е употребен в бъдеще време, в българския вариант – в сегашно време, а според него за да има качеството на разписка, в договора е следвало този глагол да бъде употребен в минало свършено време. При това според касатора, ако е употребен в бъдеще време, т.е. че ще се извърши в рамките на деня, в който е подписан, не е ясно дали плащането ще се извърши преди или след това, изтъквайки, че в оригинала му на английски няма посочена дата на сключването. Поддържа, че по делото не са представени платежни документи и не е доказано, че ищцовото дружеството въобще е разполагало с процесната сума към този момент.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване се сочи селективния критерий по чл.280, ал.1, т.3 ГПК поради „засягането от настоящия спор на материалноправни въпроси, които са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, поради необходимостта от произнасяне от ВКС при липсата на задължителна за съдилищата практика по поставените въпроси, засягащи правоприлагането на правните норми, визирани в чл.55, ал.1, пр.3 във вр. с чл.88 и чл.89 ЗЗД във вр. с чл.20 ЗЗД”.
Ответната страна [фирма] не е изразила становище по касационната жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК, констатира следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, но въпреки процесуалната й редовност не е налице соченото основание за допускане на касационно обжалване.
С обжалваното решение апелативният съд е потвърдил първоинстанционното решение, с което е уважен предявеният иск с правно основание чл. 55, ал. 1 във вр. с чл. 88, ал. 1 ЗЗД и е осъден касатора-ответник по този иск да върне на [фирма] сумата 46 000 евро -авансово заплатена цена по договор за изработка поради отпадане на основанието за получаването й след развалянето на договора от страна на ищеца. Анализирайки целия доказателствен материал по делото съдът, като се позовал на разпоредбата на чл.69 ТЗ е приел, че възражението на ответника за нищожност на сключения на 19.07.2006 г. договор е неоснователно. Въз основа на съдържащата се в него клауза, според която договорът служи като документ, удостоверяващ получаването на процесната сума е прието, че плащането й е осъществено, като в случая липсата на издадени счетоводни документи не е основание за нейната нищожност поради твърдяното противоречие на същата с разпоредбите на чл.146, ал.1, т.3 във вр. с т.4 ГПК, чл.7, ал.1 Зсч във вр. с чл.53, ал.1 и 2 ТЗ, определящи реда за установяване на плащанията между търговци. Прието е за установено освен това, че имотът, в който е следвало да се построи възложения от ищеца обект е продаден на трето лице с всички подобрения и приращения към имота, което от своя страна сочи, че за ответника вече е налице невъзможност да изпълни поетото с процесния договор задължение за прехвърляне на собствеността. вече не е собственост на ответника на клаузата че е налице неизпълнение от страна на възложителя да осъществи в уговорените срокове авансово плащане на стойността на договорените интериорни врати, които е следвало да бъдат изработени и монтирани на процесния обект. Въз основа на така установените факти е направен извода, че е налице предвиденото в чл. 87, ал. 2 ЗЗД условие за разваляне на договора, което е сторено с исковата молба. Направен е решаващия извод, че след развалянето на договора отпада основанието за получаването от ответника на авансово заплатената от възложителя сума в размер на 46 000 евро, която подлежи на възстановяване на основание чл. 55, ал. 1 пр. трето ЗЗД във вр. с чл. 88, ал. 1 ЗЗД като последица от разваления договор.
Така постановеното въззивно решение е в съответствие с действуващата нормативна уредба и задължителната практика на ВКС по приложението на чл.55, ал.1 ЗЗД, обобщена в Постановление № 1/28.05.1979 г. на Пленума на ВС по някои въпроси на неоснователното обогатяване. Както вече беше посочено, по приложението на цитираните правни норми е налице задължителна съдебна практика на ВКС, която е съобразена от въззивния съд при постановяване на обжалваното решение, поради което липсва основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
По изложените съображения и на основание чл. 288 ГПК Върховният касационен съд, състав на второ отделение на Търговската колегия
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въвзивно решение № 16 от 13.01.2012 г. по гр.д.№ 1227/2011 г. на Пловдивския апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: