1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 550
05.09.2019 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, ТЪРГОВСКА КОЛЕГИЯ, ВТОРО ОТДЕЛЕНИЕ в закрито съдебно заседание на четвърти юни през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА
ЧЛЕНОВЕ: АННА БАЕВА
ГАЛИНА ИВАНОВА
при участието на секретаря
изслуша докладваното от съдия Галина Иванова т.д. № 3136 по описа за 2018 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Т. Д. И. в качеството му на ЕТ „Т. Д. И. – Топ 92“ обжалва решение №1527 от 20.06.2018 г. по т.д. 1378/18 г. , САС, ТО 13 състав, с което е потвърдено решение № 2116 от 14.11.2017 г. по т.д. 6309/16 г., СГС , ТО VI-10 състав, с което е осъден на основание чл. 232, ал.2 от ЗЗД да заплати на ищеца сумата от 114 828 лв, представляваща неплатена наемна цена за ползване на земеделска земя за стопанската 2014 – 2015 г. и 16 000 лв, представляваща неплатена наемна цена за ползване на недвижими имоти и движими вещи за периода от октомври 2015 г. до май 2016 г. ведно със законната лихва върху тази сума. Излага съображения, че по първия иск решението било недопустимо, а по втория и необосновано. Не бил взет предвид договора за наем, приложен към исковата молба и като е установено, че такъв договор не е сключен, то съдът бил произнесъл недопустимо съдебно решение. Изводът на съда, че е налице един договор, а не два отделни бил произволен. Налице било нарушение на диспозитивното начало.
Относно необосноваността на възззивното решение за ползване на недвижими и движими вещи за периода от м. октомври 2015 г. до м. май 016 г. – ищецът бил посочил договор за наем от 2.5.2006 г. Нямало събрани доказателства за промяна на посочената в чл. 2, ал.1 от договора цена от 1500 лв. Съдът бил основал решението си на заключението на вещото лице. Решението било постановено в нарушение на материалния закон чл. 20 а, ал.1 и 2 от ЗЗД.
Моли да се обезсили решението в частта, с която е осъден да заплати 114 828 лв и да се отмени в частта, с която е осъден да заплати 16 000 лв.
Ответникът Кооперация „Единство“, [населено място] оспорва касационната жалба. Счита, че следва да се остави в сила решението на въззивния съд. Нямало конкретно посочени правни норми, които касаторът счита за нарушени. Било установено, че ищецът не е заплатил наемната цена. Било безспорно установено и неоспорено от ответника, че последният е ползвал наетите земеделски земи, дори и частично бил заплатил рента за ползваните от него имоти. Неоснователно било твърдението, че не дължи присъдените с въззивното решение суми. Моли да се потвърди решението. Счита, че в изложението не били формулирани въпроси по чл. 280, ал.1 от ГПК.
Върховният касационен съд на Р България в състав на Второ търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното:
С обжалваното въззивно решение № 1527 от 20.06.2018 г. по т.д. 1378/18 г., Софийски апелативен съд, Търговско отделение, 13 състав е потвърдил решението на Софийски градски съд, Търговско отделение, 10 състав, с което е осъден Т. Д. И. в качеството му на ЕТ „Т. Д. И. – Топ 92“ да заплати на Кооперация „Единство“ [населено място] сумата от 114 828,16 лв, представляваща неплатен наем за ползване на земеделски земи на основание договор за наем между страните за стопанската 2014/2015 г. и 16 000 лв, представляваща наем за ползване на недвижими и движими вещи за периода октомври 2015 г. до май 2016 ведно със законната лихва от 27.07.2016 г. до окончателното им изплащане и сумата 10 267,86 лв разноски.
Въззивният съд е приел, че е налице сключен между страните договор за наем на земеделска земя по силата, на който кооперацията е предоставила на ответника под наем за срок от една стопанска година 2014/2015г. земеделски земи в общ размер 4 219,944 дка при наемна цена от 34 лв. на декар за стопанската година 2014/2015 г., която се плаща в периода 01.09. – 15.10. на съответната година, и че е възможно плащане и в реколта. Съдът е разгледал спорния по делото въпрос относно оспорване датата и съдържанието на представения с исковата молба договор за наем на земеделски земи от 15.07.2014 г. и е приел, че договорът е двустранно подписан на последната страница от страните по делото, но в изписаната на ръка дата на сключване личи поправка в последната цифра на годината и при съпоставка на получено копие на договор за наем между страните от ОСЗГ е установил, че ответникът е представил екземпляр между същите страни, за същата стопанска година, но с дата на сключване 25.7.2014 г. Установил е, че клаузите са идентични с клаузите в представения от ищеца договор с дата 15.7.2014 г. освен относно отдадената под наем площ, която е 4 219, 944 дка, а наемна цена е уговорена като в размер „не по-малко от предходната по договаряне след приключване на стопанската година“. Освен това съдът е приел, че към договора от 15.7.2014 г., представен от кооперацията-наемодател не бил представен опис на площите, а такъв е представен към този, носещ дата 25.7.2014 г., който опис бил двустранно подписан от страните. Поради това е установил, че е налице сключен договор с дата и съдържание, така както е съхраняван в ОСЗГ (получен след като е представен в процедура по чл. 37 в от ЗСПЗЗ) като съобразно това съдържание е определил и съществените характеристики на договора местонахождение на земеделските имоти, площ и наемна цена. Приел е, че и двата екземпляра са подписани, но предвид съхранението на договора в ОСЗГ е приел за меродавно съдържанието на този договор с дата 25.07.2014 г. Съобразил е и че ищецът претендира заплащане на наемна цена за по-малко площ 3 653,14 дка, отколкото е отразено в копието, представено пред ОСЗГ в процедура по чл. 37 в от ЗСПЗЗ, а относно наемната цена е приел, че тя е отразена в договора от 25.07.2014 г. и не е в размера, посочен в исковата молба, а в по-малък размер на 34 лв на дка като не е постигнато твърдяното в исковата молба увеличение на наемната цена.
Освен така сключеният договор въззивният съд е установил и твърдението в исковата молба, че между страните е сключен и друг договор за наем на 02.05.2006г. на недвижими вещи и селскостопански инвентар- ремонтна работилница, складови помещения, складове за зърно и селскостопанска техника при наемна цена от 1 500 лв , платима до 15 число на текущия месец по силата на който договор ищецът бил предоставил на ответника посочените недвижими и движими вещи. Съдът е приел, че за месеците октомври, ноември и декември 2015 г. кооперацията била издала фактури за 2000 лв. по договора за наем от 2006 г. за месечен наем, която е приета от наемателя и платена в този размер. Въз основа на счетоводството на ищеца e приел, че това е дължимата наемна цена по договора от 2006 г. в размер на 2000 лв. месечно, като въз основа на осъществената проверка от вещото лице е установил размера на неплатения наем от 16 000 лв. за целия период. Приел е, че по отношение на договора от 2014 г. се дължи 34 лева за декар за стопанската 2014/2015г., която е определяема и е приспаднал от нея плащанията в натура, за да определи дължимия остатък от ответника, който е в размер на 114 828,16 лева.
Касаторът е посочил основание за допускане на въззивното решение до касационно обжалване в частта, с която е осъден да заплати сумата от 114 828,16 лв – чл. 280, ал. 2, пр. 2 от ГПК. Съгласно соченото основание касационният съд може да допусне обжалваното въззивно решение до обжалване когато установи, че има вероятност да е недопустимо. Недопустимостта на иска се определя при липса на някоя от положителните процесуални предпоставки за предявяване на иска или наличие на пречки за предявяването му. В Постановление на Пленума на Върховния съд 1/85 г. са очертани хипотезите на недопустимост на съдебното решение, а именно при които делото не може да се реши по същество – при липса или ненадлежно упражняване на правото на иск, както и при неразглеждане на иска на предявеното основание. В трайната съдебна практика на ВКС решение по т.д. № 850/2012 г., І т.о., решение по т.д. № 748/2015 г., І т.о., решение по т.д. № 1512/2014 г., ІІ т.о., решение по т.д. № 2830/2015 г., І т.о., решение по т.д. № 2806/2015 г., ІІ т.о. е разяснено, че съдебният акт е недопустим, когато е постановен в отклонение от принципа на диспозитивното начало в процеса, или при съобразяване на невъведени в процеса факти от страната, релевантни за квалифициране на претендирани права, в резултат на което съдът се е произнесъл по предмет, с който не е сезиран. В цитираните решения е изразено принципно становище относно предмета на защитата, която се търси чрез иска и индивидуализирането на спорното материално право чрез обстоятелствената част и петитума на исковата молба. Оспорването, направено от касационния жалбоподател е на основание нередовността на исковата молба и нарушение на диспозитивното начало. Според касатора основанието, на което е предявен иска бил договор за наем на земеделска земя от 15.07.2014 г. А решението било основано на друг договор. В изпълнение на този друг договор той не бил взел никакво отношение, нито бил правил възражения, защото ищецът не бил основал искането си на него.
Настоящият съдебен състав намира, че съгласно чл. 130 от ГПК първоинстанционният съд следи за допустимостта на иска, която се определя от наличието на всички процесуални предпоставки за предявяване на иска и липсата на процесуални пречки за упражняване на правото на иск. Въззивният съд като решаващ съд по същество, ако констатира нередовност на исковата молба следва да отстрани тази нередовност и да даде защита на претендираното от ищеца право, съобразно разясненията в т. 5 от ТР/2013 от 09.12.2013 г. по тълк.д. 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. В случая не е констатирана нередовност на исковата молба, защото ищецът е очертал съществените характеристики на договора за наем, сключен между страните – а именно недвижим имот, площ, стопанска година, наемна цена, период, падеж на задължението за плащане на наемната цена. Действително е посочил дата на сключване на договора 15.07.2014 г. и е представил договор с тази дата. Надлежно е формулирал исканията си. В този смисъл при извършената проверка с оглед въведеното оплакване настоящият съдебен състав не установи да има отклонение от изискванията за редовност на исковата молба. Ясно са посочени фактите и формулирано искане, за да може да се определи спорното право. С оглед съществените характеристики на договора за наем настоящият съдебен състав намира, че правото на защита на касатора в качеството му на ответник по иска не е нарушено. Соченото основание не е налице.
Обстоятелството дали фактите, сочени в исковата молба са се осъществили и какво е установено по делото след извършеното оспорване на договора, не означава, че съдът е нарушил чл. 6 от ГПК и в отклонение от диспозитивното начало е дал защита на други, различни от претендираните от ищеца права. Съдът е дал защита именно на претендираното от ищеца спорно право – да получи наемна цена за отдадени под наем площи земеделски земи за стопанската 2014/2015 г. от ответника, с когото има сключен договор за наем именно на тези площи, именно за този период, както е посочено в исковата молба.
Недопустимо би било решението на въззивния съд, ако той е разгледал не посочените от ищеца факти, а други факти и на тях е основал решението си. Тогава ще е налице нарушение на диспозитивното начало и съдът няма да осъществи правораздаване с оглед на надлежно заявения предмет, по който ответникът се е защитавал. Но в случая липсва такова основание. В исковата молба ищецът се е позовал на договор за наем на земеделска земя, сключен между страните на 15.07.2014 г. като са посочени съществените характеристики на договора за наем според ищеца площ от 3 653,14 дка, наемна цена от 36 лв за 1 дка и срок за 1 стопанска година 2014/2015 г. При извършената проверка с оглед направеното от ответника оспорване на представеното писмено доказателство, договор за наем исковата молба, въззивният съд се е ръководил именно от така заявеното основание в исковата молба – сключен договор за наем между страните при посочените в исковата молба съществени характеристики на договора за наем. При извършеното оспорване от страна на ответника на представения договор с исковата молба въззивният съд с оглед въведените от жалбоподателя оплаквания е извършил установяване на фактите по делото и е приел, че между страните е сключен договор за наем като е приел, че датата на сключване не е 15.07.2014 г., както се сочи в исковата молба, а 25.07.2014 г. след като е извършил проверка във връзка с оспорването на писмения документ – договор. Приел е, че договорът от 25.07.2014 г. е за наем на земеделски земи, той отразява действителната воля на страните и твърдението на ищеца, че е постигнато съгласие относно размера на отдадените под наем площи както и уговорката за наемна цена като е приел, че договорът е за период стопанската 2014/2015 г. и уговорената наемна цена е не по-малко от заплатената за предходната стопанска година наемна цена. Установено е, че наемната цена за предходната стопанска година – 2012/2013 г., която е и заплатена от ответника според заключението на вещото лице, в размер на 34 лв на декар. Приел е, че липсва основание за увеличаване на наемната цена, както е претендирал ищецът в исковата молба. С оглед на тези установени факти, настоящият съдебен състав намира, че липсва отклонение от диспозитивността на процеса и че съдът се е произнесъл по иска с оглед предявеното основание – неизпълнение на задължение за заплащане на наемна цена съгласно сключен договор за наем за стопанската 2014/2015 г. при площ 3 653,14 дка и наемна цена 36 лв за 1 декар. Независимо от установеното в разликите на датата на представения от ищеца договор и договорът, който се съхранява в ОСЗГ – Областна дирекция – София град в процедура по утвърждаване на споразумение между ползватели на земеделски земи на основание чл. 37 в от ЗСПЗЗ за стопанска година 2014/2015 г. това не означава, че съдът не се е произнесъл на предявеното основание. Съдът е разгледал предявения иск именно на соченото от ищеца договорно основание. В този смисъл соченото основание от касатора – вероятност съдебното решение да е недопустимо, не се установява. Въззивният съд не се е отклонил от принципа на диспозитивното начало и не е нарушил изведените правила в сочената съдебна практика. Липсва основанието на чл. 280, ал. 2 , пр. 2 от ГПК за допускане на решението до касационно обжалване.
Апелативен съд – [населено място] е разгледал и иск за заплащане на сумата от 16 000 лв на основание сключен между страните договор от 2006 г. относно наем на ремонтна работилница, складови помещения, складове за зърно и селскостопанска техника при наемна цена от 1 500 лв платима до 15 число на текущия месец по силата, на който са отдадени тези вещи. За да приеме промяна в наемната цена от 1 500 лв на 2000 лв съдът се е позовал на заключението на вещото лице А. Б. за установени фактури, заплатена наемна цена в размер на 2000 лв от ползвателя още през 2010 г. Това е мотивирало съдът да приеме неизпълнение на задължението в посочения в исковата молба размер относно наема по договора от 2006 г. По отношение на така разгледания и уважен иск касаторът сочи, че решението е неправилно поради това, че не било обосновано.
Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е обусловено от наличие на предпоставките, установени в чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 – касационният жалбоподател да е посочил материалноправен или процесуалноправен въпрос, разрешен от въззивния съд, който е от значение за решението по конкретното дело, за решаващата воля на съда и да е обусловил изхода на делото. Задължение на касатора е да посочи правния въпрос, от значение за изхода на конкретното дело като общо основание за допускане на решението до касационно обжалване. Едновременно с това сочените от касатора въпроси следва да отговарят на допълнителните основания, предвидени от законодателя в чл. 280, ал. 1, т. 1-3 от ГПК, а именно въпросът да: 1. е решен в противоречие със задължителната практика на Върховния съд и Върховния касационен съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд; 2. да е решен в противоречие с актовете на Конституционния съд или на Съда на Европейския съюз; 3. Въпросът да е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Преценката на Върховния касационен съд за допускане на решението до касационно обжалване се прави въз основа на изложеното от касатора с оглед посочените от законодателя критерии.
В изложението по чл. 284, ал.3 , т. 1 от ГПК касационният жалбоподател е посочил следните въпроси:
1. Решението било постановено при грубо нарушение на съдопроизводствените правила, в противоречие със задължителната практика на ВКС – решение № 127 от 10.1.2018 г. по г.д. 679/17 г, ВКС, 2 ГО, решение № 225 от 05.01.2015 г. по т.д. 3636/15 г. на ВКС, 2 отделение.
2. Обжалваното решение било неправилно по отношение на уважения иск при определяне наемна цена от 2 000 лв за месец. А договорената цена била 1 500 лв. Не съответствало и на чл. 10 от договора, че наемната цена може да се променя само с допълнително писмено споразумение на страните. А такова не било сключвано.
Въпрос 1 не представлява процесуалноправен въпрос, който е разрешен от въззивния съд. Нормата на чл. 280, ал. 1 от ГПК, така както е разяснена и с приетото ТР 1/2009 г. от 19.0.2010 г. по тълк. д. 1/09 г. на ОСГТК на ВКС предвижда, че допускането до касационно обжалване на въззивно решение се осъществява само когато касационният жалбоподател е посочил и обосновал основание за допускане на касационно обжалване. Следва да е посочил материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на делото и разрешен от въззивния съд като именно това разрешение е обусловило изхода на делото. В случая касационният жалбоподател се позовава на процесуален въпрос. Но не го е формулирал, което изключва определяне на общо основание за допускане на решението до касационно обжалване. От сочените съдебни актове, които са нарушени според касатора от въззивния съд, може да се направи извод, че касаторът твърди отново недопустимост на съдебно решение. С решение № 128 от 10.01.2018 г. по гр.д. 679/19 г., ВКС е разяснил въпроса за задълженията на въззивния съд при нередовна исковата молба и е посочил, че решение, постановено в такава хипотеза е недопустимо. Настоящият съдебен състав в конкретния случай не достигна до този извод, както бе посочено по-горе.
По отношение на соченото от касатора решение № 225 от 05.01.2015 г. по т.д. 3636/2015 г. I ТО на ВКС, с което би следвало касаторът да сочи правен въпрос, разрешен от въззивния съд в отклонение от това решение, настоящият съдебен състав намира, че отново е налице, продължаване на трайната съдебна практика, относно основанията за приемане на недопустимост на иска. В решението е посочено, че „…съдебният акт е недопустим, когато е постановен в отклонение от принципа на диспозитивното начало в процеса, или при съобразяване на невъведени в процеса факти от страната, релевантни за квалифициране на претендирани права, в резултат на което съдът се е произнесъл по предмет, с който не е сезиран. В цитираните решения е изразено принципно становище относно предмета на защитата, която се търси чрез иска и индивидуализирането на спорното материално право чрез обстоятелствената част и петитума на исковата молба.“
Сочената практика засяга допустимостта на съдебното решение с оглед осигуряване на защита срещу нарушаване на диспозитивното начало и отклонение от иска, предявен от ищеца, съответно осигуряване спазване на посочения принцип. Отново доводът е свързан с недопустимост на съдебното решение, на който бе даден отговор по-горе.
Съобразно разясненията относно приложението на чл. 280 от ГПК с ТР 1/2009 г. от 19.02.2010 г. по тълк.д. 1/09 г. на ОСГТК на ВКС, соченият от касатора правен въпрос не може да е свързан с правилността на решението, която се определя при извършване на проверка от касационния съд на основание чл. 281 от ГПК, за възприемане на фактическата обстановка по делото или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Ето защо поради непосочване на разрешен от въззивния съд въпрос не е налице общо основание за допускане на решението до касационно обжалване.
Посоченият въпрос 2 в изложението също не може да обуслови общо основание за допускане на решението до касационно обжалване. Налице е извод на касатора във връзка със становището му, че по делото не е установено увеличение на наемната цена по договора за наем от 2006 г. Изводът на въззивния съд е основан на анализ на сключения между страните договор и заключението на вещото лице. А това означава, че касаторът счита за неправилно установяване на фактите по делото и по-скоро възприетото от съда, че е налице увеличение на наемната цена. Този въпрос, свързан с възприемане на фактите след обсъждане на събраните по делото доказателства не представлява процесуалноправен или материалноправен въпрос, който да е общо основание за допускане на решението до касационно обжалване. Проверката за законосъобразност на обжалвания акт се извършва при разглеждане на касационната жалба по реда на чл. 290 от ГПК. Основанията за допускане на касационно обжалване са различни от основанията за неправилност на съдебното решение. В случая касаторът не е обосновал основания за допускане на касационно обжалване и ще следва да не се допуска такова.
Въпреки отправеното искане за присъждане на разноски, към отговора на касационната жалба ответникът не е представил доказателства да са сторени такива и не следва да се присъждат.
По изложените съображения Върховният касационен съд състав на Второ търговско отделение
ОПРЕДЕЛИ
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1527 от 20.06.2018 г. по в.т.д. 1378/18 г., Софийски апелативен съд, Търговско отделение 13 състав.
Определението не може да се обжалва.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: