6
определение по гр.д.№ 1852 от 2017 г. на ВКС на РБ, ГК, първо отделение
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 551
София, 27.11. 2017 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, първо отделение на Гражданска колегия в закрито съдебно заседание на двадесет и втори ноември две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БРАНИСЛАВА ПАВЛОВА ЧЛЕНОВЕ: ТЕОДОРА ГРОЗДЕВА
ВЛАДИМИР ЙОРДАНОВ
след като изслуша докладваното от съдия Т.Гроздева гр.д.№ 1852 по описа за 2017 г. приема следното
Производството е по реда на чл.288 ГПК във връзка с чл.280 ГПК /редакция преди изменението със ЗИД на ГПК, публ. в ДВ бр.86 от 2017 г., съобразно пар.74 от ПЗР на ЗИД на ГПК, публ.ДВ бр.86 от 2017 г./.
Образувано е по касационна жалба на Н. Я. Г. и Г. Я. Г. срещу решение № 2067 от 07.11.2016 г. по в.гр.д.№ 2682 от 2016 г. на Софийския апелативен съд, гражданско отделение, X. състав, с което е потвърдено решение от 21.01.2016 г. по гр.д.№ 9262 от 2014 г. на Софийския градски съд за отхвърляне на предявените от Н. Я. Г. и Г. Я. Г. срещу [фирма] искове с правно основание чл.31, ал.2 ЗС за сумата 86 600 лв., представляваща обезщетение за лишаване от ползване за периода от 03.08.2009 г. до 03.01.2010 г. на 97,489 % ид.ч. от недвижим имот, представляващ кафе-сладкарница „П.“, находяща се в [населено място], [улица], цялата с площ от 300 кв.м.
В касационната жалба се твърди, че решението на Софийския апелативен съд е недопустимо и неправилно като постановено в нарушение на съдопроизводствените правила- основания за касационно обжалване по чл.281, ал.1, т.2 и т.3 ГПК.
Като основания за допускане на касационното обжалване се сочат чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК /редакция преди изменението със ЗИД на ГПК, публ. в ДВ бр.86 от 2007 г./. Касаторите твърдят, че обжалваното решение противоречи на посочена от тях практика на ВКС /решение № 66 от 19.06.2012 г. по гр.д.№ 19 от 2011 г. на ВКС, ГК, четвърто г.о., ППВС № 6 от 27.12.1974 г. по гр.д.№ 9 от 1974 г., Тълкувателно решение № 1 от 06.08.2012 г. по тълк.д.№ 1 от 2012 г. на ОСГК на ВКС, решение № 19 от 30.05.2011 г. по гр.д.№ 262 от 2010 г. на ВКС, ГК, второ г.о., решение № 176 от 08.06.2011 г. по гр.д.№ 1281 от 2010 г. на ВКС, ГК, трето г.о./ по следните правни въпроси:
1. Включва ли фактическият състав на чл.73 ЗС, при осъществяването на който възниква отговорността на недобросъвестния владелец за обезщетяване на собственика на имота за ползите, от които го е лишил владелеца в периода на недобросъвестното си владение, необходимост от писмено поискване, отправено от собственика до владелеца, когато недобросъвестното владение е установено върху идеални части от имота от страна на съсобственик, който владее целия имот за себе си ?
2. Съставлява ли нормата на чл.31, ал.2 ЗС специално правило, което да дерогира приложението на чл.72 и чл.74 ЗС, когато се поставя въпрос за дължимост на обезщетение за пропуснати ползи от страна на владелците на идеални части от даден имот във всеки случай, в който обективно е налице съсобственост, или чл.72 и чл.74 ЗС уреждат в цялост отношенията между съсобственици, включително и по отношение на дължимите от владелците обезщетения в случай, че един или няколко от съсобствениците владеят целия имот за себе си, отричайки правата на другата част от съсобствениците ?
3. Отнасят ли се разясненията, дадени в ППВС № 6 от 27.12.1074 г. относно взаимодействието на разпоредбите на чл.72 и чл.74 ЗС и чл.30 и сл. ЗС в зависимост от това дали съсобственикът, който упражнява фактическа власт върху целия имот, владее идеалните части на останалите съсобственици или само ги държи, не само до регулацията на правоотношенията между собственика и владелеца във връзка с подобренията, извършени от владелеца, но и до правоотношенията в тези случаи в тяхната цялост, включително и по отношение на условията за дължимост на обезщетението за ползите, от които собственикът е лишен ?
4. Следва ли да се приеме, че правоотношенията между собственика и владелеца-съсобственик, независимо дали последния е недобросъвестен или добросъвестен, се регулират в случаите на обогатяване на собственика с подобрения от нормите на чл.72-74 ЗС, а в случая на лишаване на собственика от ползите- от режима на съсобствеността- чл.31, ал.2 ЗС ?
5. Отнасят ли се разрешенията, дадени в Тълкувателно решение № 7 от 02.11.2012 г. по тълк.д.№ 7 от 2012 г. на ОСГК на ВКС и внасят ли тези разяснения промяна в приложението на чл.72-74 ЗС по отношение на условията за дължимост от страна на владелеца на обезщетения в случай на съсобственост, тоест приравняват ли се с тези разрешения по своето съдържание понятията „лично ползване“ по чл.31, ал.2 ЗС и владение по смисъла на чл.68, чл.72 и чл.64 ЗС или отношенията между владелците и собствениците се уреждат в цялост от чл.72 и чл.74 ЗС и след постановяване на това ТР ?
6. Допустимо ли е решение, постановено по непредявен иск, когато съдът е излязъл извън спорния предмет, като е присъдил нещо различно в сравнение с исканото от ищеца, тоест когато в нарушение на принципа на диспозитивното начало съдът се е произнесъл по предмет, за който не е бил сезиран ?
7. Дали предметът на делото се формира от заявените искания и възражения на основата на твърдяните факти и обстоятелства и съставлява ли произнасянето извън заявените искания и възражения на основата на твърдяни факти и обстоятелства произнасяне извън спорния предмет ?
8. Допустимо ли е съдебно решение да бъде постановено въз основа на незаявени възражения и обстоятелства, свързани с основателността на предявения иск ?
9. Позоваването на съда на факти, които не са предмет на спора, представлява ли съществено нарушение на съдопроизводствените правила- принципа на диспозитивното начало по чл.6, ал.2 ГПК ?
10. Допустимо ли е съдът по своя преценка да променя заявените от страните по съответния процесуален ред обстоятелства и факти и да постанови решение върху доказателства и факти, които не са поддържани от страните ?
Освен това, касаторите считат, че произнасянето на ВКС по поставените от тях правни въпроси би било от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото по смисъла на чл.280, ал.1, 3 ГПК. Твърдят и че касационното обжалване на решението на САС следва да бъде допуснато служебно от ВКС, тъй като това решение е недопустимо.
Ответникът по жалбата [фирма] не взема становище по нея.
Върховният касационен съд на РБ, Гражданска колегия, състав на първо отделение по наличието на основания за допускане на касационното обжалване приема следното: За да постанови обжалваното решение за потвърждаване на първоинстанционното решение за отхвърляне на предявените искове за сумата 86 600 лв., представляваща обезщетение за лишаването на ищците от ползването на процесния имот /кафе-сладкарница „П.“ в [населено място], [улица]/, въззивният съд е приел, че по делото е безспорно установено, че ищците и ответното дружество са съсобственици на процесната кафе-сладкарница „П.“ /ищците Н. Я. Г. и Г. Я. Г. като наследници на майка си М. Х. М. притежават на основание обезщетяване по реда на ЗОСОИ по-голямата част от имота /97,489 % ид.ч./, а ответното дружество [фирма] притежава останалите 2,511 % ид.ч. от имота/ и че ответникът лично е ползвал съсобствения имот през целия исков период- от 03.08.2009 г.до 03.01.2010 г. Предвид на това, съдът е приел, че претенцията на ищците за осъждане на ответника на им заплати обезщетение за лишаването им от ползването на съсобствения имот следва да се квалифицира като иск по чл.31, ал.2 ЗС, а не както е посочил ищеца в исковата си молба като иск по чл.73, ал.1 ЗС. Съдът е приел, че този иск е неоснователен, тъй като съгласно разпоредбата на чл.31, ал.2 ЗС обезщетение за лишаване на съсобственик от ползването на съсобствената вещ се дължи само след писмено поискване от съсобственика, каквото в случая не е предявено за исковия период от 03.08.2009 г. до 03.01.2010 г.
Така постановеното решение не противоречи на посочената от касаторите практика на ВКС:
1. В решение № 66 от 19.06.2012 г. по гр.д.№ 19 от 2011 г. на ВКС, ГК, четвърто г.о. е прието, че съгласно чл.73, ал.1 ЗС недобросъвестният владелец дължи на собственика добивите, които е получил и които е могъл да получи, както и обезщетение за ползите, от които го е лишил, тоест дължи връщане на плодовете, включително и гражданските плодове, и без покана затова. Това решение е напълно неотносимо към настоящия казус, тъй като касае иск, предявен от собственик срещу владелец-несобственик на имота. По настоящото дело се касае за предявен иск от съсобственици срещу друг съсобственик на имота, за отношенията между които са приложими други материалноправни разпоредби на ЗС /не чл.73, а.1 ЗС, а чл.31, ал.2 ЗС/. Поради това няма как да е налице противоречие между това решение на ВКС и обжалваното решение.
2. В ППВС № 6 от 27.12.1974 г. по гр.д.№ 9 от 1974 г. е прието, че щом фактическата власт върху съсобствен имот се упражнява от такъв съсобственик, който не е държател на идеалните части на останалите съсобственици, а техен владелец, правоотношенията със съсобственика следва да се уредят съгласно чл.72 и чл.74 ЗС /отговорност на собственика за направени от владелеца подобрения в имота на собственика/. В останалите случаи намира приложение чл.30, ал.3 ЗС. Няма противоречие на обжалваното решение с това ППВС, тъй като по настоящото дело е предявен иск не за подобрения /в който случай съгласно приетото в ППВС № 6 от 1974 г. би следвало да се приложат разпоредбите на чл.72 и чл.74 ЗС/, а за пропуснати ползи от ползването на съсобствен имот, които се претендират от владеещия имота съсобственик /в който случай отношенията между съсобствениците следва да се разрешат съгласно разпоредбата на чл.31, ал.2 ЗС/.
3. В Тълкувателно решение № 1 от 06.08.2012 г. по тълк.д.№ 1 от 2012 г. ОСГК на ВКС се е произнесъл по въпроса за приложимостта на презумпцията на чл.69 ЗС /че се предполага, че владелецът държи вещта като своя, докато не се докаже, че я държи за другиго/ между съсобствениците. Приетото в горепосоченото тълкувателно решение няма никакво отношение към обжалваното решение на САС, по което съдът не е отхвърлил иска поради качеството, което е имал ответника при ползването на процесния имот /държател или владелец/, а поради това, че ищците не са поискали писмено от ответника- съсобственик на имота да им заплаща обезщетение за лишаването им от ползването на съсобствения имот през исковия период, каквото писмено поискване изисква разпоредбата на чл.31, ал.2 ЗС.
4. В решение № 19 от 30.05.2011 г. по гр.д.№ 262 от 2010 г. на ВКС, ГК, второ г.о. е прието, че предметът на делото и обемът на дължимата защита се определя от страните, поради което е недопустимо съдът по свой почин да променя било то параметрите на предмета на правния спор, било то обема и вида на търсената защита. Съдът е ограничен само в предметната рамка на заявените искания и възражения на основата на твърдяни факти и обстоятелства, релевантни за спорното правоотношение. Произнасянето по искане, което не е заявено или е различно от заявеното обуславя процесуална недопустимост на обжалваното решение. В конкретния по това дело на ВКС, второ г.о. случай е прието, че въззивният съд е нарушил диспозитивното начало в процеса, като служебно се е произнесъл по валидността на сделката, с която ищецът се е легитимирал като собственик, въпреки че не е имало спор между страните, че ищецът е собственик на процесния имот.
Обжалваното решение не противоречи на горепосоченото решение на ВКС, ГК, второ г.о. В него Софийският апелативен съд не се е произнасял извън предмета на делото. Видно от съдържанието на исковата молба, претенцията на ищците е била за осъждане на ответника да им заплати обезщетение за лишаването им от ползване през периода от 03.08.2009 г. до 03.01.2010 г. на притежаваните от тях 97,489 % ид.ч. от кафе-сладкарница „П.“ и именно по тази претенция се е произнесъл съда. Обстоятелството, че е дал правна квалификация на тази претенция, различна от дадената от ищците в исковата им молба правна квалификация /като иск по чл.31, ал.2 ЗС вместо иск по чл.73, ал.1 ЗС/, не представлява произнасяне по непредявен иск и съответно не е нарушение на диспозитивното начало в гражданския процес.
5. В решение № 176 от 08.06.2011 г. по гр.д.№ 1281 от 2010 г. на ВКС, ГК, трето г.о. е прието, че съдът не може по своя преценка да променя заявените от страните по съответния процесуален ред обстоятелства и факти и следва да вземе решението си при съобразяване с онези от тях, които са поддържани от страните. В обжалваното решение по същество е прието същото- съдът не е променил заявените от ищците факти и обстоятелства и се е съобразил с тези от тях, които са били надлежно доказани по делото- че ищците са собственици на 97,489 % ид.ч. от процесния имот, че ответното дружество неоснователно ползва целия имот и по този начин лишава ищците от ползите от това ползване.
Поради всичко гореизложено не е налице основанието на чл.280, ал.1, т.1 ГПК /редакция, преди изменението с ЗИД на ГПК, публ. в ДВ бр.86 от 2017 г./ за допускане на касационното обжалване на решението на Софийския апелативен съд.
Не е налице и основанието на чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационното обжалване по смисъла на това понятие, разяснен в т.4 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1 от 2009 г. на ОСГТК на ВКС . Поставените от касаторите правни въпроси са свързани с приложението на ясни и пълни правни норми, по които има постановена константна практика на ВКС, която не се нуждае от актуализиране: Първата група въпроси е свързана с това дали обезщетението за лишаване от ползване на един съсобственик от друг съсобственик на съсобствена вещ се дължи само след писмено поискване. Тези въпроси са свързани с приложението на нормата на чл.31, ал.2 ЗС, която е пълна и ясна и по която има непротиворечива съдебна практика. Втората група въпроси е свързана с това дали е допустимо съдебно решение по иск с неправилна правна квалификация или с правна квалификация, различна от дадената такава от ищеца в исковата му молба. По този въпрос също има непротиворечива съдебна практика /например решение № 45 от 20.04.2010 г. по т.д.№ 516 от 2009 г. на ВКС, ТК, второ т.о., решение № 164 от 14.01.2010 г. по т.д.№ 764 от 2008 г. на ВКС, ТК, второ г.о., решение № 51 от 07.04.2009 г. по т.д.№ 623 от 2008 г. на ВКС, ТК, второ т.о, решение № 149 от 29.03.2011 г. по гр.д.№ 1463 от 2009 г. на ВКС, ГК, първо г.о., решение № 260 от 08.08.2011 г. по гр.д.№ 1001 от 2010 г. на ВКС, ГК, първо г.о., решение № 129 от 13.07.2011 г. по гр.д.№ 72 от 2010 г. на ВКС, ГК, първо г.о., решение № 359 от 21.07.2010 г. по гр.д.№ 1205 от 2009 г. на ВКС, ГК, второ г.о., т.2 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк.д.№ 1 от 2013 г. на ОСГТК на ВКС и др./, в която се приема, че неправилната правна квалификацията на иска съставлява нарушение на материалния закон и като такова води до неправилност на решението, но не и до недопустимост на това решение, както и че определянето на правната квалификация на иска е дейност на съда /а не на ищеца/ по приложението на закона и се извършва въз основа на фактическите твърдения и съдържанието на петитума на исковата молба, като при осъществяване на тази дейност съдът не е обвързан от дадената от ищеца в исковата молба правна квалификация.
Няма съмнение и за недопустимост на обжалваното въззивно решение, в който случай съгласно приетото в т.1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1 от 2009 г. на ОСГТК на ВКС касационното обжалване би следвало да се допусне служебно от ВКС. Както бе посочено и по-горе, с него Софийският апелативен съд не се е произнасял по непредявен иск и извън предмета на делото. Видно от съдържанието на исковата молба, претенцията на ищците е била за осъждане на ответника да им заплати обезщетение за лишаването им от ползване през периода от 03.08.2009 г. до 03.01.2010 г. на притежаваните от тях 97,489 % ид.ч. от кафе-сладкарница „Прага“ и именно по тази претенция се е произнесъл съда. Обстоятелството, че е дал правна квалификация на тази претенция, различна от дадената от ищците в исковата им молба правна квалификация /като иск с правна квалификация чл.31, ал.2 ЗС вместо иск с правна квалификация чл.73, ал.1 ЗС/, не представлява произнасяне по непредявен иск и съответно не води до недопустимост на постановеното решение.
Поради всичко гореизложено касационното обжалване на решението на Софийския апелативен съд не следва да се допуска.
По изложените съображения съставът на Върховния касационен съд на РБ, Гражданска колегия, първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 2067 от 07.11.2016 г. по в.гр.д.№ 2682 от 2016 г. на Софийския апелативен съд, гражданско отделение, X. състав.
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.