О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 552
гр. София, 12.11.2018 г.
Върховният касационен съд на Република България, второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на трети октомври две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА РУСЕВА
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
изслуша докладваното от съдията Пламен Стоев гр. д. № 1375/18г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на М. Г. К. срещу въззивно решение № 4004 от 27.07.17г., постановено по в.гр.д.№ 355/17г. на Благоевградския окръжен съд, с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл.281, т.3 ГПК.
С посоченото решение въззивният съд е потвърдил решение от № 2 от 03.01.2017г. по гр.д.№ 194/15г. на Разложкия районен съд, с което е допусната да се извърши съдебна делба на двуетажна масивна жилищна сграда, със застроена площ от 160 кв.м., находяща се в [населено място], [улица], построена в УПИ ХІV-890,891, от кв.23 по плана на [населено място] с площ от 600 кв.м, заснета по КККР на [населено място] като еднофамилна жилищна сграда с идентификатор 02676.501.890.1, със застроена площ от 200 кв.м., между К. Г. М., Л. И. М., П. Г. Г. и М. В. Г. с квота общо 1/6 ид.част, М. Г. К. с квота 2/6 ид.части и А. И. З. с квота 3/6 ид.части. Със същото решение въззивният съд е осъдил виззивника М. Г. К. да заплати на въззиваемите К. Г. М., Л. И. М., П. Г. Г. и М. В. Г. по 600 лв. разноски за въззивното производство.
За да постанови решението си, въззивният съд е приел, че с договор за покупко-продажба от 27.11.2001г., оформен с нот.акт № 149/01г./поправен с нот.акт № 50/01г./ Л. Д. К., лично и като пълномощник на Г. Д. К., М. Г. К. и К. Г. К., чрез адвокат Р. К., са продали на В. Д. П. 1/2 ид.част от процесната жилищна сграда и 1/2 ид.част от дворното място, върху което е построена. С договор за замяна от 07.02.2002г. В. Д. П. е прехвърлила собствеността на закупения от нея имот на [фирма], а с последваща замяна от 30.10.07г./нот.акт № 75/07г./ ищците в първоинстанционното производство К. Г. М. и П. Г. Г., по време на браковете им с останалите две ищци, са го придобили от посоченото дружество. По предявени на 24.06.2003г. искове по чл.26, ал.2 ЗЗД и чл.108 ЗС от Л. Д. К., Г. Д. К., М. Г. К. /К./ и К. Г. К. е образувано гр.д.№ 338/03г. на РС-Разлог, производството по което е приключило с решение № 958 от 15.07.2008г. по гр.д.№ 2774/07г. на ВКС и като краен резултат исковете на М. Г. К. /К./ и К. Г. К. срещу В. Д. П. и [фирма] по чл.26, ал.2 ЗЗД са уважени, като е признато че договорът за покупко-продажба на 2/6 ид.части от жилищната сграда и от дворното място, обективиран в нот.акт № 149/01г., поправен с нот.акт № 50/01г., е нищожен поради липса на съгласие, а исковете на останалите ищци по чл.26, ал.2 ЗЗД са отхвърлени. След връщане на делото на окръжния съд, с влязло в сила на 30.06.2010г. са уважени и исковете на тези ищци по чл.108 ЗС за предаване владението на 2/6 ид.части от имота, като исковете за ревандикация на останалите двама ищци са отхвърлени. В хода на производството по делото Л. Д. К., Г. Д. К. и К. Г. К. са дарили на касатора М. Г. К. /К./ 2/6 ид.части от процесния имот /нот.акт № 124/07г./.
При тези фактически данни въззивният съд е приел, че 1/6 ид.част от имота е била прехвърлена валидно от Л. Д. К. и Г. Д. К. на В. Д. П. през 2001г., поради което те не са могли да я прехвърлят на касатора с договора за дарение от 2007г. и че след извършените прехвърлителни сделки понастоящем като собственици на тази част се легитимират ищците, а касторката притежава 2/6 ид.части от него. Прието е, че останалата 1/2 ид.част от него е собственост на ответника А. И. З., който я е придобил по силата на сключен с нот.акт № 140/1999г. договор за дарение от своя баща. Във връзка с възражението на касаторката, че е придобила притежаваната от ищците 1/6 ид.част от имота по давност чрез осъществявано непрекъснато владение в периода 2001г.-2015г. е прието, че към 2001г. същата е била непълнолетна и не е могла да осъществява самостоятелно владение, а и след сключване на договора за покупко-продажба от 27.11.2001г. купувачът В. П. е била въведена във владение на имота с протокол от 28.11.2001г. След тази дата продавачите, вкл. жалбоподателката са били лишени от владение върху имота, което е продължило поне до края на 2011г./през периода 2007г.-2011г. сградата се е ползвала като механа по силата на договори за наем, по които М. К. не е страна/. С оглед на това е прието, че фактическият състав на чл.79, ал.1 ЗС не е осъществен.
Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът сочи, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с установената практика на ВКС и на съдилищата по въпросите: 1. Дали може чл.82 ЗС да намери приложение при прехвърляне на имот и дали страната по такъв акт може да присъедини към владението си и владението на своя праводател и 2. Прилага ли се разпоредбата на чл.133 ГПК в производството по делбата и допустимо ли е да се представят писмени доказателства след първото по делото заседание в това производство.
Ответникът по жалбата К. Г. М. счита, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. Претендира разноски.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК.
Съгласно тази разпоредба, в приложимата редакция преди изменението, обн. ДВ, бр.86/17г. с оглед датата на подаване на касационната жалба – 04.10.2017г. и § 74 ПЗР ЗИДГПК, на касационно обжалване пред ВКС подлежат въззивните решения, в които съдът се е произнесъл по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е решен в противоречие с практиката на ВКС; решаван противоречиво от съдилищата; от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
Допускането на касационно обжалване предпоставя с въззивното решение да е разрешен правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в цитираната разпоредба. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства /т.1 на ТР № 1/09г. на ОСГТК на ВКС/.
В случая, предвид посочените по-горе съображения за постановяване на обжалваното решение, поставените от касатора въпроси не са били предмет на обсъждане от въззивния съд, нямат обуславящо изхода на спора значение и не могат до обусловят допустимостта на касационното обжалване. Във връзка с първия поставен въпрос следва да се отбележи, че въззивният съд не е приел, че преди сключения през 2007г. договор за дарение владение върху спорната 1/6 ид.част от имота е осъществявано от родителите на касаторката, а след това от нея, но че тя не е могла да присъедини своето владение към тяхното, а е приел, че през периода 201г-2011г. владение от тях изобщо не е осъществявано. Вторият въпрос има отношение към дейността на първоинстанционния съд, чието решение не е предмет на касационно обжалване, като съгласно установената практика на ВКС за допуснати от него нарушения на съдопроизводствените правила, изразяващи се в отказ да събере относими и допустими към предмета на спора писмени доказателства, въззивният съд не следи служебно, освен в посочените в т.1 на ТР № 1/13г. на ОСГТК на ВКС хипотези, които в случая не са налице. По настоящото дело пред въззивната инстанция страната не е поискала събирането на никакви доказателства и изрично е заявила, че няма да сочи такива. Наред с това с представената във връзка с тези въпроси практика на ВКС са разгледани различни от настоящата хипотези и никакво противоречие с нея не е налице.
С оглед изложеното посоченото въззивно решение не следва да се допуска до касационно обжалване.
При този изход на спора и на основание чл.78, ал.3 ГПК касаторът следва да бъде осъден да заплати на ответника по касация К. Г. М. сторените от него разноски в настоящото производство за адвокатско възнаграждение в размер на 600 лв.
С определение № 66 от 11.04.18г. на ВКС, ІІ г.о. към настоящото дело е присъединено и ч.гр.д.№ 1374/18г., образувано по частна жалба на К. Г. М. срещу определение № 5106 от 10.10.17г. по гр.д.№ 355/17г. на Благоевградския окръжен съд по чл.248 ГПК.
Жалбоподателят поддържа, че определението е неправилно, постановено в нарушение на материалния закон, съдопроизводсвените правила и е необосновано, поради което иска неговата отмяна.
Ответникът по жалбата е подал писмен отговор, в който изразява становище за нейната неоснователност.
Производството по частната жалба е по реда на чл.274, ал.2 ГПК (ТР № 6/12г. на ОСГТК на ВКС, т.24).
С обжалваното определение е оставена без уважение молбата на жалбоподателя за изменение на въззивното решение в частта му за разноските като е прието, че с оглед направеното по делото възражение от въззивника за прекомерност на направените от него разноски пред въззивната инстанция за адвокатско възнаграждение в размер на 1440 лв., с включен ДДС, това възнаграждение правилно е било намалено до минималното такова в размер на 600 лв., предвидено в чл.7, ал.4, вр. с ал.2 от Наредба №1/04г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения с оглед фактическата и правна сложност на делото и положените от пълномощника усилия при упражняване на процесуалните права. Посочено е, че делото е приключило в едно съдебно заседание, в което не са събирани доказателства, като е представен отговор и писмена защита, идентична с писмените защити от пълномощниците на въззиваемите Л. М., П. Г. и М. Г., както и че минималният размер на адвокатското възнаграждение не следва да се присъжда с начислен ДДС, тъй като по делото липсват данни пълномощникът на жалбоподателя адв.М. А. да е регистрирана по ЗДДС.
Частната жалба е неоснователна.
В случая окръжният съд правилно е приел, че заплатеното от страната адвокатско възнаграждение пред въззивния съд в размер на 1440 лв. е прекомерно съобразно действителната фактическата и правна сложност на делото и на реално извършените от пълномощника на страната процесуални действия за защита на нейните интереси, респ. че са налице условията на чл.78, ал.5 ГПК за присъждане на тези разноски в по-нисък размер.
Доводът на жалбоподателя, че минималният размер на възнаграждението, изчислен върху интереса възлиза на сумата 882,80 лв. без ДДС, тъй като притежава в режим на СИО 1/12 ид.част от имота, чиято данъчна оценка е 11 760 лв., е неоснователен, тъй като дори това да е така, в хипотезата, при която съдът присъжда разноски за адвокатско възнаграждение на двама съпрузи поотделно /на съпругата на жалбоподателя също са присъдени разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 600 лв./, не би могло при отчитане на материалния интерес на всеки от съпрузите да се вземе предвид данъчната оценка на цялата притежавана от тях идеална част от имота, а само на половината от нея, независимо от обстоятелството, че съпружеската имуществена общност е бездялова. Правилно съдът е приел, че върху минималния размер на възнаграждението не следва да се прибавя и начислен ДДС, предвид липсата на данни по делото пълномощникът на жалбоподателя да е регистриран по ЗДДС. Представеният по делото договор за правна защита и съдействие, в който е посочено, че е договорено и заплатено адвокатско възнаграждение в размер на 1440 лв. с ДДС има характер на разписка и надлежно удостоверява заплащането на посочената сума съгласно ТР № 6/12г. на ОСГТК на ВКС, но не доказва, че пълномощникът на жалбоподателя е регистриран по ЗДДС.
С оглед изложеното обжалваното определение следва да бъде потвърдено.
По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 4004 от 27.07.17г., постановено по в.гр.д.№ 355/17г. на Благоевградския окръжен съд.
О с ъ ж д а М. Г. К. да заплати на К. Г. М. сумата 600 лв./шестотин лева/ разноски.
П о т в ъ р ж д а в а определение № 5106 от 10.10.17г. по гр.д.№ 355/17г. на Благоевградския окръжен съд по чл.248 ГПК
О п р е д е л е н и е т о не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: