О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 552
гр. София, 17.06.2016 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на двадесет и осми април през две хиляди и шестнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РАДОСТИНА КАРАКОЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА КОСТОВА
КОСТАДИНКА НЕДКОВА
като изслуша докладваното от Костадинка Недкова т.д. № 2754 по описа за 2015г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Н. Й. К. срещу решение № 70 от 19.03.2015г. по в.т.д. № 364/2014г. на Апелативен съд – Велико Търново, с което е отменено решение № 84/14.08.2014г. на Окръжен съд – Велико Търново по т.д.№ 300/2013г. и вместо това е признато за установено по реда на чл.422 ГПК, че Н. Й. К. дължи солидарно с [фирма] на [фирма] следните суми: 144 683,52 швейцарски франка – главница по договор за банков кредит, 33,88 швейцарски франка – такси и 21 788 швейцарски франка – договорна лихва за периода от 21.09.2010г. до 14.08.2012г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 10.09.2012г. до окончателното плащане, за които суми е издадена заповед за незабавно изпълнение въз основа на извлечение от сметките на [фирма]
В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е недопустимо, неправилно и незаконосъобразно поради нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Според жалбоподателя, апелативният съд се е произнесъл свръх петитум и е изменил предмета на спора като се е произнесъл по незаявено искане. Твърди, че е неправилен изводът на съда относно получаването от него на покана за доброволно изпълнение. Излага съображения, че съдът не се е съобразил с неравноправността на клаузите по Закона за защита на потребителите и че същите не са индивидуално договорени. Жалбоподателят смята, че неправилно съдът е счел, че сумите по договора са усвоени. Според него банката няма право да решава в каква валута следва да се усвои кредита и е недопустимо да претендира договорни лихви след датата на предсрочната изискуемост.
Ответникът по жалбата, [фирма], счита, че не са налице сочените основания за допускане до касационно обжалване на въззивното решение, а ако такова бъде допуснато, моли касационна жалба да бъде оставена без уважение, като неоснователна.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че усвояването на кредита не е елемент от фактическия състав на сделката, а договорно задължение на банката и право на кредитополучателя да получи плащане, като банката е длъжна да докаже плащането. Изложени са съображения, че в случая усвояването на кредита е категорично доказано от приетата по делото ССЕ, която е установила, че сметката на кредитополучателя е била заверена с уговорената сума по кредита, към който извод сочат и останалите доказателства по делото, а именно сключените в последствие два анекса към договора и предприетите плащания от кредитополучателя. Анексите по договора за кредит, с които се променя погасителния план, променят изискуемостта, но не новират задължението. Според съда, предсрочната изискуемост се обявява с изрично изявление, като банката следва да установи неизпълнението и уведомяването на длъжника. Относно уведомяването не се прилагат правилата на ГПК, тъй като се касае за договорни отношения. Съдът е счел, че когато договорът не е обявен за предсрочно изискуем, се дължат изискуемите вноски за периода до датата на подаване на заявлението, а настъпилата изискуемост на вноски след тази дата е за период извън исковата молба и относно тези вноски следва да се предяви нов иск за период след подаване на заявлението. В конкретния случай предсрочната изискуемост е надлежно обявена. Съгласно договора, поканата е била изпратена на обявения адрес за кореспонденция и по вина на ответника не е получена, тъй като същият не е отишъл да получи пощенската пратка. По аналогия на чл.25 ЗЗД е прието, че поканата е получена, след като ответникът сам е попречил на получаването й. Категорично се установява от заключението на вещото лице, че към този момент кредитополучателят е бил в просрочие, както за две от вноските по главницата, така и за няколко вноски по договорната лихва, съгласно анекс 2, поради което за банката е възникнало правото да обяви кредита за предсрочно изискуем. Поканата за предсрочната изискуемост е връчена преди подаване на заявлението. Въззивният съд е изложил съображения, че съдлъжникът отговаря солидарно с кредитополучателя по силата на договор за встъпване в дълг, който е обезпечителен и тъй като обезпечава фирмен кредит, относно него не се прилагат правилата на Закона за защита на потребителите и кредитополучателят и съдлъжниците са длъжни да установят връщането на кредита. Въз основа е прието за неоснователно възражението за нищожност на клаузи от договора, поради противоречие със З.. Съдът е счел, че когато е уговорено връщането на кредита във валута, основателен ще е искът за присъждането му във валута, тъй като това е задължение за стойност и искането за присъждане в лева или в чужда валута не обвързва съда. Приел е, че не се касае за изменение на иска, а само има уточнителен характер искането за присъждане в лева, а впоследствие – във валута. Според съда, възражението за нищожност на клаузата за наказателна лихва също е неоснователно, тъй като представлява вид неустойка за забава, която не противоречи на добрите нрави, предвид обезпечителната, обезщетителната и наказателната функция на неустойката. Решаващият състав е счел, че банката също има право да договори капитализиране на изтекли лихви и неустойки, за да може да договори нов погасителен план и както, кредитополучателят, така и съдлъжниците са се съгласили с тези условия.
В изложението към касационната жалба се твърди, че са налице основанията по чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК, като касаторът поставя следните правни въпроси, които счита, че са решавани противоречиво от съдилищата и са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото, като в същото време обосновава противоречието им с ТР № 4/2014г. от 29.04.2015г. на ОСГТК на ВКС: /1/ „Допустимо ли е въззивният съд да измени твърденията на ищеца в установителния иск по чл.422 ГПК, предвид направеното изменение иска, касаещо присъждане на сумата в лева, като присъди сума в швейцарски франкове?; При направено изменение на иска от ищец по делото, има ли правомощие въззивният съд да го квалифицира като уточнение на иска?; /2/ „Допустимо ли е въззивният съд да се произнесе по нерелевирани във въззивната жалба твърдения за уведомяване на длъжника за настъпване на предсрочна изискуемост по кредит?; /3/ Как следва да бъде извършено уведомяването на кредитополучателя/солидарния длъжник за настъпване на предсрочна изискуемост? Приложими ли са правилата на ГПК по отношение на уведомяването на кредитополучателя/солидарния длъжник за предсрочна изискуемост на кредита? При уведомяване чрез пощенско писмо какви са реквизитите, които следва да съдържа последното, за да се приеме, че е налице надлежно уведомление за предсрочна изискуемост на кредитополучателя/солидарния длъжник?“; /4/ „Усвояването на сума по кредита представлява ли елемент от фактическия състав на договора за банков кредит?“; /5/ „Може ли физическо лице – потребител, който има качеството на съдлъжник по фирмен кредит, да се позовава на наличие на неравноправни клаузи в договора за кредит по смисъла на Закона за защита на потребителите и Директива 93/13 на ЕО?“; /6/ „Дължи ли се договорна лихва след датата на обявяване на кредита за предсрочно изискуем от страна на банката? Предсрочната изискуемост има ли действие на едностранно прекратяване на договора?“.
Не е налице твърдяната от касатора евентуална недопустимост на въззивния акт, тъй като не е направено изменение на иска, предявен по реда на чл.422 ГПК, а до уточнение на размера на престацията във валутата, в която е договорено вземането, съобразно Тълкувателно решение № 4/ 29.04.2015г. по тълк.д. №1 / 2014г. на ОСГТК на ВКС.
Вторият въпрос също не може да обуслови касационния контрол, тъй като въпросът за предсрочната изискуемост е въведен още с исковата молба, като съобразно Тълкувателно решение № 1/ 2013г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд следва да субсимира фактите под приложимата материалноправна разпоредба.
Относно начина на уведомяване на кредитополучателя / съдлъжника за предсрочната изискуемост на кредита има формирана по реда на чл.290 ГПК задължителна практика на ВКС в съответствие с която е постановено и въззивното решение, поради което спрямо въпросите от сигмент трети в изложението не е осъществена допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК, като наличието на практика по чл.290 ГПК изключва проявлението на основанието по чл.280, ал.1, т.2 ГПК, като не се доказват и предпоставките, при които според т.4 от Тълкувателно решение № 1 / 19.02.2010г. по тълк.д. № 1/ 2009г. на ВКС въпросът е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.
Въззивният съд е приел за доказан факта на усвояване на сумата по кредита от кредитополучателя, поради което въпросът, дали сумата по кредита представлява елемент от фактическия състав или е изпълнение на задължение на банката по него е ирелевантен за изхода на спора и като такъв не покрива общия критерий по чл.280, ал.1 ГПК.
По отношение на петия въпрос обаче е осъществено общото основание за допускане на решението до касация, тъй като е включен в предмета на делото и е обусловил изхода му, като е налице и допълнителния критерий по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, доколкото при липсата на съдебна практика точното прилагане на закона и развитие на правото формират основание за допускане на касационно обжалване, което е налице, когато приносът в тълкуването на закона осигурява решаването на делата, съобразно точния смисъл на закона, какъвто е и настоящият случай.
Последният въпрос се предпоставя и от отговора на пети въпрос.
С оглед изложеното, настоящият състав намира, че въззивното решение следва да се допусне до касация на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК по конкретизирания по т.1 от Тълкувателно решение № 1/ 19.02.2010г. по тъкл.д. № 1/ 2009г. на ОСГТК на ВКС въпрос: „Физическо лице – съдлъжник по договор за банков кредит, по който кредитополучателят е търговец, има ли качеството на потребител по Закона за защита на потребителя и може ли да се позовава на неравноправност на клаузи в договора за кредит?”.
На основание чл.18, ал.2, т.2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, касаторът следва да внесе по сметката на ВКС държавна такса в размер на 5421,04 лева.
Водим от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И
ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 70 от 19.03.2015г. по в.т.д. № 364/2014г. на Апелативен съд – Велико Търново, с което е отменено решение № 84/14.08.2014г. на Окръжен съд – Велико Търново по т.д.№ 300/2013г. и вместо това е признато за установено по реда на чл.422 ГПК, че Н. Й. К. дължи солидарно с [фирма] на [фирма] следните суми: 144 683,52 швейцарски франка – главница по договор за банков кредит, 33,88 швейцарски франка – такси и 21 788 швейцарски франка – договорна лихва за периода от 21.09.2010г. до 14.08.2012г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 10.09.2012г. до окончателното плащане.
УКАЗВА на касатора, Н. Й. К., в едноседмичен срок от съобщението да представи по делото вносен документ за внесена по сметката на ВКС държавна такса в размер на 5421,04 лева, като при неизпълнение на указанието в срок, производството по жалбата ще бъде прекратено.
След представяне на вносния документ, делото да се докладва на Председателя на I ТО за насрочване в открито съдебно заседание, а при непредставянето му в указания срок – да се докладва за прекратяване.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.