4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 552
София, 21.11. 2016 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание в състав:
Председател:Маргарита Соколова
Членове:Гълъбина Генчева
Геника Михайлова
като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. № 2896/2016 г., и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.
С решение № 482 от 21.05.2015 г. по гр. д. № 5190/2014 г. на Пернишкия районен съд е допусната делба на възстановени по реда на ЗСПЗЗ земеделски земи, находящи се в землището на [населено място], от които две ниви – в местността „Д. дол” и една нива в местността „В.”, за недействителна е обявена сделката, извършена с н. а. № 124/2014 г., с която описаните в п.п. 8, 22 и 23 имоти са дарени от А. Б. Н. на М. А. Г., и искът за делба срещу последния е отхвърлен.
С решение № 9 от 11.01.2016 г. по в. гр. д. № 781/2015 г. на Пернишкия окръжен съд първоинстанционното решение е обезсилено в частта, с която е обявена недействителност на сделката по н. а. № 124/2014 г., а в останалата обжалвана част, с която делбата е допусната и по отношение на З. Б. Д., А. З. С., Ц. З. Г., Л. П. А. и Ж. К. Г., а М. А. Г. е изключен от участие в делбата, решението е потвърдено.
Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от М. А. Г., който иска то да бъде отменено като неправилно, постановено при касационното отменително основание по чл. 281, т. 3 ГПК.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, срещу съдебен акт, който не е изключен от касационен контрол съгласно чл. 280, ал. 2 ГПК, отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК и е допустима.
От ответниците по касация писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е подаден от З. Б. Д., която счита, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.
При произнасяне по допускането на касационното обжалване, Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., намира следното:
Предмет на производството за делба са недвижими имоти, възстановени с решения на поземлената комисия като произхождащи от Б. Н. Б., починал на 04.03.1965 г. Страните по делото са неговите наследници по закон, с изключение на М. Г., който е приобретател по договор за дарение на 1/5 ид. ч. от делбените имоти, с дарител А. Б. Н. – едно от петте деца на общия наследодател. През 1971 г. преживялата съпруга В. М. Б., както и децата Т. Б. З., Ц. Б. Г. и З. Б. Д. са се отказали от наследството на Б. Б.. От тях З. Д. е ищца по делото, а останалите са починали и като страна в производството участват техните наследници.
Въззивният съд приел, че по силата на чл. 91а ЗНсл процесните земеделски земи се считат за новооткрито наследство по смисъла на чл. 1 от с. з. и отказът от наследство, извършен след одържавяването, няма действие по отношение на тези имоти, поради което и не е основание за изключване от делбата на лицата, извършили отказа, респективно – на техните наследници по закон. Ответникът М. Г. е въвел довод за неприложимост на чл. 91а ЗНсл, тъй като ищцата не била доказала процесните земи да са били включени в ТКЗС към момента на откриване на наследството и на отказа, а фактът, че имотите са възстановени по реда на ЗСПЗЗ, не е доказателство за включването им в ТКЗС. Въззивният съд приел този довод за преклудиран по съображения, че не е въведен с отговора на исковата молба, а по същество – за неоснователен. Стабилните административни актове, каквито са решенията на органа по поземлената реформа, следва да бъдат взети предвид от съда съгласно чл. 17 ГПК, като правото да се оспорва материалната им законосъобразност принадлежи на лица, които не са страна в административното производство. В случая дареният няма право да строи това, тъй като административното производство е образувано по молба на неговия праводател – дарителя А. Н.. Съобразно приетото относно отказа от наследство и предвид заявеното от ищцата правоизключващо възражение за недействителност на основание чл. 76 ЗНсл на договора за дарение, въззивният съд приел, че делбата следва да се допусне при части, съответстващи на наследствените права на всеки един от наследниците по закон на общия наследодател, а на приобретателя по сделката не се определя дял. По съображения, че правото по чл. 76 ЗНсл е упражнено под формата на възражение, а не чрез инцидентен установителен иск, сделката не може да бъде обявена за недействителна, поради което и обезсилил първоинстанционното решение в тази част, а в останалата обжалвана част го потвърдил.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и се иска допускане на касационно обжалване по два въпроса.
Касаторът твърди на първо място, че в противоречие с практиката на ВКС, изразена в решение № 124/19.06.2015 г. по гр. д. № 620/2015 г. и решение № 18/03.02.2015 г. по гр. д. № 4619/2014 г., двете на ВКС, І-во г. о., и решение № 311/04.01.2012 г. по гр. д. № 503/2011 г. на ВКС, ІІ-ро г. о., въззивният съд приел за преклудирано, като направено след срока по чл. 133 ГПК за отговор на исковата молба, възражението, че ищцата и други наследници на общия наследодател са направили отказ от наследство, поради което и делбата не следва да се допуска с тяхно участие, респективно – с участие на наследниците им по закон.
Във връзка с това е поставен въпросът: може ли в първото по делото заседание да се навеждат доводи и възражения относно участието в делбата на някой от съделителите, включването в делбата на някои имоти до размера на дела на някои от съделителите, ако те не са включени в отговора на исковата молба. В цитираните съдебни актове, постановени по реда на чл. 290 ГПК и съставляващи задължителна съдебна практика, е застъпено становището, че разпоредбата на чл. 342 ГПК представлява специално правило за първото заседание в делбеното производство, в което всеки от сънаследниците може да възрази против правото на някой от тях да участвува в делбата, против размера на неговия дял, както и против включването в наследствената маса на някои имоти. Възраженията не може да се считат преклудирани на основание общото правило на чл. 133 ГПК, тъй като е налице специална разпоредба в закона, предвиждаща преклузията за тези оспорвания в делбеното производство да е в един по-късен момент – първото по делото заседание. Въззивното решение не противоречи на тази съдебна практика, тъй като въззивният съд не е приел да е налице преклузия на възражението за участие в делбата на част от съделителите по делото, както твърди касаторът. Обратно – направеният в първото по делото съдебно заседание довод за извършен отказ от наследство и представеното във връзка с това удостоверение № 36/71 от 07.06.1971 г., са били обсъдени от въззивния съд като своевременно въведени в спорния предмет и са послужили при формиране на фактическите и правни изводи в обжалваното решение. Основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване не е налице.
На второ място в изложението се твърди, че въззивният съд неправилно е определил за несвоевременно, като въведено в първото съдебно заседание, възражението спорните земи да не са внасяни в ТКЗС, а въпреки наведените във въззивната жалба доводи не е извършил допълване на доклада по делото за разпределението на доказателствената тежест относно отрицателните факти, каквото е посоченото твърдение. Поддържа се противоречие с решение № 197/10.05.2011 г. по гр. д. № 430/2010 г. и решение № 235/15.04.2010 г. по гр. д. № 673/2009 г., двете на ВКС, І-во г. о., по въпроса: следва ли страната да доказва отрицателни факти, които твърди в производството. По този въпрос също не може да се допусне касационно обжалване, защото по него въззивният съд не се е произнасял и следователно същият не е обусловил правната воля на съда, обективирана в обжалваното решение. Възражението относно характера на спорните земи като земеделски е отклонено с решителния мотив, че не е направено от легитимирано за това лице. Във връзка с това решаващо съображение в изложението не е поставен правен въпрос, а рамките, в които се селектират касационните жалби, се определят именно от поставения от касатора материалноправен или процесуалноправен въпрос. Ето защо не е налице общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК и касационната жалба не може да бъде допусната до разглеждане по същество.
С оглед изхода на спора и предвид заявеното искане, на ответницата по касация З. Д. следва да се присъдят разноските за водене на делото във Върховния касационен съд в размер на 500 лева по договор за правна защита и съдействие № 02864 от 11.04.2016 г.
По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 9 от 11.01.2016 г. по в. гр. д. № 781/2015 г. на Пернишкия окръжен съд.
ОСЪЖДА М. А. Г. да заплати на З. Б. Д. разноските за водене на делото във Върховния касационен съд в размер на 500 /петстотин лв./ лева.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: