ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 552
София, 21.08.2015 г.
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на тридесети юли през две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:ВЕСКА РАЙЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ:СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
ЛЮБКА АНДОНОВА
при секретаря
изслуша докладваното от съдията ЛЮБКА АНДОНОВА
ч.гр.дело № 2851/2015 год.
Производството е по чл. 274 ал.3 от ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на Н. Т. П. от [населено място], чрез процесуалния му представител адв.В. С. от АК-Варна срещу определение № 792 от 6.3.2015 г, постановено по гр.дело № 446/2015 г на Варненски окръжен съд, Гражданско отделение, Трети състав, с което е потвърдено определение № 17259/9.12.2014 г по гр.дело № 1083/13 г на Районен съд-Варна за прекратяване производството по делото поради недопустимост на предявения иск.
В частна жалба се подържа, че обжалваното определение е неправилно и незаконосъобразно, постановено е в нарушение на процесуалния закон.Иска се отмяната му и връщане на делото на първоинстанционния съд за произнасяне по предявения от жалбоподателя допустим иск.
В изложението на основанията по чл.284 ал.3 от ГПК жалбоподателят сочи наличието на касационното основание по чл.280 ал.1 т.3 от ГПК.Формулира следните въпроси, за които подържа, че са от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото :
1/”Допустимо ли е първоинстанционния съд да посочва с разпореждане основанието на исковата претенция преди да е даден ход на делото, като по този начин императивно вменява в задължение на ищеца /под страх от прекратяване на делото/ да се отрече от основанието, което той самият сочи и същевременно да признае, че той самия предявява /подържа/ иска си на соченото от съда основание, в противоречие с разпоредбата на чл.146 ал.1 от ГПК, по аргумент от задължително за него определение на последната инстанция, която подържа становището, че основанието следва да бъде посочвано от първоинстанционния съд едва в доклада на делото, след насрочване на първото съдебно заседание, както и в противоречие с правата по чл.214 от ГПК, които ищецът има” ;
2/ „Допустимо ли е първоинстанционния съд да си служи с квалификации, чийто смисъл не е в състояние да дефинира и конкретизира, при и по повод констатирани нередовности на исковата молба, които ищецът е длъжен да отстрани в срок и чието запазване само по себе си представлява основание за прекратяване на делото, макар и да е налице своевременно отправено до съда искане за цитирането на ония текстове по описателната част на исковата молба, които носят всички белези на дадената правна квалификация /неадекватност, неразбираемост/ оставена впоследствие извън мотивите за прекратяване на делото, поради неотстранени нередовности на исковата молба” ;
3/Допустимо ли е първоинстанционният съд да вменява в задължение на ищеца да излага доводи за целесъобразност при и по повод на предпочитанията си към основанието на иска, което той сам е посочил, както и за нецелесъобразност от предявяване /подържане/ на иска на основанието, посочено от самия съд, още преди изготвянето на доклада по делото и насрочването на първото по него съдебно заседание, в нарушение на чл.146 ал.1 от ГПК, след като изпълнението на това предписание само по себе си е напълно лишено от смисъл и води до самоцелно усложняване на процеса, тъй като така или иначе в съответствие с нормите на чл.214 ал.1 от ГПК ищецът може в първото по делото съдебно заседание да измени по съдържание своето искане или неговото основание до приключване на съдебното дирене в първата инстанция, може дори са се премине от установителен към осъдителен иск и обратно.”
За да постанови обжалваното определение въззивният съд е приел, че производството пред Варненски окръжен съд е образувано по искова молба на Н. П., с която са предявени срещу С. В., Г. В., А. В., А. В. и С. В. искове за признаване за установено по отношение на ответниците, че на 30.8.1967 г, починалата М. А. В. е осъществила състава на престъплението „измама”, като е извършила дарение в полза на А. и С. В. на по ? ид.част от дворно място, цялото с площ от 200 кв.м, представляващо имот пл.№ , кв.730 по плана на [населено място] и е въвела в заблуждение длъжностното лице-варненски нотариус, че е единствен собственик на имота, прикривайки обстоятелството, че другата ? ид.част от него е отчуждена с договор за покупко-продажба, обективиран в нотариален акт № г в полза на С. Д. и в последствие е придобита от ищеца.Прието е, че с определение № 201/5.6.2014 г по ч.гр.дело № 3063/14 г, ВКС е отменил определението, с което е било прекратено веднъж производството по делото и го е върнал за продължаване на съдопроизводствените действия, като в мотивите си ВКС е обосновал извод, че се касае за предявен от ищеца установителен иск за собственост за установяване по отношение на ответниците, че ищецът е собственик на ? ид.част от описания в исковата молба имот.След връщане на делото за продължаване на съдопроизводствените действия, с молба от 5.12.2014 г ищецът е посочил, че дадената от ВКС правна квалификация на иска, като такъв по чл.124 ал.1 от ГПК му е насилствено натрапена.Това е така поради обстоятелството, че за П. не съществува правен интерес от предявяване на установителен иск за собственост по отношение на ответниците, тъй като те са се разпоредили с имота и понастоящем негов собственик е трето лице.Прието е, че с оглед наведените в уточнителната молба твърдения, ищецът не подържа установителния иск за собственост, а предвид това изявление лишен от правен интерес е иска по чл.124 ал.5 от ГПК за установяване със сила на присъдено нещо на извършено престъпление „измама”, тъй като спорът между страните относно правата на ищеца в имота няма да бъдат разрешени по този начин.Правата на ищеца по отношение на имота могат да бъдат предмет единствено на установителен иск за собственост /какъвто ищецът заявява, че не подържа/ и ревандикационен иск, поради това предявеният иск по чл.124 ал.5 от ГПК е приет за недопустим.
Относно заявенното касационно основание.
Искът по чл. 124, ал. 5 от ГПК е установителен и съдът служебно следи за положителната процесуална предпоставка – наличие на правен интерес.Този иск е допустим само когато кумулативно са налице посочените в съответния текст предпоставки, а именно: престъпното обстоятелство, чието установяване се иска да е от значение за едно гражданско правоотношение или за отмяна на влязло в сила решение и наказателно преследване, касаещо това обстоятелство, когато не може да бъде възбудено или е прекратено на някое от основанията по чл. 24, ал. 1, т. 2 – 5 или е спряно на някое от основанията по чл. 25, т. 2 или чл. 26 от НПК, и в случаите, когато извършителят на деянието е останал неоткрит.
При предявен иск с правно основание чл. 124, ал. 5 ГПК е налице трайна и непротиворечива съдебна практика, изразяваща се в това, че от обстоятелствата, сочени в исковата молба, ищецът ще следва да установи своя правен интерес от предявяването на иска, изразяващ се в посочване на обстоятелствата, които са от значение според него за изхода на спора по приключилото дело с влязло в сила решение и които са установени въз основа на престъпното обстоятелство, чието установяване се иска. Следва да се отбележи, че правният интерес е винаги конкретен и се преценява въз основа на изложените от ищеца в исковата молба и поддържани от него факти и обстоятелства. Процесуалноправния въпрос относно допустимостта на предявения иск по чл.124 ал.5 от ГПК въззивният съд е процедирал в съответствие с утвърдената съдебна практика. За наличието на правен интерес като положителна предпоставка за предявяване на иска, съдът следи служебно във всяко положение на делото независимо дали това е преди постановяване доклада на делото или след този момент.Касае се за въпрос относно допустимост, а не редовността на предявения иск, тъй като в случая ищецът категорично подържа, предявен от него единствено иск по чл.124 ал.4 от ГПК иск.Поради това без значение за крайния изход на спора са поставените от ищец въпроси №№ 1, 2 и 3.Поради което не е налице касационното основание по чл.280 ал.1 т.3 от ГПК.Относно твърдяната от касатора възможност да премине от установителен към осъдителен иск и обратно следва да се отбележи, че тя е законово допустима и по този въпрос в съдебната практика спор няма.Релевантното в случая е, че ищецът не би могъл да премине от установителен иск по чл.124 ал.5 от ГПК към установителен иск за собственост или иск за ревандикация, тъй като в този случай е налице едновременно изменение на основанието и петитума на предявения иск, което е недопустимо.Следователно и този въпрос не е обуславящ за крайния изход на конкретния правен спор и не би довел до различно от това на въззивния съд разрешение.
Следователно не са налице предпоставките за допускане на въззивното определение до касационен контрол.
Воден от горните съображения, Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 792 от 6.3.2015 г, постановено по гр.дело № 446/2015 г на Варненски окръжен съд, Гражданско отделение, Трети състав.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ : 1.
2.