2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 552
гр. София, 25.04. 2013 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на четвърти април през две хиляди и тринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев гр. дело № 1454 по описа за 2012 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Основно училище „Х. Б.” – [населено място], общ. П., срещу решение № 1351/10.07.2012 г., постановено по въззивно гр. дело № 918/2012 г. на Пловдивския окръжен съд, – в частта му, с която, при постановена частична отмяна на решение № 3994/11.11.2011 г. по гр. дело № 3203/2007 г. на Пловдивския районен съд, са уважени, предявените от Емил Л. Доков срещу жалбоподателя, искове с правни основания чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2 от КТ, като е признато за незаконно и е отменено уволнението на ищеца, извършено на основание чл. 325, т. 3 от КТ – изтичане на уговорения срок, със заповед № 120/27.06.2007 г. на директора на училището-касатор, и ищецът е възстановен на заеманата преди уволнението длъжност „учител по история и география” при училището-касатор.
Касационната жалба е подадена в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежаща на касационно обжалване част от въззивното решение и е процесуално допустима. В жалбата се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваната част от въззивното решение.
Ответникът по касационната жалба – ищецът Е. Л. Доков не е подал отговор на жалбата в срока за това.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на жалбоподателя, като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване се изведени следните два (уточнени и конкретизирани от съда, съгласно т. 1, изреч. 3 – in fine от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС) материалноправни въпроса, а именно: 1) относно законосъобразността на уволнението, извършено на основание чл. 325, т. 3 от КТ, когато е налице съгласие между страните за сключване на трудов договор по чл. 68, ал. 1, т. 1 от КТ и след изтичане на уговорения срок служителят е подал молба за прекратяването на трудовия договор именно на това основание и молбата е уважена от работодателя; и 2) представляват ли ”изключение” по смисъла на чл. 68, ал. 4 от КТ обстоятелствата, че още при сключването на трудовия договор служителят не е притежавал нужните образование и квалификация, и липсата на други кадри за заемане на длъжността за съответната учебна година, които са наложили сключването на срочен трудов договор. Жалбоподателят сочи допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по т. 3 на чл. 280, ал. 1 от ГПК, като излага съображения в тази насока.
За да уважи предявените по делото искове с правни основания чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2 от КТ, въззивният съд е приел за основателни доводите на ищеца, че работата на заеманата от него процесна длъжност „учител по история и география” не попада в хипотезите на чл. 68, ал. 3 от КТ, съгласно която разпоредба, срочен трудов договор по чл. 68, ал. 1, т. 1 от КТ може да се сключи за изпълнение на временни, сезонни или краткотрайни работи и дейности, както и с новопостъпващи работници и служители в обявени в несъстоятелност или в ликвидация предприятия. Съдът е приел и че наличие на тези хипотези не се и твърди по делото, при лежаща върху работодателя доказателствена тежест за установяването им. В обжалваното решение е посочено и че съгласно разпоредбите на чл. 68, ал. 4 от КТ, във вр. с § 1, т. 8 от ДР на КТ, изключение, при което може да се сключи срочен трудов договор, когато не са налице горните предпоставки, е при наличие на конкретни икономически, технологически, финансови, пазарни и други обективни причини от подобен характер, съществуващи към момента на сключването на трудовия договор, посочени в него и обуславящи срочността му. Окръжният съд е приел, че и това изключение не се установява по делото – също при лежаща върху работодателя доказателствена тежест за установяването му, като подобно посочване няма в договора, а и не се навежда по делото. С оглед императивния характер на горепосочените разпоредби и на разпоредбата на чл. 68, ал. 5 от КТ, съгласно която срочен трудов договор, сключен в нарушение на чл. 68, ал. 3 и ал. 4 от КТ, се смята сключен за неопределено време, въззивният съд е приел, че не е било налице основанието по чл. 325, т. 3 от КТ – изтичане на уговорения срок, за прекратяването на безсрочния трудов договор между страните.
Предвид така изложените мотиви към обжалваното въззивно решение, настоящият съдебен състав намира, че двата изведени от страна на касатора материалноправни въпроса не са обсъждани от въззивния съд, не са обуславящи правните му изводи в обжалваното решение и не са от значение за изхода на делото. Въззивният съд по никакъв начин не е обсъждал, визираната в първия правен въпрос, молба на ищеца за прекратяване на трудовия договор на основание чл. 325, т. 3 от КТ, която молба е в основата на постановката на този въпрос. Наличието на такава молба би било и без никакво значение за спора по делото, тъй като сключеният между страните, в нарушение на императивните правни норми на чл. 68, ал. 3 и ал. 4 от КТ, във вр. с § 1, т. 8 от ДР на КТ, безсрочен – съгласно императивната правна норма на чл. 68, ал. 5 от КТ – трудов договор между страните, не би могъл да се превърне в срочен трудов договор с подаването на такава молба от страна на работника или служителя. При положение, че обстоятелствата, визирани във втория изведен от касатора правен въпрос, като „изключение” по смисъла на чл. 68, ал. 4 от КТ, във вр. с § 1, т. 8 от ДР на КТ, не са посочени в самия трудов договор и не са наведени по делото от страна на жалбоподателя, както е прието и във въззивното решение, то въззивният съд не е дал разрешение и на този правен въпрос, който също е без значение за изхода на правния спор по делото.
По горните съображения, двата материалноправни въпроса, изведени в изложението на жалбоподателя, не представляват общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване в случая.
Отделно от горното, правните изводи на въззивния съд в обжалваното решение са в пълно съответствие с константната практиката на ВКС, включително задължителната такава, формирана по реда на чл. 290 от ГПК, по тълкуването и приложението на императивните правни норми на чл. 68, ал. 1, т. 1, ал. 3, ал. 4 и ал. 5 от КТ и § 1, т. 8 от ДР на КТ, които от своя страна са достатъчно ясни и непротиворечиви, поради което не е налице и нужда от създаването на нова практика на ВКС по тяхното тълкуване и приложение – в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК.
С оглед гореизложеното, – тъй като не са налице наведените от страна на жалбоподателя общи и допълнително основания по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване на решението на въззивния съд – в обжалваната му част, то касационното обжалване не следва да се допуска.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 1351/10.07.2012 г., постановено по въззивно гр. дело № 918/2012 г. на П. окръжен съд, – в обжалваната му част, с която са уважени, предявените по делото искове с правни основания чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2 от КТ.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.