8
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 553
гр. София, 01.10.2019 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на двадесет и четвърти септември през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА
АННА БАЕВА
като изслуша докладваното от съдия Емилия Василева т. дело № 40 по описа за 2019 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288, във връзка с чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ответника „ДЗИ – Общо застраховане“ ЕАД, [населено място] чрез процесуален представител юрисконсулт В. П. Г. срещу решение № 2374 от 11.10.2018 г. по гр. дело № 2799/2018 г. на Софийски апелативен съд, Гражданско отделение, 14 състав в частта, с която след частична отмяна на решение от 16.01.2018 г. по гр. дело № 3905/2015 г. на Софийски градски съд, I Гражданско отделение, 20 състав „ДЗИ – Общо застраховане“ ЕАД е осъдено да заплати на Е. П. П. сумата над 65 000 лв. до 120 000 лв., т. е. допълнително още 55 000 лв., представляващи застрахователно обезщетение за претърпените от него болки и страдания в резултат от смъртта на баща му П. Г. П., загинал в резултат на ПТП, настъпило на 11.07.2015 г., ведно със законната лихва, считано от 11.07.2015 г. до окончателното й изплащане, както и в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение в частта, с която ответното застрахователно дружество е осъдено да заплати на ищеца сумата над 60 000 лв. до 65 000 лв. – застрахователно обезщетение за претърпените от него болки и страдания в резултат от смъртта на баща му П. Г. П., загинал при посоченото ПТП, със законната лихва от 11.07.2015 г. до окончателното плащане.
Касаторът прави оплакване за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – чл. 281, т. 3 ГПК. В изпълнение на императивното изискване на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК релевира доводи за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, предл. 3 ГПК – въззивният съд се е произнесъл процесуалноправни и материалноправен въпрос в противоречие с практика на ВКС, както и решението е очевидно неправилно:
1/ Въпросът за задължението на въззивния съд да изложи свои фактически и правни изводи /мотиви/ по съществото на спора и да обсъди в тяхната съвкупност всички допустими и относими доказателства по възражението за съпричиняване на вредоносния резултат при допуснато нарушение на правилата за движение по пътищата от страна на пострадалия, като водач на МПС и участник в движението, е решен в противоречие с решение № 553/27.06.2013 г. по гр. д. № 196/2012 г. на ВКС, решение № 142/20.06.2017 г. по гр. д. № 3673/2016 г. на ВКС, решение № 508/18.06.2010 г. по гр. д. № 1411/2009 г. на ВКС и ППВС № 1/13.07.1953 г.
2/ Въпросът за отчитане на съпричиняването на вредоносния резултат от страна на пострадалия, който също е водач на МПС и относно приложението на разпоредбата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, доказване на съпричиняването на вредата и определяне на съотношението на приноса на пострадалия и делинквента е решен в противоречие с решение № 97/06.07.2009 г. по т. д. № 745/2008 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 33/04.04.2012 г. по т. д. № 172/2011 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 96/15.10.2012 г. по т. д. № 936/2011 г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 39/16.07.2010 г. по т. д. № 551/2009 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 43/15.04.2009 г. по т. д. № 648/2008 г. на ВКС, ТК, II т. о., т. 8 от ППВС № 17/1963 г., решение № 117/08.07.2014 г. по т. д. № 3540/2013 г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 118/27.06.2014 г. по т. д. № 3871/2013 г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 96/29.06.2015 г. по т. д. № 2461/2014 г. на ВКС, ТК, II т. о. и решение № 159/24.11.2010 г. по т. д. № 1117/2009 г. на ВКС, ТК , II т. о.
Ответникът Е. П. П. от [населено място], област Русе чрез процесуален представител адв. Ц. В. оспорва касационната жалба, поддържа становище за правилност на въззивното решение и липса на твърдените основания за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт. Излага съображения, че въззивният съд е обсъдил всички относими доказателства, направил е свои правни изводи и е приел, че няма съпричиняване от страна на загиналия водач. Претендира присъждане на адвокатско възнаграждение на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв във връзка с чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение след като обсъди доводите на страните и извърши проверка на данните по делото, приема следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от легитимирана страна в предвидения в чл. 283 ГПК преклузивен едномесечен срок, насочена е срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт и отговаря на изискванията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, доколкото в изложението към касационната жалба се съдържат твърдения за наличие на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, предл. 3 ГПК.
Въз основа на заключенията на първоначалната комплексна СМЕ и АТЕ, повторната комплексна СМЕ и АТЕ и допълнителната АТЕ и данните от протокола за оглед на местопроизшествието въззивният съд е установил механизма на процесното ПТП, настъпило на 11.07.2015 г., около 09.10 ч., по първокласен път І-5 в посока от [населено място] към [населено място]. Констатирал е, че товарен автомобил „Мерцедес Актрос“ с peг. [рег.номер на МПС] , управляван от Й. П. Й., се е движел на продължителен прав участък със скорост 80.5 км/ч., при която опасната зона за спиране е била 76 метра. Посочил е, че към момента на приближаване на товарния автомобил до района на магазин на „Месокомбинат Бяла“ и ресторант „Българска кухня“ на разстояние над 69 метра от уширението в дясно от платното за движение е потеглил лек автомобил „Фолксваген Д.“ с peг. [рег.номер на МПС] , управляван от П. Г. П. /баща на ищеца/, който е навлязъл в платното за движение на първокласен път І-5 в посока към Русе и е ускорил скоростта до около 33 км/ч.
Въз основа на писмо, издадено на 05.05.2017г. от АПИ, ОПУ „Русе“, съдебният състав е установил, че участъкът от Републикански път І-5 [населено място] – [населено място] в района на км. 53+600 се намира в района на урбанизираната територия на [община] и максимално разрешената скорост в посочения участък съгласно ЗДвП е 50 км/ч. за движение в населено място. Приел е, че товарният автомобил се е движел с по-висока от разрешената скорост, настигнал е много бързо лек автомобил „Фолксваген Д.“ и въпреки предприетото аварийно спиране на 34-35 метра преди мястото на удара, не е успял да намали скоростта си до тази на лекия автомобил, в резултат на което е ударил с предната си част задната част на лекия автомобил със скорост 63 км/ч. След удара скоростта на лекия автомобил рязко се увеличила и двата автомобила продължили да се движат с изходяща скорост 60.5 км/ч.
Въззивният съд не е кредитирал свидетелските показания на делинквента Й. П. Й. в частта, в която свидетелят сочи, че л. а. „Фолксваген Д.“ е излязъл внезапно на пътното платно „на около 10 метра пред него“. Приел е, че показанията на свидетеля се опровергават от заключението на допълнителната AТЕ и противоречат на събраните доказателства и на изводите на вещо лице доц. д-р инж. А. за избраната скорост на движение, превишаваща позволените 50 км/ч. за пътния участък. Изложил е съображения съобразно изводите на вещото лице, че 10 метра дистанция за излизане на лекия автомобил от паркинга със скорост 33 км/ч. са нереални и недостатъчни, за да настъпи ударът на 105.5 м. след ориентира. Като е взел предвид посоченото от свидетеля Й. място на излизане на лекия автомобил и установеното от вещото лице разстояние между ресторант „Българска кухня“ и мястото на удара /70 метра/, т. е. по-голямо от изчисления граничен път за ускоряване /средно 22.77 метра/, съдебният състав въз основа на заключението на допълнителната АТЕ и обясненията на вещото лице в открито съдебно заседание на 06.11.2017г. е направил извод, че водачът на товарния автомобил е имал възможност да предотврати процесното ПТП. Ударът за него е бил предотвратим и при движение на товарния автомобил със скорост 50 км/ч. Въззивният съд е заключил, че единствената причина за настъпване на процесното ПТП е поведението на водача на товарен автомобил „Мерцедес Актрос“ – движение на товарния автомобил с несъобразена и неразрешена за конкретния пътен участък скорост /около 80 км/ч. при разрешени 50 км/ч./; непредприемане на своевременна реакция за аварийно спиране; по-малка дистанция спрямо лекия автомобил от безопасната от 69 метра. Поради това е направил извод за неоснователност на възражението на ответника, че управляваният от П. Г. П. лек автомобил е излязъл внезапно от паркинг на главния път, като не е пропуснал товарния автомобил, движещ се с предимство по този път, с което е нарушил разпоредбата на чл. 37, ал. 3 ЗДвП.
Възражението на ответното застрахователно дружество за съпричиняване на вредоносния резултат поради това, че П. Г. П. е управлявал лекия автомобил с концентрация на алкохол над допустимата от закона норма, е прието за неоснователно, предвид липсата на съдържание на етилов алкохол във взетите от трупа на пострадалия проби.
За неоснователно е прието и възражението за съпричиняване, изразяващо се в управляване на лекия автомобил от П. Г. П. без поставен обезопасителен колан. В тази насока съдебният състав е кредитирал заключението на повторната комплексна АТЕ и СМЕ, установяващо, че при удар отзад, дори с правилно поставен колан, ищецът също би получил тежките травматични увреждания на гръдния кош и гръдните органи, които са довели до леталния изход. Въззивният съд е съобразил и поясненията на вещите лица в открито съдебно заседание на 19.06.2017 г., че не е възможно травмата на сърцето и кръвоносните съдове да се получат от втория удар във волана и арматурното талбо, както и че независимо от наличието на заболяванията лимфолевкоза и остеопороза при пострадалия, посочените разкъсвания биха се получили.
Съдебният състав е приел за безспорно установено наличието на валидно застрахователно правоотношение по застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите между ответника и собственика на товарния автомобил по смисъла на чл. 223, ал. 1 КЗ.
За да определи дължимото застрахователно обезщетение в размер 120 000 лв., въззивният съд е кредитирал показанията на свидетеля Н. /първи братовчед на ищеца/ и въз основа на тях е установил, че ищецът не е могъл да приеме смъртта на баща си, тъй като преди 10 години на същия път е настъпило друго ПТП, при което е загинала майка му; той се е виждал с баща си 3-4 пъти седмично, двамата си помагали взаимно и разчитали един на друг; след смъртта на баща си ищецът станал затворен човек, подтиснат, не искал да говори за събитието, не излизал с приятели. Съдебният състав е съобразил също възрастта на починалия /75 години/ и на ищеца /49 години/, който от своя страна е еманципиран, със свое семейство. Отчел е момента на настъпване на вредите /средата на 2015 г./, както и инфлационните процеси в страната, отразяващи се на размера на присъденото обезщетение.
Допускането на касационно обжалване на въззивния съдебен акт съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по релевантен материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК, а на основание чл. 280, ал. 2 ГПК – когато решението е очевидно неправилно. Съгласно т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Преценката за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Посочените от касатора процесуалноправни въпроси са релевантни за спора, тъй като са обусловили правните изводи на въззивния съд при постановяване на обжалвания съдебен акт.
Доводът на касатора за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по първия процесуалноправен въпрос по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК е неоснователен, тъй като не е решен и въззивният съд не е процедирал в противоречие с практиката на ВКС. Съгласно константната практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 1/2013 г. от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, решение № 55/03.04.2014 г. по т. д. № 1245/2013 г. на ВКС, І т. о., решение № 63/17.07.2015 г. по т. д. № 674/2014 г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 263/24.06.2015 г. по т. д. № 3734/2013 г. на ВКС, ТК, І т. о., решение № 111/03.11.2015 г. по т. д. № 1544/2014 г. на ВКС, ТК, II т. о. и други съдебни актове, постановени по реда на чл. 290 ГПК, непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанции е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. При отчитане на въведените нови съдопроизводствени правила за въззивното производство въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК, като отчете преклудираните пред първоинстанционния съд възражения. В настоящия случай въззивната инстанция в съответствие с константната практика на ВКС е обсъдила относимите към релевантните за спора факти доказателства, възраженията и доводите на страните съобразно направените във въззивната жалба оплаквания и поддържаните от ответника в отговора на касационната жалба възражения, релевирани своевременно в отговора на исковата молба.
Останалите, посочени от касатора, материалноправни и процесуалноправни въпроси са свързани с предпоставките по чл. 51, ал. 2 ЗЗД за намаляване на обезщетението за неимуществени вреди при принос на пострадалия, доказване на съпричиняването на вредата и определяне на съотношението на приноса на пострадалия и делинквента. Формулираните в т. 2 от изложението въпроси не са разрешени в противоречие с постоянната практика на ВКС, обективирана в решение № 153/31.10.2011 г. по т. д. № 971/2010 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 33/04.04.2012 г. по т. д. № 172/2011 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 96/15.10.2012 г. по т. д. № 936/2011 г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 39/16.07.2010 г. по т. д. № 551/2009 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 71/08.08.2016 г. по т. д. № 36/2015 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 97/06.07.2009 г. по т. д. № 745/2008 г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., останалите, посочени от касатора, и други съдебни актове, постановени по реда на чл. 290 ГПК. Според константната практика на ВКС за определяне наличието и степента на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на увреденото при ПТП лице е от значение съществуването на причинна връзка между поведението на пострадалия и противоправното поведение на водача на увреждащото моторно – превозно средство, въз основа на която съдът следва да определи обективния принос на всеки от участниците в конкретното ПТП. В съответствие с трайната практика на ВКС въз основа на събраните доказателства и установената въз основа на тях фактическа обстановка съдебният състав е изяснил механизма на настъпване на процесното ПТП и е направил извод за липса на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия водач на лекия автомобил.
Неоснователен е доводът на касатора за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 2 ГПК. Постановеното от Софийски апелативен съд решение не е очевидно неправилно, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, който е постановен „contra legem“ до степен, при която законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл. Като очевидно неправилен по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК следва да бъде квалифициран и въззивният съдебен акт, постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. В случая, обжалваното въззивно решение не попада в нито една от горепосочените хипотези, поради което същото не може да бъде допуснато до касационно обжалване и на това основание.
Поради липса на твърдените от касатора основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, предл. 3 ГПК не следва да се допусне касационно обжалване на решението на Софийски апелативен съд. С оглед изхода на делото разноски на касатора не се дължат. На основание чл. 38, ал. 2 ЗА във връзка с чл. 9, ал. 3 връзка с чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения касаторът трябва да бъде осъден да заплати на адвокат Ц. В. адвокатско възнаграждение за касационното производство в размер 1 747,50 лв.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 2374 от 11.10.2018 г. по гр. дело № 2799/2018 г. на Софийски апелативен съд, Гражданско отделение, 14 състав в частта, с която след частична отмяна на решение от 16.01.2018 г. по гр. дело № 3905/2015 г. на Софийски градски съд, I Гражданско отделение, 20 състав „ДЗИ – Общо застраховане“ ЕАД е осъдено да заплати на Е. П. П. сумата над 65 000 лв. до 120 000 лв., т. е. допълнително още 55 000 лв., представляващи застрахователно обезщетение за претърпените от него болки и страдания в резултат от смъртта на баща му П. Г. П., загинал в резултат на ПТП, настъпило на 11.07.2015 г., ведно със законната лихва, считано от 11.07.2015 г. до окончателното й изплащане, както и в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение в частта, с която „ДЗИ – Общо застраховане“ ЕАД е осъдено да заплати на Е. П. П. сумата над 60 000 лв. до 65 000 лв. – застрахователно обезщетение за претърпените от него болки и страдания в резултат от смъртта на баща му П. Г. П., загинал при посоченото ПТП, със законната лихва от 11.07.2015 г. до окончателното плащане.
ОСЪЖДА „ДЗИ – Общо застраховане“ ЕАД, ЕИК[ЕИК], [населено място], [улица] да заплати на основание чл. 38, ал. 2 ЗА на адвокат Ц. С. В., ЕГН [ЕГН], с адрес [населено място], [улица], офис 5 сума в размер 1 747,50 лв. /хиляда седемстотин четиридесет и седем лева и петдесет стотинки/ – адвокатско възнаграждение за касационното производство.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.