2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 553
гр. София, 25.04. 2013 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на четвърти април през две хиляди и тринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев гр. дело № 1433 по описа за 2012 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] срещу решение № 507/28.08.2012 г., постановено по въззивно гр. дело № 770/2012 г. на Русенския окръжен съд. С него, като е потвърдено решение № 26/29.05.2012 г. по гр. дело № 611/2011 г. на Беленския районен съд, са уважени, предявените от Н. Х. И. срещу жалбоподателя, искове с правни основания чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3, във вр. с чл. 225, ал. 1 от КТ, като е признато за незаконно и е отменено уволнението на ищеца, извършено със заповед № 71/13.06.2011 г., ищецът е възстановен на заеманата преди уволнението длъжност „оператор каучуково производство” при дружеството-касатор и последното е осъдено да му заплати сумата 2 997.30 лв. – обезщетение за оставане без работа поради незаконното уволнение през периода 13.06.2011 г. – 13.12.2011 г.; в тежест на жалбоподателя са възложени и разноските и държавната такса по делото.
Касационната жалба е подадена в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима. В жалбата се поддържат оплаквания и доводи за недопустимост и за неправилност на обжалваното въззивно решение. Във връзка с оплакването за недопустимост се поддържа, че инстанциите по същество са приели, че заповедта за уволнение не е подписана от управителя на дружеството-жалбоподател, а от упълномощено от него лице, както и че не е извършен подбор по предвидения от закона ред, въз основа на факти, които не са заявени с исковата молба като основание на предявените искове, нито са въведени като такова основание по реда на чл. 214 от ГПК. Във връзка с оплакването за неправилност се поддържа, че въззивното решение е постановено в нарушение на материалния закон и е необосновано.
Ответникът по касационната жалба – ищецът Н. Х. И. в отговора си излага становище и подробни съображения, че няма основания за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователност на жалбата; претендира и присъждане на разноските за адвокатско възнаграждение за касационното производство.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на жалбоподателя, като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са изведени следните два (уточнени и конкретизирани от съда, съгласно т. 1, изреч. 3 – in fine от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС) материалноправни въпроса, а именно: 1) има ли право лице, упълномощено от представляващия дружеството-работодател да сключва и прекратява трудови договори, да прекрати трудов договор, който е сключен от същото упълномощено лице; и 2) длъжен ли е работодателят при уволнение поради намаляване обема на работа да изготви нов, по-малък щат, който да съответства на намаления обем на работата. По отношение и на двата правни въпроса жалбоподателят сочи допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по т. 3 на чл. 280, ал. 1 от ГПК, а по отношение на втория правен въпрос – и допълнителното основание по т. 1 на чл. 280, ал. 1 от ГПК, като поддържа, че този правен въпрос е разрешен от въззивния съд в противоречие с решение № 21/01.02.2010 г. по гр. дело № 5101/2008 г. на І-во гр. отд. на ВКС.
Въззивният съд е приел, че уволнението на ищеца, извършено на основание чл. 328, ал. 1, т. 3 от КТ – поради намаляване обема на работа, е незаконосъобразно, и с оглед това е уважил предявените искове по чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3, във вр. с чл. 225, ал. 1 от КТ, на две различни, алтернативни основания, а именно: 1) поради това, че процесната заповед № 71/13.06.2011 г. за уволнението на ищеца е издадена, не от управителя на ответното дружество-касатор, а от негов пълномощник; като в тази връзка е прието, че работодателят не може да делегира чрез упълномощаване на друго лице правото си да прекратява трудовото правоотношение; и 2) поради това, че при негова доказателствена тежест в процеса, жалбоподателят-ответник не е доказал по делото извършването на законосъобразен подбор по чл. 329 от КТ. За да достигне до последния извод, въззивният съд е приел, че ответникът-работодател със заповед № 58/26.05.2011 г. е назначил комисия, която да извърши подбор, като съгласно заповедта, в срок до 27.05.2011 г. комисията е следвало да представи протокол с поименни и мотивирани предложения за намаляване броя на работниците в съответствие с новите изисквания. Прието е и че такъв протокол за резултата от подбора, или не е бил съставен, или не е представен като доказателство по делото. С оглед на това, окръжният съд е намерил, че е останал недоказан фактът работодателят изобщо да е извършвал подбор, както и по какви критерии той е избрал кои точно 27 работници, сред които и ищецът, от общо 51 заети в каучуковото производство, да бъдат уволнени поради намаляването обема на работа (като последното е прието за установено по делото). В тази връзка е посочено, че и вещото лице по делото не е открило в ответното дружество документи за извършен подбор, а в тази връзка е цитирало в заключението си прекия ръководител на ищеца, което опосредствено свидетелско показание не може да бъде ценено в гражданския процес. В отговор на оплакванията за недопустимост, направени и с въззивната жалба на касатора, окръжният съд е посочил и че липсата на подбор, като основание за незаконосъобразност на уволнението на ищеца, е надлежно наведено с пункт 2 от обстоятелствената част на исковата молба и районният съд не е въвел този въпрос служебно, а се е произнесъл по наведено от ищеца основание.
Видно от горното, въззивният съд изобщо не е обсъждал в мотивите към обжалваното решение, респ. – не е дал разрешение на втория изведен от касатора материалноправен въпрос. Поради това, последният не е обуславящ правните изводи на въззивния съд в обжалваното решение и не е от значение за изхода на правния спор по делото, поради което и не представлява общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното решение (в този смисъл е и т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС).
На първия изведен от касатора правен въпрос е дадено разрешение с ТР № 6/11.01.2013 г. на ОСГК на ВКС, поради което не е налице, единствено наведеното от жалбоподателя по отношение на този правен въпрос, допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК (в този смисъл е и т. 4 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). Отделно от това, макар на този правен въпрос да е дадено разрешение с обжалваното въззивно решение, то и той не е обуславящ крайния извод на въззивния съд за уважаването на предявените по делото искове за защита срещу незаконно уволнение, респ. – не е от значение за крайния изход на правния спор по делото. Това е така, защото независимо дали въззивният съд е разрешил този правен въпрос относно делегирането на работодателска правоспособност чрез упълномощаване, в съответствие или в противоречие с ТР № 6/11.01.2013 г. на ОСГК на ВКС, исковете са уважени, не само на това основание, а и – незавсимо от него – на алтернативно обсъденото такова – поради недоказан по делото законосъобразно извършен подбор. Последното, само по себе си е достатъчно основание за направения от въззивния съд решаващ извод за незаконосъобразността на уволнението на ищеца, а във връзка с подбора по чл. 329 от КТ, в изложението на касатора не е изведен правен въпрос. По тези съображения, и първият изведен от касатора правен въпрос не представлява общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното решение (в този смисъл – също т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС).
Не е налице основание за допускане на касационното обжалване, и с оглед проверка процесуалната допустимост на въззивното решение (т. 1, изреч. 4 – in fine от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). Както е констатирал и въззивният съд, с т. 2 от исковата си молба, ищецът е въвел в предмета на делото, като довод за незаконосъобразността на уволнението му, липсата на извършен задължителен подбор по чл. 329 от КТ. Освен това, по повод представеното с отговора на исковата молба, пълномощно за лицето, подписало процесната заповед за уволнение (в която не е посочено, че е издадена и подписана от пълномощник), своевременно – в първото по делото съдебно заседание (чл. 143, ал. 2 от ГПК), ищецът е оспорил заповедта, респ. – и законосъобразността на извършеното с нея уволнение, и на това основание – че заповедта не е подписана от управителя на ответното дружество-касатор.
В заключение, касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице основания за това по чл. 280, ал. 1 от ГПК.
Предвид крайния изход на делото, на основание чл. 81, във вр. с чл. 78, ал. 1 от ГПК, касаторът-ответник дължи и следва да бъде осъден да заплати на ищеца, претендиарните и направени от последния разноски за адвокатско възнаграждение за защита пред настоящата съдебна инстанция по делото, в размер 1 500 лв.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 507/28.08.2012 г., постановено по въззивно гр. дело № 770/2012 г. на Русенския окръжен съд;
ОСЪЖДА [фирма] да заплати на Н. Х. И. сумата 1 500 лв. (хиляда и петстотин лева) – разноски по делото
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.