О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 554
София, 13.08.2014 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на 08.04.2014 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА
БОЯН БАЛЕВСКИ
при секретар
и в присъствието на прокурора
като изслуша докладваното от председателя ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ч.т.дело № 309 /2014 година
за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.278, ал.1 ГПК, във вр. с чл.274, ал.3, т.1 ГПК.
Образувано е по частната касационна жалба на [фирма], гр.София против въззивно определение на Софийски апелативен съд № 17957 от 04.10.2013 год., по ч.гр.д.№ 11087 /2013 год., с което е потвърдено първоинстанционното определение на Софийски районен съд от 16.07.2013 год., по гр.д.№ 28949/2013 год. за връщане на подадената от настоящия частен жалбоподател, като ищец, искова молба срещу [фирма], [населено място] и е прекратено производството по делото, поради недопустимост на предявения отрицателен установителен иск, основан на чл.124, ал.1 ГПК за установяване несъществуването на вземане, за което по реда на чл. 410 ГПК е издадена заповед за изпълнение и изп.лист, по гр.д.№ 14261/2012 год. на СРС.
С частната касационна жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното определение, по съображения за допуснато нарушение на закона и на съществените съдопроизводствени правила, поради което се иска отмяната му.
Основно касаторът възразява срещу законосъобразността на извода на въззивния съд, че при влязла в сила заповед за изпълнение на парично задължение исковото производство за установяване недължимост на вземането, за което същата е издадена е недопустимо, поради проведено производство по чл.422, ал.1 ГПК, във вр. с чл.415, ал.1 ГПК
В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване, към които чл.274, ал.3 ГПК препраща касаторът се позовава на предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК по отношение на определените за значими въпроси на процесуалното право : 1./ „Непредявяването на възражение по чл. 414 ГПК/ чл. 423 ГПК преклудират ли правото за оспорване на вземането по реда на чл.424, 464 и 439 ГПК?”; 2./ „При оставяне без уважение възражението по чл. 414 ГПК /423 ГПК преклудира ли се правото за оспорване на вземането по чл.424, 464 и 439 ГПК?”; 3./ „Към кой момент се приема, че е релевантно към даден спор едно съдебно решение по друго дело- към момента на влизането му в сила, или преди това?”;4./ „Следва ли правото на защита на взискателя да бъде ограничено от евентуалното предявяване на иск по чл.415, ал.1 ГПК?”; 5./ „Длъжникът в производството по чл.410 ГПК само със защита по чл. 414 ГПК ли разполага и това му качество лишава ли го от другите дадени му от закона възможности- чл.424 и чл.464 ГПК?”; 6./ „Допустимо ли е издаване на съдебни актове в производството по чл.410 ГПК само въз основа на изложени от заявителя твърдения, без същите да са подкрепени с никакви доказателства?” и 7./ „ Необходимо ли е заявеното в производството по чл.410 ГПК вземане да бъде подкрепено поне с фактурите, въз основа на които то се претендира?”.
Като израз на визираното противоречие с практиката на ВКС и противоречивото разрешаване на поставените правилни въпроси в съдебната практика частният касатор е посочил: определение № 756 от 22.12.2011 год., по ч.гр.д.№ 614/2011 год. на ІV г.о. на ВКС; определение № 159 от 31.03.2009 год., по ч.гр.д.№ 1930/2008 год. на І г. о. на ВКС; определение № 9 от 12.01.2012 год., по т.д.№ 347/2011 год., по т.д.№ 347/2011 год. на І т.о. , решение № 59 от04.03.2013 год., по в. гр.д.№ 33/2013 год. на Ш. и решение № 1056/21.11.2012 год., по гр. д. № 1215/2012 год. на Ш..
Ответната по частната касационна жалба страна не е заявила становище в срока по чл.276, ал.1 ГПК.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи, във вр. с инвокираните оплаквания и провери данните по делото, съобразно правомощията си по чл.278, ал.1 ГПК, намира:
Частната касационна жалба е подадена по пощата в рамките на преклузивния срок по чл.275, ал.1 ГПК от надлежна страна в процеса, срещу подлежащ на касационно обжалване въззивен съдебен акт, от категорията определения, посочени в чл.274, ал.3, т.1 ГПК, поради което е процесуално допустима.
За да потвърди обжалваното пред него определение на СРС въззивният съд е приел за основан на доказателствата по делото извода на първостепенния съд, че постановената в заповедното производство заповед за изпълнение по чл.410 ГПК е влязла в сила на осн. чл.416 ГПК, след успешно проведен положителен установителен иск по чл.415 ГПК, по повод депозирано възражение от длъжника, настоящ частен жалбоподател, приключил с влязло в сила на 26.06.2012 год. решение № 572, по т.д.№ 99/2012 год. на І т.о., поради което е споделила възприетото в първоинстанционното определение разрешение, че по отношение на релевираните от ищеца факти за несъществуване на процесното парично вземане между страните е формирана сила на пресъдено нещо.
Поради това и предвид качеството на ищеца във висящото изпълнително производство по изп.д.№ 20128590400289 на ЧСИ С. самият ищец – [фирма], гр. София се явява длъжник по същото изпълнително основание, легитимиращо ответника като кредитор, е приел, че разпоредбата на чл.464 ГПК, на която същият се позовава е неприложима, доколкото с нея е предоставена възможност на взискател за оспорване по исков ред на вземане, предмет на висящ изпълнителен процес на друг взискател кредитор от разпределението и на длъжника .
По съображения, че наведените от ищеца с предявения отрицателен установителен иск факти: за наличие на друго заповедно производство, по което в негова полза именно за процесното вземане е издадена заповед по чл.410 ГПК, като формираната сила на пресъдено нещо по влязлото в сила решение по положителния установителен иск, основан на чл.415, ал.1 ГПК във вр. със същото заповедно производство, са били известни на последния до изтичане на срока за подаване на възражение по чл.414, ал.1 ГПК по ч.гр.д.№ 14261/2012 год. на СРС, но въпреки това не са заявени от страната в преклузивния срок по чл.414, ал.2 ГПК, Софийски градски съд е отрекъл да са налице и предпоставките по чл.424 ГПК и по чл.439 ГПК – обстоятелствата да са настъпили след съдебното дирене в производството, по което изп. основание е издадено и да нямат погасителен ефект по отношение на спорното материално право, което в случая е недоказано.
Допълнителен аргумент, в подкрепа на приетата недопустимост на иска, според решаващия съд, е и липсата на правен интерес за ищеца, предвид влязлото в сила решение по иска с правно основание чл.415, ал.1 ГПК и признатото с него право на ищеца на кредитор за спорното парично вземане. Обстоятелството, че то се ползва с изпълнителна сила, при реализирането на която за частния жалбоподател е възможен успешен отвод за пресъдено нещо при предявен отрицателен, установителен иск от ответника за несъществуване на същото вземане, изключва наличие на правен интерес от предявения от него отрицателен иск по чл.124 във вр. с чл.424 ГПК и чл.439 ГПК срещу последния .
Съобразени решаващите мотиви в обжалваното определение позволяват да се приеме, че поставените от касатора въпроси на процесуалното право не отговарят на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК да са обусловили крайния правен резултат по делото. Същите в едната си част са поставени хипотетично, без да са относими към конкретния случай, поради което по тях липсва произнасяне от въззивния съд, а съгласно задължителните постановки в т.1 на ТР № 1/19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, който не е разрешен с обжалвания съдебен акт.В другата си част, дори и да се приеме, че поставените правни въпроси са значими за изхода на делото, доколкото най – общо те се свеждат до приложението на чл.439 ГПК и на чл.424 ГПК, в хипотезата, когато оспорването е относимо към вземане, предмет на влязла в сила заповед за изпълнение, след успешно проведен иск по чл.422 ГПК, във вр. с чл.415, ал.1 ГПК, то отсъстват критериите за селекция, поддържани едновременно от частния жалбоподател.
По въпросите за защитата на длъжника, срещу когото е издадена заповед за изпълнение, е формирана задължителна съдебна практика- определение на състав на ІІ т.о. на ВКС № 956/22.12.2010 год., по ч.т.д.№ 886/2010 год., с която въззивният съд се е съобразил. Според същата разликата между хипотезите на чл. 424 ГПК и чл.439 ГПК се свежда до това, дали фактите и обстоятелствата, въз основа на които вземането се оспорва са съществували към датата на издаване на заповедта за изпълнение, или са възникнали след това, като отрицателният установителен иск по чл.439, ал.1 ГПК, с който може да се оспори изпълняемото право, изключва възможността то да се основава на факти, преклудирани със сила на пресъдено нещо. В същия смисъл е и определение № 28/23.01.2012 год., по ч.гр.д.№ 497/11 на І г.о. на ВКС.
По отношение предпоставките за допустимост на специалния отрицателен установителен иск по чл.424 ГПК, отговор е даден в т.16 на ТР № 4/18.06.2014 год. на ОСГТК на ВКС, като е прието, че дали в исковата молба се твърдят новооткрити обстоятелства, или нови писмени доказателства, които дават основание за преразглеждане на въпроса за дължимостта на вземането е от обуславяща значение за допустимостта на иска, за която съдът следи служебно, а не за неговата основателност, в който смисъл са съжденията на СГС в обжалвания съдебен акт, предвид приетото правно основание на предявения от настоящия частен жалбоподател иск – чл.124, ал.1 , във вр. с чл.424 и чл.439 ГПК.
При наличие на задължителна практика на ВКС, позоваването на селективните основания по т.2 и т.3 на чл.280, ал.1 ГПК е неоснователно.
Само за пълнота на изложено следва да се посочи, че доколкото недопустимостта на предявения иск е обоснована и с липса на правен интерес за ищеца, то така поставените правни въпроси не са и единствено обуславящи по см. на чл.280, ал.1 ГПК.
Ответникът по частната касационна жалба не е претендирал деловодни разноски, поради което при този изход на делото съставът на ВКС не дължи произнасяне по отговорността за същите.
Водим от гореизложеното, настоящият съставът на второ търговско отделение на ВКС
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното определение на Софийски апелативен съд № 17957 от 04.10.2013 год., по ч.гр.д.№ 11087 /2013 год., по описа на с.с..
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: