О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№. 554
София,14.08.2013 година
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на двадесет и втори февруари две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА
БОЯН БАЛЕВСКИ
при участието на секретаря
в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията М.Славчева
т.дело № 429/2012 година
Производство по чл.288 ГПК.
Образувано е по съвместно подадена касационна жалба на [фирма] със седалище [населено място] и [фирма] срещу въззивно решение № 109 от 16.12.2011 г. по т.д.№ 249/2011 г. на Бургаския апелативен съд, с което след отмяна на решение № 201 от 13.06.2011 г. по т.д.№ 83/2010 г. на Бургаския окръжен съд уважил предявените срещу касатора искове на М. К. К., К. К. В. и С. П. В. с правно основание чл.87, ал.3 и чл.135 ЗЗД, като развалил сключения между тях с нот.акт № 66/29.10.2008 г., том ІІІ, дело № 413/2008 г. на нотариус с рег.№ 460 договор за учредяване на право на строеж в полза на касатора [фирма] срещу насрещното му задължение за проектиране и строителство на жилищна сграда, ситуирана в дворно място, представляващо поземлен имот в УПИ VІІ – 1158, кв.84 по плана на [населено място]. Със същото решение е уважен и предявения от ищците иск по чл.135 ЗЗД, като обявил за относително недействителен спрямо тях извършеният от [фирма] апорт на част от учреденото му право на строеж – върху три самостоятелни обекти от сградата, внесен в капитала на [фирма].
В касационната жалба са въведени доводи за постановяване на решението в нарушение на материалния и процесуалния закон, поради което се иска отмяната му.
В изложението по чл.284, ал.1, т.3 ГПК като основание за допускане на въззивното решение до касационно обжалване се поддържа това по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по въпроса за процесуалното задължение на съда да посочи върху кои доказателства основава приетата за установена фактическа обстановка и изложи аргументи, въз основа на които приема за осъществен и доказан релевантен за делото факт. Връзката му с конкретното дело обосновава с извода на съда относно степента на завършеност на възложения за построяване обект, която първият съд приема за 84%, а въззивния – за 57.82%. Поддържа се и основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК по въпроса налице ли е правен интерес за кредитора от разваляне на договора, ако сам е поискал в хода на процеса на длъжника да бъде предоставен подходящ срок за изпълнение по чл.87, ал.3, изр.2 ГПК. По отношение на иска по чл.135 ЗЗД касаторът поддържа, че въпросът приложима ли е презумпцията по чл.135, ал.2 ЗЗД в хипотезите, в които вземането на кредитора не е било изискуемо към датата на извършване на разпоредителната сделка и следва ли в този случай ищецът да докаже намерението за увреждането му или е достатъчно знанието за това увреждане е решен в противоречие с Решение № 634 от 27.07.2000 г. на ВКС по гр.д.№ 27/2000 г., ІІ г.о., в което е застъпено становището, че по реда на чл.135 ал.3 ЗЗД могат да бъдат атакувани сделки, извършени преди пораждане вземането на увредения кредитор, щом като те са били предназначени за увреждането му. В този случай законът санкционира виновното намерение. Извършеното действие е опорочено от осъществяване на това намерение, а не от факта на разпореждане с имуществото, което предхожда пораждането на вземането. Приемайки за установено това намерение за увреждане само от факта на разпореждане с имота, съдът е постановил нарушение на закона”.
Ответниците оспорват допустимостта на касационното обжалване, както и основателността на наведените с касационната жалба отменителни основания. Претендират разноски по делото.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК, констатира следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.
В исковата молба и в хода че ищците да поддържали, че с договор, обективиран с нот.акт № 66, т.ІІІ, дело № 413 от 29.10.2008 г. са учредили на [фирма] право на строеж срещу задължение за проектиране и изграждане на 4 – етажна сграда, като с нот.акт е прехвърлено правото на строеж срещу задължение за проектиране и строителство в собственото им дворно място, находящо се в [населено място] на жилищна сграда и за прехвърляне на собствеността върху учредителит върху четири самостоятелни обекта – апартаменти № № 3,4, 5 и 6. Срокът за изграждане приемане на сградата с протокол обр.15 е 14 месечен и изтича на 10.02.2010 г. Определена е датата 10.05.2010 г. за прехвърляне на собствеността на имотите върху ищците. Това задължение не е било изпълнено и на същата дата същите са предявили срещу първия ответник [фирма] иск по чл.87, ал.3 за разваляне на договора и иск по чл.135 ЗЗД срещу съконтрахента им и втория ответник, [фирма], на което с учредителния акт, вписан в Агенция по вписванията на 23.02.2009 г., първият ответник, преобразуван в О. му прехвърлил собствеността върху три от посочените самостоятелни обекта.
С допълнителна искова молба ищците са обосновали липсата на интерес от изпълнението и с образуваното пред Бургаския окръжен съд т.д.№ 115/2009 г. за откриване на производство по несъстоятелност на ответника [фирма], срещу който освен това били заведени от различни негови кредитори на множество съдебни производства за принудително изпълнение на паричните им вземания.
Пред първоинстанцонния съд е изслушана съдебно-техническа експертиза, според която сградата е построена в груб строеж, като не са изпълнени довършителните работи. В основното заключение е посочено, че строителната стойност на изградената жилищна сграда в завършен вид е в размер на 382 389 лв., а тази на степен „груб строеж” възлиза на 221 103 лв., като неизпълнените СМР са на стойност 161 286 лв. Прието е допълнително заключение, според което стойността на сградата в завършен вид по Метода на сравнителната стойност е 990 200 лв., а крайната й стойност към момента на изготвянето му – 757 200 лв. Изготвен е и втори вариант, според който към същия момент средната пазарна стойност на изпълнените СМР и на разходите за проектиране възлиза на 787 585 лв., а тази на неизпълнените – в размер на 169 065 лв. В същото е посочено, че е сключен договор с [фирма] за ел.инсталацията, но поради липса на възможност за захранване е необходимо да се построи трафопост и сградата може да бъде захранена през 2013 г.
Първият съд отхвърлил исковете, като приел, че според заключението на съдебно-техническата експертиза сградата е построена в груб строеж, че изпълнението е 84% и че след като довършителните работи могат да бъдат изпълнени за срок от четири месеца е недопустимо да се разваля договора, тъй като не се касае до фикс сделка и не е налице безполезност за ищците от изпълнението на цялата престация, като при това изрично е подчертал, че с приключването на грубия строеж договорът е произвел вещното си действие, като ищците са придобили собствеността върху следващите им се обекти, а учредената в полза на първия ответник суперфиция се е трансформирала в право на собственост върху конкретни жилищни обекти. Изтъкнал е освен това, че има резон във възраженията на суперфициара относно негативния ефект от вписване на исковата молба, като последица от която е затруднението в намирането на средства поради липсата на желаещи да закупят обекти в процесната сграда. Отхвърлен е иска по чл.135, ал.3 ЗЗД по съображения, че отхвърлянето на иска делегитимира ищците като кредитори на [фирма].
Въззивният съд възприел обратното становище, като приел, че строителната дейност на обекта е била спряна още през 2009 г. и че не е било необходимо да се дава срок в хода на процеса, че в нито един момент защитата на ищците не е изразила становище, че има интерес от изпълнение на останалата част от договора, при това становището на в.л. относно 4-месечният срок бил даден хипотетично, без да бъде обоснован и съобразен с работната ръка, с която разполага строителят, следвало освен това да се вземе предвид и постановеното вече решение за откриване на производство по несъстоятелност на [фирма], а това означавало липса на финансови средства, поведението на ответника не било насочено към полагане на усилия за завършване на обекта, а релевираното от него възражение за обективна невъзможност за захранване с ел.енергия е счетено за неоснователно по съображения, че строителят не е предприел съгласуване на предварителния договор с енерго-снабдителното предриятие и е късно му е представил проектите. Прието е, че степента на завършеност на сградата е 52,87 %, като изложил съображения, че меродавна за определянето й е количествения израз на изпълненото строителство, а не съпоставянето на среднопазарните цени на изпълненото и неизпълненото строителство, както е прието с обжалваното решение при определяне на 84% завършеност. За да обоснове извода си за незаконосъобразност на становището на първия съд, че даденото при сключване на договора вече не съществува в същия вид и няма как да бъде върнато в този обем, решаващият състав се позовал на чл.181 ЗУТ. Изтъкнато е, че веднъж възникнало, правото на строеж съществува безсрочно, стига да не е уговорен изрично прекратителен срок, в който смисъл било и становището, застъпено с Решение № 607 от 24.06.2002 г. на ВКС по гр.д.№ 57/2002 г., ІІ г.о.
Въззивният съд приел за основателен и предявения иск по чл.135 ЗЗД, като в тази връзка изложил съображения, че учредяването на [фирма] е извършено от едноличния собственик на капитала на [фирма] Г. Т. с апортиране в капитала на второто дружество на вещно право на строеж върху два недвижими имота, придобито в актива на дружеството –учредител, което безспорно намалява актива на това дружество, поело задълженията по договора за изработка към кредиторите-ищци по делото. Според съда несъмнено така се затрудняват правата на последните както за евентуални облигационни претенции, така и за реализиране връщането на правото на строеж при разваляне на договора. От това е направен извода, че както самият апорт като увреждаща сделка, така и знанието от страна на участниците и в двете дружества са били налице, поради което са счетени за доказани кумулативно изискуемите предпоставки за уважаване на П. иск.
Настоящият състав намира, че не са налице поддържаните основания за допускане на касационно обжалване на решението.
Преценени мотивите на обжалвания акт обуславят извода, че при изграждането на извода относно степента на завършеност на жилищната сграда решаващият състав не е процедирал в отклонение от цитираната в изложението задължителна практика по процесуалноправния въпрос за задължението на съда да изложи аргументи, въз основа на които приема за осъществен и доказан релевантен за делото факт. Въззивният съд е изложил подробни мотиви защо възприема различна от приетата с обжалваното решение степен на завършеност, като правилността на направения извод обаче не подлежи на преценка в производството по чл.288 ГПК. Изложеното позволява да се приеме, че не е доказано соченото от касатора [фирма] основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
Поставеният материаноправен въпрос налице ли е правен интерес за кредитора от разваляне на договора, ако сам е поискал в хода на процеса на длъжника да бъде предоставен подходящ срок за изпълнение по чл.87, ал.3, изр.2 ГПК е разискван от съда, но същият не е обусловил решаващите изводи на съда, който е констатирал в решението си факта, че в нито един момент защитата на ищците не е изразила становище, че има интерес от изпълнение на останалата част от договора. Следователно този въпрос не отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК, което е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се обсъжда наличието на сочената от касатора [фирма] допълнителна предпоставка на чл.280, ал.1,т.3 ГПК.
Поставеният от двамата касатори въпрос приложима ли е презумпцията по чл.135, ал.2 ЗЗД в хипотезите, в които вземането на кредитора не е било изискуемо към датата на извършване на разпоредителната сделка отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК, но същият не е разрешен в противоречие с цитираното в изложението им Решение № 634 от 27.07.2000 г. на ВКС по гр.д.№ 27/2000 г., ІІ г.о., и не обосновава наличието на допълнителната предпоставка на чл.280, ал.1,т.2 ГПК. В случая съдът не е отрекъл правото на приобратателя на правото на строеж да го отчуждава, но изрично е посочено, че това не следва да бъде в противовес на поетите задължения към прехвърлителите, както това е сторено в случая с факта, че апортирането му в капитала на друго дружество реално представлява „източване” на актива му и липса на каквито и да било средства за финансиране изграждането на процесната жилищна сграда. Така формираните от съда изводи сочат на „намерение за увреждане” по смисъла на цитираното решение на ВКС, което обуславя извод за отсъствие на противоречиво разрешаване на поставения въпрос.
В обобщение, касаторите не са доказали сочените предпоставки по чл.280, ал.1, т.1-т.3 ГПК, поради което въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване.
Независимо от изхода на делото искането на ответниците по касация за присъждане на разноски следва да се остави без уважение поради липса на доказателства такива да са били направени.
Водим от горното Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на второ отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 109 от 16.12.2011 г. по т.д.№ 249/2011 г. на Бургаския апелативен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: