2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 554
София, 17.06.2016 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на шестнадесети май през две хиляди и шестнадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 660 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2016 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], със седалище и адрес на управление в [населено място], представлявано от управителя Д. Е. Д., чрез процесуалния му представител адв. Г. С., срещу решение № V-93 от 21 октомври 2015 г., постановено по гр.д. № 1270/2015 г. по описа на окръжния съд в гр. Бургас [населено място], с което е потвърдено решение № 58 от 4 май 2015 г., постановено по гр.д. № 1024/2015 г. по описа на районния съд в гр. Несебър, за отхвърляне на предявените от дружеството против Д. К. О. от [населено място] искове с правно основание чл. 79 ЗЗД за изпълнение на парични задължения в общ размер от 20153,08 лева – главница, 9869,25 лева неустойка за забава, произтичащи от сключени между страните три договора за поддръжка и управление на недвижими имоти – апартаменти №№ Е2, Н2 и К2 самостоятелни обекти в сграда, находяща се в КК „С. б.“, обл. Б., и лихва върху главницата от исковата молба, и в тежест на дружеството са присъдени разноски.
В жалбата се съдържат доводи за нарушаване на процесуалните правила от въззивния и първоинстанционния съд във връзка с доклада и разпределянето на доказателствената тежест. Сочат се оплаквания, че въззивният съд е пренебрегнал въведените с въззивната жалба доводи за нарушения на процесуалните преклузии, установени в чл. 133, вр. чл. 131, ал. 2, т. 5 ГПК при гледането на делото в първа инстанция; неправилно е прието за разглеждане бланкетно възражение за неизпълнен договор, въпреки констатацията, че същото е процесуално преклудирано; не е бил очертан спорният предмет по делото. В приложено изложение на основанията за допускане на касационно обжалване се поставят въпроси по чл. 280, ал. 1 ГПК, като се поддържат допълните основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК.
В отговор на касационната жалба ответникът Д. К. О. от [населено място], чрез процесуалния си представител адв. Д. П., изразява становище за неналичие на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК, а по същество счита касационната жалба за неоснователна.
Производството по делото е образувано по искова молба на [фирма] срещу Д. К. О., с която се предявени обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 79 ЗЗД, за неплатени годишни такси по три договора за поддръжка и управление на недвижими имоти – апартамент № Е2, апартамент № Н2 и апартамент № К2, находящи се в жилищна сграда в КК „С. б.“, [община], област Б.. По всеки от сключените договори се претендира уговорената като възнаграждение за поддръжка и управление на съответните недвижими имоти годишна вноска за всяка година през времетраенето на догора, респ. за периода от 2010 г. до 2014 г. По договора с предмет поддръжка и управление на апартамент № Е2 се претендират сумите от 869,35 лева, за всяка от четирите години. По договор за поддръжка и управление на апартамент № Н2 се претендира годишна такса в размер на 1140,31 лева, а за апартамент № К2 – годишна такса в размер на 869,35 лева, като и тези суми се претендират поотделно за всеки един от посочените четири периода. Съгласно чл. 7.1 от подписаните между страните договори, посочените по-горе годишни вноски се дължат в двоен размер при забава в плащането й за повече от два месеца, поради което ищецът е претендирал забавените парични вноски в двоен размер. Поискано е и присъждането на неустойка за забавено изпълнение за всяка от вноските по договорите в общ размер от 9869,25 лева.
С обжалваното въззивно решение е прието, че предявените от касатора срещу О. искове са изцяло неоснователни. Основното съображение, за да се потвърди крайния резултат от извода на първата инстанция е, че в тежест на ищеца е било в производството пред първа инстанция да проведе доказване на изпълнението по сключените договори, от които същият черпи претенцията си, а представянето на доказателства за наличието на сключени договори между ищеца и трети лица във връзка с изпълнението на процесните договори е прието за недостатъчно, тъй като изпълнението на договора се осъществява с фактически действия, за които не са представени доказателства. Не са споделени оплакванията на дружеството за допуснати процесуални нарушения от първата инстанция във връзка с установения в разпоредбите на чл. 133 във вр. с чл. 131, ал. 2, т. 5 ГПК преклузивен срок. Прието е, че договорите не са недействителни поради противоречие с императивни материални норми, тъй като са сключени в изпълнение на първоначалния договор между страните, подписан при учредяване на суперфицията в полза на ищеца, а прехвърлянето на правото на собственост на трети лица в последствие не може да опорочи договорите до степен на нищожност, след като представлява израз на свободна договорна воля на страните, която може да бъде ограничена само от изрична законова забрана, а и ответникът е запазил правото на ползване върху прехвърлените обекти, поради което е продължил да бъде страна по договорите. Отхвърлени са доводите за нищожност поради противоречие с императивни правила на ЗУЕС, тъй като посоченият нормативен акт не е действал по време на сключването на договорите, за нищожност поради противоречие на договорите с чл. 4 от ПУРНЕС, както и за нищожност поради противоречие с чл. 178, ал. 1 ЗУТ, тъй като посочените норми не са относими към договорното правоотношение, породено между страните.
К. съд приема, че поставените от касатора правни въпроси не обосновават допускането на касационното обжалване.
На първо място се поставя въпросът следва ли въззивният съд да приема като факт подлежащ на доказване в производството такъв факт, който е изложен от ответника във възражението му за неизпълнен договор, направено от него в първото по делото заседание пред първоинстанционния съд, респ. след депозирания от него отговор на исковата молба. Сочи се, че въпросът е разрешен в противоречие със задължителната практика на ВКС, намерила израз в т. 4 на ТР № 1/2013 г., ОСГТК, ВКС, според което с изтичането на срока за отговор по чл. 133 ГПК, вр. чл. 131, ал. 2, т. 5 ГПК, се преклудира възможността ответникът да противопоставя възражения, основани на съществуващи и известни нему към този момент факти. Даденото от въззивния съд разрешение не е в нарушение на посочената задължителна съдебна практика, тъй като не държи сметка за характера на сключените договори и задължението на страните да установят ония факти, на които основават своите искания съгласно чл. 154 ГПК. Това са юридическите факти, които пораждат претендираното субективно право, респ. възраженията, които погасяват отричаното от страната право, изключват възникването му, обуславят унищожаването му или отлагат изпълнението му. Въз основа на това положение последователно е застъпено в съдебната практика и теорията разбирането, че когато се претендира изпълнението по двустранен договор, всяка от страните носи тежестта да установи изпълнението на собствената си престация, доколкото това е положителният факт, от който страната извлича изгодни за себе си правни последици. В доклада си първоинстанционния съд е разпределил доказателствената тежест като се е ръководил именно от тези правила – на ищеца е указано да установи освен наличието на валидно облигационно отношение, обвързващо страните, още и „…че са извършвани други дейности, свързани с поддръжката и управлението на изградените в парцела съоръжения за отдих, че ищецът е изпълнил задължението си в процесния период…“. Посочените обстоятелства очертават фактическия състав на изпълнението по сключените договори за управление и поддръжка на процесните недвижими имоти и с оглед синалагматичния характер на договора обуславят наличието на насрещното задължение по него. Тази доказателствена тежест съдът е възложил преди насрещното възражение на ответника, че договорът не е изпълнен. Процесуалното поведение на съда почива на законовото правило на чл. 154 и на чл. 146, т. 1 ГПК и на интереса на ищеца-кредитор да докаже всички правнорелевантни факти, от които черпи претендираното по делото субективно право. Като е извел решаващия си извод, че изпълнението на процесните договори не е доказано от ищеца и поради това е отхвърлил предявените от него искове, въззивният съд не е разгледал възражението на ответника за неизпълнен договор, а е изпълнил задължението си да приеме за ненастъпила тази правна последица, чийто юридически факт не е доказан по делото.
Вторият въпрос е при изричното сезиране на въззивният съд с оплакване във въззивната жалба за допуснати конкретни процесуални нарушения от първоинстанционния съд относно доклада по чл. 146, ал. 1 ГПК, следва ли въззивният съд изрично да даде указания на страните относно предмета на доказателствения процес по делото и относно възможността да бъдат представени доказателства в очертания предмет. По този въпрос въззивният съд не се е произнесъл в противоречие с цитираната от касатора съдебна практика, постановена по реда на чл. 290 ГПК (сочат се решение № 43 по т.д. № 213/2012 г., ІІ т.о., решение № 124 по гр.д. № 2551/2013 г., І г.о., и решение № 40 по т.д. № 1554/2013 г., ІІ т.о., в които се възприема окончателно закрепеното в цитираното по-горе ТР № 1/2013 г., ОСГТК, разбиране, че регламентацията на дължимите от съда процесуални действия по докладване на делото е императивна и пропускът на първоинстанционния съд да извърши доклад, респективно извършването на непълен или неточен доклад, следва да се квалифицира като нарушение на съдопроизводствените правила, и тъй като за допуснати от първата инстанция процесуални нарушения във връзка с доклада на делото въззивният съд не следи служебно (чл. 269, изр. второ ГПК), когато във въззивната жалба или отговора страната се позове на допуснати от първата инстанция нарушения във връзка с доклада, дори и да прецени тези оплаквания за основателни, въззивният съд не извършва нов доклад по смисъла и в съдържанието, уредено в чл. 146, ал. 1 ГПК, а дължи единствено даване на указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания, което по смисъла на чл. 266, ал. 3 ГПК е извинителна причина за допускането на тези доказателства за първи път във въззивното производство). В обжалваното решение въззивният съд е дал отговор на наведените от ищеца във въззивната му жалба оплаквания за наличието на процесуални нарушения на първоинстанционния съд, включително се е произнесъл и по оплакването, че съдът не е указал на ищеца да докаже изпълнението на задължението си по договорите. Изрично е обсъдено в мотивите на обжалваното въззивно решение, че първоинстанционният съд в доклада си е разпределил доказателствената тежест, възлагайки на ищеца да установи, че е изпълнил своите задължения. По този начин въззивният съд е разгледал оплакванията на ищеца за процесуални нарушения във връзка с доклада и е приел същите за неоснователни. При извод за неоснователност на оплакванията на въззивника за наличие на процесуални нарушения по доклада, извършени от първоинстанционния съд, въззивният съд не следва да указва отново на страните да предприемат процесуални действия по посочване и представяне на относими за делото доказателства, тъй като възможността за това е преклудирана. Този извод съответства на изразеното в представената от касатора практика становище, поради което и обжалваното въззивно решение е постановено в съгласие, а не в противоречие с нея.
Третият от поставените въпроси следва ли въззивният съд да укаже на ищеца/въззивник, че не представя доказателства относно някои факти по своето изпълнение по процесните договори, предвид това, че въззивният съд приема като преклудирано възражението за неизпълнен договор, но приема, че въпреки това ищецът следва да докаже изпълнението си по процесните договори, също не обуславя допускането на касационно обжалване. По този въпрос жалбоподателят се позовава на неотносимото по поставения проблем, както и по процесуалните действия на съда в разглеждания случай, решение № 16 по т.д. № 1187/2013 г., II т.о., в което касационният съд се е произнесъл по задължението на съда по чл. 7 и чл. 10 ГПК да съдейства на страните за изясняване на делото и за установяване на фактите, които са от значение за решаването му. Видно от цитираната от касатора извадка от решението („…В съответствие с принципите на гражданския процес – за служебното начало (чл. 7 ГПК) и за установяване на истината (чл. 10 ГПК), законодателят е вменил в задължение на съда да следи за допустимостта и надлежното извършване на процесуалните действия от страните, да им съдейства за изясняване на делото от фактическа страна и за установяване на фактите, които са от значение за решаване на делото. Едно от проявленията на тези принципи е задължението на съда за изготвяне на доклад по делото (чл. 146 ГПК), чието значение е да ориентира страните при упражняване на техните процесуални права и да обезпечи постановяването на правилно и съобразено с фактическата действителност решение.”), касационният съд е разисквал задължителното по закона съдействие на съда към страните, и не е тълкувал проблем, свързан със задължение на въззивния съд в случай, че, след доклад по делото, ответникът е направил възражение, но съдът е съобразил решението си с указаната доказателствена тежест
На последно място се поддържа, че въззивният съд се е произнесъл по въпрос, чието разрешаване от Върховния касационен съд ще осигури точното прилагане на закона и развитието на правото, а именно: рамките на доказателствения процес (фактите подлежащи на доказване) по спорно облигационно правоотношение се определят по кой от следните начини: 1. съобразно защитните възражения на ответната страна за частично или пълно неизпълнение на конкретни задължения на ищцовата страна по процесния договор; 2. се презумира, че ищецът следва да докаже изпълнение на всяко едно от задължение си по договора, дори тези които са безспорно изпълнени, тъй като изпълнението им не е оспорено от ответника. Посоченият въпрос не изпълва поддържаното от касатора допълнително основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Съобразно приетото в т. 4 на ТР № 1/2009 г., ОСГТК, хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е налице в случаите, когато съдът се е произнесъл по правен въпрос от значение за изхода на конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение и е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви. Поставеният от касатора въпрос е предмет на разрешаване във всяко едно съдебно производство, доколкото фактическите обстоятелства, на които се основават исковите претенции или защитните възражения на страните, подлежат всякога на установяване от тях по силата на състезателното и диспозитивно начало в гражданския процес. Тези положения са еднозначно и безпротиворечиво установени в практиката и теорията и не се нуждаят от изясняване по пътя на изричното им тълкуване по конкретния спор в решение по чл. 290 ГПК. Процесуалните разпоредби, касаещи доказването и доказателствената тежест, не са неясни в контекста на поставените въпроси и оплакванията на касатора не създават затруднения на съдилищата, поради което тяхното изясняване не е необходимо. Не са налице и промени в законодателството или обществените условия, които изискват осъвременяването на установената съдебна практика по приложението на тези разпоредби. Ето защо, касационно обжалване и по този въпрос не следва да бъде допуснато.
Разноски пред настоящата инстанция по искането на ответника не следва да бъдат присъждани, тъй като не са представени доказателства за извършването им.
Мотивиран по този начин, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № V-93 от 21 октомври 2015 г. постановено по гр.д. № 1270/2015 г. по описа на окръжния съд в гр. Бургас.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: