О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 554
Гр.София, 02.11.2012 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Гражданска колегия, Второ отделение в закрито заседание на двадесет и седми септември през две хиляди и дванадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР ВЛАХОВ
ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛАНА КАЛИНОВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
като разгледа докладваното от съдия Влахов гр.д.№ 608 по описа на ВКС за 2012 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Д. С. С. срещу Решение № 89/ 26.03.2012 г., постановено по гр.д.№ 65/12 г. по описа на Благоевградския окръжен съд в частта му, с която е потвърдено Решение № 2900/ 14.11.2011 г. по гр.д.№ 1017/10 г. на Районен съд- [населено място], с което са уважени предявените от Р. И. Т.- Г., Ц. И. Т.- Г. и Н. Г. Ц. срещу касатора обективно кумулативно съединени искове с правна квалификация чл.108 ЗС и чл.109 ЗС- за признаване правото на собственост на ищците и осъждане на ответника да им предаде владението на 18 кв.м., представляващи реална част от УПИ ІІІ-* от кв.77 по плана на [населено място], идентичен с имот с идентификатор № * по одобрената кадастрална карта, респ. за осъждане на ответника да премахне поставената и държана от него метална каравана с размери 3,00/6,00 м. в тази част от имота на ищците. В касационната жалба се поддържа, че така постановеното въззивно решение в частта, с която е уважен иска по чл.108 ЗС, е недопустимо предвид недопустимостта на исковата претенция, тъй като според ПП № 5/ 30.05.1963 г. не могат да се водят реивиндикационни искове за предаване владението на имоти, отчуждени по реда на ЗПИНМ /отм./. При условията на евентуалност се излагат доводи за неправилност на решението на въззивния съд поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, несъобразяване с приложимия материален закон и необоснованост. Моли се за неговото отменяване и постановяване на касационно решение по съществото на спора, с което предявените искове по чл.108 ЗС и чл.109 ЗС бъдат отхвърлени, евентуално- връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд.
В обективираното в жалбата изложение на основанията за допускане на касационното обжалване се поддържа, че от обуславящо значение за допустимостта на обжалваното въззивно решение е въпросът за правния интерес от иск с правна квалификация чл.108 ЗС, с който се претендира предаване владението на имот, отчужден и придаден към имота на ищеца по реда на ЗПИНМ /отм./, при което в тази му част решението на въззивния съд е постановено в отклонение от задължителните указания на т.14 от ПП № 5/ 30.05.1963 г.- основание за допускане на касационната жалба до разглеждане по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Касаторът заявява също така, че от значение за правилността на решението на Благоевградския окръжен съд е въпросът, дължи ли решаващият съд произнасяне по направено от ответника възражение относно неспазване на процедурата по оценяване и заплащане на частта от имота му, придадена към имота на ищците, като според него произнасянето на въззивния съд и по този въпрос не е съобразено с постановките на ПП № 5/30.05.1963 г., т.11. На следващо място, според поддържаното от касатора, въззивното решение е постановено в противоречие с практиката на съдилищата /Решение № 102 от 05.09.1958 г. по гр.д.№ 74/58 г., ОСГК/, без да е посочен конкретен процесуалноправен или материалноправен въпрос, по който е налице произнасяне в смисъл, различен от този в цитираното решение. Накрая, заявява се, че от обуславящо значение за изхода на делото е въпроса “за обсъждането на иска по чл.53, ал.2 ЗКИР в производството по искове с правно основание чл.108 и чл.109 ЗС”, тъй като “ищците не са мотивирали иска си с обстоятелството, че дворищната регулация за имота е приложена и има влязъл в сила кадастрален план, който да установява границите на имота и произнасяйки се по този въпрос, въззивният съд е излязъл извън границите на спорното право”, т.е. по същество се излага довод за недопустимост на въззивното решение като постановено по непредявено основание на исковата претенция за собственост. Според касатора, произнасянето на касационната инстанция по този въпрос би било от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото- основание за допускане на касационното обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Ответниците по касационната жалба- Р. И. Т.- Г., Ц. И. Т.- Г. и Н. Г. Ц. не са депозирали отговори в срока по чл.287, ал.1 ГПК.
Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение намира следното:
Допускането на касационното обжалване на въззивното решение на Благоевградския окръжен съд на релевираните от касатора основания е обусловено от формиране на положителен извод, според който посочените процесуалноправни въпроси са от обуславящо значение за изхода на конкретното дело дело /т.1 от ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. по дело № 1/09 г., ОСГТК/, при което произнасянето на въззивния съд по тях е в отклонение от посочената задължителна и незадължителна практика на ВС. Според указанията, обективирани в посоченото тълкувателно решение, независимо от релевираните оплаквания за недопустимост на обжалваното решение, касационната инстанция дължи извършването на служебна проверка на допустимостта на атакувания въззивен акт и следва да допусне касационното обжалване при вероятност същото да е недопустимо- доколкото служебното задължение на съда да следи за спазването на съществените процесуални норми, обуславящи валидността и допустимостта на съдебните решения във всяко положение на производството, следва да намери приложение и в стадия на селектиране на касационните жалби, без значение дали касационната жалба съдържа оплаквания за нищожност или недопустимост на обжалваното въззивно решение. Така предвидените в процесуалния закон предпоставки за допускане на касационната жалба до разглеждане в случая не са налице. Преди всичко, неоснователни са оплакванията за недопустимост на производството и на постановените решения на първата и на въззивната инстанция по реивиндикационния иск за предаване владението на процесните 18 кв.м. поради липса на правен интерес. Действително, според т.14 от ПП № 58 30.05.1963 г., за завладяване на имоти, отчуждени по реда на ЗПИНМ /отм./, не могат да се водят реивиндикационни искове по чл.108 ЗС. Тези постановки обаче в случая са изцяло неприложими, тъй като претендираната реална част от УПИ ІІІ-* от кв.77 по плана на [населено място] е отчуждена от парцела на ответника и придадена към този на ищците през 1981 г., т.е. при действието на З. /отм./. Според изричната разпоредба на ППЗПИНМ /отм./ правоимащите се въвеждат във владение на придадените недвижими имоги по тяхна молба от съдебния изпълнител само въз основа на нотариалния акт, съставен съгласно П..108, т.е. след изпълнение на условията за заемане на имота. Този специален ред за заемане на отчуждените имоти по дворищнорегулационния план, с оглед на който ПП № 5/63 г. обосновава липсата на правен интерес от предявяване на иск по чл.108 ЗС за предаване на тяхното владение, не е възпроизведен в З. и ППЗТСУ. Разпоредбата на чл.114, ал.1 З. предвижда единствено, че “недвижимите имоти, придадени по дворищнорегулационния план, се заемат след обезщетяване на правоимащите съгласно този закон и правилника за неговото приложение”, но доколкото не е предвидено нещо различно, общият исков ред за защита правото на собственост, възникнало от непосредственото отчуждително действие на плана, следва да намери приложение на общо основание. Неоснователно е и оплакването за недопустимост на въззивното решение като постановено по непосочено от ищците основание на правото им на собственост, т.е. по непредявен иск. Обстоятелствената част на исковата молба обективира изрично тяхно твърдение, че придаването на части от парцел ІХ-* към собствения на ищците парцел VІІІ-*,* е извършено с регулационния план на [населено място], одобрен със Заповед № РД-12-491/ 15.12.1981 г., като заплащането на придаваемите места е извършено на 25.03.1997 г., с оглед на което предпоставките за заемане на същите са налице. Тези обстоятелства са взети предвид от въззивния съд при постановяване на решението му, с което е прието, че ищците са собственици на УПИ ІІІ-* от кв.77 в пространствените предели, определени от влезлия в сила регулационен план, и следователно не е налице произнасяне по непредявен иск като основание за недопустимост на атакувания въззивен акт. От друга страна, преценката за допустимостта на въззивното решение на това основание няма никаква връзка с произнасянето на съда по възражение за наличие на грешка в кадастралния план по смисъла на чл.53, ал.2 ЗКИР, с оглед на което следва да се приеме, че поначало поставеният от касатора въпрос в т.3 от изложението му не е надлежно формулиран.
Изцяло неотносими и неприложими в случая са и постановките на т.11 от ПП № 5/ 30.05.1963 г. относно заинтересуваните лица, които следва да се призоват в производството по обжалване на оценка, определена от комисията по П..85 ППЗПИНМ /отм./. Това е така, тъй като процесният терен е отчужден по друг ред /този по З./, и разясненията на посоченото постановление се отнасят до административното производство по обжалване на оценка /и то на имоти, отредени за обществени мероприятия, а не придадени към парцели на граждани по силата на дворищнорегулационния план/, а не до състезателно исково производство за предаване владението на придадените имоти. Не е налице и твърдяното основание за допускане на касационното обжалване по чл.280, ал.1, т.2 ГПК. Поначало касаторът не е формулирал конкретен въпрос, по който въззивният съд да се е произнесъл различно от разрешението, дадено в цитираното Решение № № 102 от 05.09.1958 г. по гр.д.№ 74/58 г., ОСГК. Освен това, същото е постановено по иск за определяне на граници по чл.109, ал.2 ЗС, какъвто в случая не е предявен. Нещо повече- според същото решение, когато претендираната гранична линия минава навътре в съседния имот, искането за определяне на гранична линия е неразривно свързано с искането да се признае правото на собственост и реивиндикирането на тази част от имота на ответника, която е заключена между претендираната гранична линия и владяния от ищеца имот, т.е. обосновава се правния интерес от предявяване на иск по чл.108 ЗС, какъвто именно е предявен в конкретния случай.
Предвид изложеното, поддържаните от касационния жалбоподател основания за допускане на касационното обжалване по чл.280, ал.1, т.1, 2 и 3 ГПК не са налице.
Водим от горното, ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, състав на Второ Гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на Решение № 89/ 26.03.2012 г., постановено по гр.д.№ 65/12 г. по описа на Благоевградския окръжен съд, по касационната жалба на Д. С. С..
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: