2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
N 554
София ,09.07.2012г.
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение в закрито заседание на четиринадесети март през две хиляди и дванадесета година в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БРАНИСЛАВА ПАВЛОВА
ЧЛ ЕНОВЕ: ЛИДИЯ РИКЕВСКА
ТЕОДОРА ГРОЗДЕВА
като разгледа докладваното от съдията Бранислава Павлова
гражданско дело N 73 / 2012 г. по описа на първо гражданско отделение, за да се произнесе съобрази:
Производството е по чл.288 ГПК.
А. А. Ч., А. А. Ч., С. А. Ч. и В. Н. Б. чрез пълномощника си адв. С. М. са обжалвали въззивното решение на Смолянския окръжен съд № 200 от 06.11.2011г. по гр.д.№ 328/2011г., с което е потвърдено решение № 32 от 27.05.2011 гр.д. 181/2010г. на Районния съд [населено място].
Ответниците С. С. С. и В. С. С. са подали писмен отговор, в който изразяват становище, че не са налице основанията на чл.280 ал.1 ГПК и касационната жалба не следва да се допуска за разглеждане по същество.
Касационната жалба е подадена в срок, от надлежна и заинтересована страна, отговаря на изискванията на чл.284 ГПК и не е налице изключението на чл.280 ал.1 ГПК, поради което е процесуално допустима.
С обжалваното решение е прието, че наследодателят на ищците Н. Б. е придобил с нот. акт 4/1950г. по договор за продажба двуетажна масивна къща с дюкян и четири стаи отгоре, салон и тераса. Магазинът на партера е бил продаден по реда на 60 ПМС и собствеността е възстановена на основание З.. На 27.10.1994г. за втория етаж от имота бил съставен акт за държавна собственост на основание – ПМС 201 от 25.10.1993г. за прехвърляне на вещни права върху недвижими имоти при образуването, преобразуването и приватизирането на държавни предприятия и чл.81,ал.4 от Н.. С договор от 07.01.1997 г. ответниците са закупили процесния имот. От правна страна съдът е приел, че успешното провеждане за търсената защита при иск с правно основание чл. 108 ЗС изисква от една страна ищецът да докаже, че е собственик на недвижимия имот и от друга страна, че ответникът по иска ползва имота без правно основание. Съдът е отрекъл правата на ищците на две основания: първо, че сключеният договор за продажба, с който ответниците се легитимират като собственици не е в нарушение на З. /отм./ и е притовопоставим на ищците и второ, че е основателно евентуалното възражение за придобиване на собствеността по давност , след като е осъществявано владение в периода от 21.11.1997 г. до предявяване на иска – 17.08.2010г.
В изложението за допускане на касационното обжалване се поддържа , че в противоречие със съдебната практика въззивният съд е разгледал въпроса за приложението на З. без ответниците да са правили такова възражение за придобиване на правото на собственост на праводателя им и по този начин е излязъл извън предмета на спора. Посоченото определение на ВКС, ІІІ г.о. № 97 от 31.01.2011г. по гр.д.№ 1281/2010г. обаче е постановено в производство по чл.288 ГПК и не се обхваща от съдебната практика , даваща основание за допускане на касационно обжалване на поддържаното основание – чл.280 ал.1 т.1 ГПК.
Вторият въпрос: при направено възражение от ответника за придобиване на имот, състоящ се от земя и сграда по давност , счита ли се доказано придобиването на собствеността и на земята ако е провеждано пълно и главно доказване само владението на етажа, не е формирал решаващите изводи на съда, защото по отношение на земята той е приел, че ищците не са доказали придобиване на собствеността предвид представения договор за продажба, с който наследодателят е придобил само сграда. Следователно решаващият извод за земята не е основан на придобивна давност от ответниците, а на липса на придобивно основание на ищците и въпросът за доказване на правоизключващото възражение не е от значение за делото.
Третият въпрос е прехвърля ли се право на собственост чрез нищожен договор , сключен при противоречие с императивна правна норма – необявена процедура – преговори с потенциални купувачи – в нарушение на чл.3 ал.3 З. /отм./ . Изводи в тази насока обаче не се съдържат в обжалваното решение , тъй като съдът е приел, че доводите във въззивната жалба за нищожност на продажбата не са конкретизирани, следователно и по този въпрос не е налице общото основание на чл.280 ал.1 ГПК – поставеният правен въпрос да е свързан с решаващите мотиви на съда.
Четвъртият въпрос следва ли да се приеме, че върху един имот е упражнявано владение годно да направи владелеца собственик , ако е била проведена процедура по чл.196 ЗУТ от съответната община и притежава ли това владение признаци, които да го характеризират, също не е решаващ за спора. Разпоредбата на чл. 196 ЗУТ урежда правомощията на общината да установява състоянието на застрашаващи сигурността строежи, за които са необходими ремонтни или възстановителни работи или подлежат на премахване. Н. на имота според изискванията на чл.195 ал.1 ЗУТ не е равнозначно на неупражняване на фактическа власт , поради което състоянието не имота не може да има самостоятелно и решаващо значение за доказване на владението. От друга страна извеждането на конкретен факт по делото , който съдът е обсъждал при съвкупната преценка на доказателствата не може да служи като основание за допускане на касационното обжалване, защото не е формирал решаващи правни изводи. В случая са събрани гласни доказателства, които съдът е обсъдил според изискванията на чл.235 ал.1 ГПК като е приел, че свидетелите са установили намерението на приобретателите на имота да го укрепят, на което собственчката на първия етаж се е противопоставила.
Не са относими към признаците на владението вписването на договора за продажба и необявяването на процедурата за преговори с потенциални купувачи по З. /отм./. Вписването по ЗС има предназначение да даде гласност на договорите, а не на владението. За доказване на владението е достатъчно да се установи, че владелецът е осъществявал фактическа власт върху определена вещ, а намерението се предполага съгласно чл. 69 ЗС и ако друго лице, претендира, че е собственик, но не ползва имота, няма основание да се приеме, че владението е скрито ако е основано на невписан договор.
Няма противоречие между изводите на съда за придобиване на собствеността от [фирма] след преобразуването му в еднолично търговско дружество с държавно имущество , който е праводател на ответниците и решение № 12/2010г. на ВКС, ІV г.о. по гр.д.№ 1680/2008г. , в което липсва произнасяне на ВКС по така поставения въпрос. Тълкуването на разпоредбата на чл.17 З. /отм./ в решение № 96 от 06.07.2010г. по т.д.№ 886/2009г. на ВКС, І т.о. не е различно от направеното в обжалваното решение, в което също е прието , че след като държавата е предоставила имота за стопанисване на държавно предприятие , с включването на този имот в баланса на преобразуваното дружество , то става негов собственик. Няма противоречие между двете решения и по въпроса за констативния характер на акта за държавна собственост , тъй като в обжалваното решение актът не е разглеждан като правопораждащ собствеността на държавата т.е. не му е признато конститутивно действие, а съдът се е съобразил с доказателственото му значение като официален свидетелстващ документ, чието съдържание следва да се обори от оспорващата страна на основание чл. 193 ал.3 ГПК. Отделно от липсата на противоречива съдебна практика по въпроса за предпоставките за придобиване на собственост от търговско дружество с държавно участие, изводите на съда в тази насока не са единствените, които са го мотивирали да отрече собствеността на ищците, съдът е признал права на ответниците и на оригинерно основание – придобивна давност, поставените въпроси във връзка с която както вече се посочи също не се покриват от хипотезите на чл.280 ал.1 ГПК.
С оглед на изложеното не са налице предпоставките на чл.280 ал.1 ГПК и касационната жалба не следва да се допуска за разглеждане по същество.
Воден от горното в Върховният касационен съд, първо гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Смолянския окръжен съд № 200 от 06.11.2011г. по гр.д.№ 328/2011г., с което е потвърдено решение № 32 от 27.05.2011 гр.д. 181/2010г. на Районния съд [населено място].
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: