3
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 555
София, 17.04.2014 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и четвърти март през две хиляди и четиринадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 7243 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2013 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на [фирма], със седалище и адрес на управление в [населено място], представлявано от управителя М. В. Г., чрез процесуалния си представител адв. Д. К., против въззивното решение № 220 от 25 юли 2013 г., постановено по в.т.д. № 361 по описа на апелативния съд в гр. Варна за 2013 г., с което е обезсилено решение № 253 от 18 март 2013 г., постановено по т.д. № 1583 по описа на окръжния съд в гр. Варна за 2012 г. за отхвърляне исковете на [община] срещу дружеството за заплащане на сумата от 27180 лева обезщетение за ползване на общински терен за периода 1 януари – 31 декември 2009 г. и за сумата от 7254,95 лева обезщетение за забава върху ненавременно заплатени обезщетение за ползване на общинския терен за същия период върху главницата от 2265 лева за всеки месец, и делото е върнато на първоинстанционния съд за произнасяне по предявените искове.
В касационната жалба се поддържат всички основания за неправилност на въззивното решение по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК. Като неправилен е посочен изводът на съда за произнасяне на първата инстанция по непредявен иск и за неразглеждане на релевантни за спора факти. Пренебрегнат от съда е фактът, че имотът е ползван и през 2008 г. на валидно основание, поради което правилната правна квалификация на предявения иск е по чл. 236, ал. 2 ЗЗД, а не по чл. 59 ЗЗД, както е приел въззивният съд, че правната квалификация е дадена след направено уточнение за противопоставяне на ищеца на осъществяваното ползване. Съдът не е съобразил Наредбата за разполагане на преместваеми обекти по смисъла на чл. 56, ал. 1 ЗУТ, както и че не се сочи и не се доказва какво е предполагаемото обогатяване на ответника, и какво е обедняването на ищеца. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване по реда на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 2 ГПК по три правни въпроса, и се сочи практика на ВКС и ВС.
Ответникът [община], чрез юрисконсулт Д. Д., в отговор на касационната жалба сочи доводи за липса на основание за допускането на касационното обжалване, както и за неоснователността й.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК.
С решението си съдът посочва липсата на изрично твърдение за сключван между страните договор за наем и приема като правно основание на предявения иск това по чл. 59 ЗЗД. Подчертава се, че съдът е разгледал само релевантните за иска по чл. 236, ал. 2 ЗЗД факти, а не са разгледани релевантните за спора по чл. 59 ЗЗД факти.
К. съд приема, че не са налице сочените от касатора основания за допускане на касационното обжалване.
Въпросът за това би ли могъл даден иск да се квалифицира като такъв по чл. 59 ЗЗД за обезщетение за ползване на недвижим имот без основание при наличие на твърдение от страна на ищеца за наличие на предходни наемни или приравнени на тях отношения с ползвателя за предходен период и непрекъснатост на ползването в двата периода, не обосновава допускане на касационното обжалване. В обжалваното решение въззивният съд е приел, че не се поддържа изрично твърдение за наемно правоотношение между страните. При обосноваването на поставения въпрос касаторът подчертава умишленото според него пропускане от страна на съда на факта, че имотът е ползван и през 2008 г. на валидно основание, което обстоятелство, заедно с другите факти по делото, обосновава правната квалификация на предявения иск по чл. 236, ал. 2 ЗЗД. След като съдът в мотивите си не приема, че е сторено твърдение за предходни наемни или приравнени на тях отношения, и гради извода си за правната квалификация на предявения иск без да взема предвид подобно обстоятелство, правният въпрос не е поставен по обусловило изхода на спора разрешение на въззивния съд. Правен въпрос за неправилното възприемане на изложените от страните фактически твърдения, не се поставя.
Отговорът на втория въпрос – допустимо ли е съдът еднолично и без изрично искане от страна на ищеца да извършва изменение на основанието на иска, също не води до допускане на касационното обжалване, тъй като съдът е изяснил защо приема съответната правна квалификация, а и даването на вярна правна квалификация на иска по принцип не представлява изменение на основанието му от страна на съда. Независимо от правилността, съответно – неправилността на извода на съда за квалификацията на предявения иск, липсата на относим правен въпрос препятства допускането на касационното обжалване. Тъй като и двата правни въпроса не са поставени спрямо обуславящи изхода на спора разрешения на въззивния съд, преценката на посочената съдебна практика не е необходима.
На последно място се пита как следва да постъпи въззивният съд при направен от негова страна извод за дадена погрешна правна квалификация на иска от първоинстанционния съд. Както приема обвързващата съдебна практика по чл. 290 ГПК, а и посоченото от касатора решение по гр.д. № 1358/2004 г., ІV г.о., ако съдът се е произнесъл по заявените факти, но ги е подвел под грешна правна норма, не се касае за произнасяне по непредявен иск, а за неправилно приложение на материалния закон, и въззивният съд в този случай сам дава правилната квалификация на спорното право. Разглежданият случай обаче е друг. Освен неправилната квалификация на заявените факти, съдът още сочи, че първата инстанция е разгледала релевантните факти за иск по чл. 236, ал. 2 ЗЗД, какъвто иск съдът приема, че не е предявен, а не е изследвала релевантни факти за иск по чл. 59 ЗЗД, откъдето е изведено заключението за произнасяне по непредявен иск. Ето защо и последният правен въпрос не взема предвид точното правно разрешение на въззивния съд.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 220 от 25 юли 2013 г., постановено по в.т.д. № 361 по описа на апелативния съд в гр. Варна за 2013 г.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: