О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 555
Гр.София, 02.11.2012 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Гражданска колегия, Второ отделение в закрито заседание на единадесети октомври през две хиляди и дванадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР ВЛАХОВ
ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛАНА КАЛИНОВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
като разгледа докладваното от съдия Влахов гр.д.№ 698 по описа на ВКС за 2012 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на С. Х. Г., Н. Г. А., И. Г. А. и Х. Г. А. срещу Решение № 1007/ 21.05.2012 г., постановено по в.гр.д.№ 1052/12 г. по описа на Варненския окръжен съд. С обжалваното въззивно решение е обезсилено първоинстанционното Решение № 258/ 30.01.2012 г. по гр.д.№ 2474/10 г. на Варненския районен съд по отношение на починалата в хода на първоинстанционното производство ответница А. В. В., а в останалата му част решението е било отменено и вместо него- постановено друго такова по съществото на спора, с което са отхвърлени предявените от С. Х. Г., Н. Г. А., И. Г. А. и Х. Г. А. против С. В. В., В. С. С., К. С. К., С. В. С. и К.В. К. субективно съединени искове с правна квалификация чл.108 ЗС- за признаване правото на собственост на ищците и осъждане на ответниците да им предадат владението на еднофамилна жилищна сграда на [улица] [населено място], представляваща имот с идентификатор № * по кадастралната карта. В касационната жалба се излагат доводи за неправилност на решението на въззивния съд поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, несъобразяване с приложимия материален закон и необоснованост. Моли се за неговото отменяване и постановяване на касационно решение по съществото на спора, с което предявените субективно съединени искове по чл.108 ЗС бъдат уважени.
В приложено към жалбата изложение на основанията за допускане на касационното обжалване се поддържа, че от обуславящо значение за правилността на обжалваното въззивно решение са четири материалноправни въпроса, произнасянето по които е поставено в основата на правните изводи на въззивния съд. Първият от тези въпроси е свързан с преценката, приложим ли е в периода 1964 г.- 2010 г. предвиденият в чл.79, ал.1 ЗС оригинерен придобивен способ по отношение на сграда, построена върху държавна земя, по отношение на субект, различен от титуляра на вещното право на строеж, предвид ограниченията, предвидени в чл.15 във връзка с чл.29 ЗСГ /отм./ и чл.86 ЗС /в редакцията преди влизане в сила на ЗИДЗС, обн.ДВ, бр.33/96 г./. Според касаторите, значението на този въпрос за изхода на делото е обусловено от направеното от ответниците възражение за придобивна давност, основано на твърдението им, че са владяли процесната сграда напрекъснато от 1964 г. до предявяване на иска, при което въззивният съд е приел това възражение за основателно. За този въпрос се поддържа, че произнасянето, обективирано във въззивното решение, е в противоречие с незадължителна практика на ВКС, приложена към изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК. Вторият материалноправен въпрос, който по същество е частично идентичен с първия, се отнася до възможността да се придобие по давност сграда, построена върху държавна земя, след трансформацията на правото на строеж в право на собственост върху построеното, от лица, които не са носители на ограниченото вещно право. За този въпрос се поддържа, че произнасянето на ВКС в настоящото производство би било от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК. По съществото му касаторите поддържат, че доколкото правото на собственост върху сградата е неотделимо от правото на строеж за нейното изграждане, то е правно невъзможно собствеността върху сградата да бъде придобито по давност от трето лице, различно от суперфицияра. Няма самостоятелно значение и третият от поставените въпроси по чл.280, ал.1 ГПК- трансформира ли се правото на строеж след изграждане на постройката, в право на собственост, което може да се придобие от лица, различни от титулярите на ограниченото вещно право. Същото се отнася и до четвъртия въпрос- относно възможността да се придобие по давност сграда, построена върху държавна земя, щом издаденият в негова полза констативен нотариален акт по реда на обстоятелствената проверка се отнася за период, през който сградата е била отчуждена в полза на държавата. В обобщение, касаторите поддържат, че по същество изходът на делото е обусловен от произнасянето по въпроса, допустимо ли е придобиване по давност на сграда, построена върху държавна земя, от лице, различно от титуляра на ограниченото вещно право на строеж, при действието на предвидените в чл.86 ЗС и чл.29 ЗСГ ограничения за придобиване по давност на държавни имоти.
Ответниците по касационната жалба- С. В. В., В. С. С., К. С. К., С. В. С. и К. В. К. са депозирали в срока по чл.287, ал.1 ГПК писмени отговори, с които поддържат, че основанията на чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационното обжалване не са налице. Претендират разноски.
Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение намира следното:
Допускането на касационното обжалване на въззивното решение на Варненския окръжен съд на релевираните от касаторите основания е обусловено от формиране на положителен извод, според който посочения материалноправен въпрос по чл.280, ал.1 ГПК е от обуславящо значение за изхода на конкретното дело дело /т.1 от ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. по дело № 1/09 г., ОСГТК/. Така предвиденото в процесуалния закон изискване за допускане на касационната жалба до разглеждане в случая не е налице. За да отхвърли предявените искови претенции по чл.108 ЗС, въззивният съд е приел, че ищците не са провели успешно доказване на фактическия състав, от който твърдят да произтича правото им на собственост върху процесната жилищна постройка- правна сделка в полза на наследодателя им Г. Г. и наследствено правоприемство. Като допълнителен аргумент за неоснователност на исковата претенция е посочено, че дори и условно да се приеме, че наследодателят им е придобил собствеността, то правото е изгубено поради придобиването му по давност от ответниците по силата на упражняваното от тях непрекъснато владение от 1964 г. до завеждане на делото. Посочено е, че давността е била прекъсната в периода 1987 г.-1992 г., когато имотът е бил отчужден в полза на държавата, т.е. по същество въззивният съд е приел, че след отмяната на отчуждаването през 1992 г. по реда на ЗВСВНОИ по З., ЗПИНМ и др. в полза на ответниците е започнала да тече нова давност, по силата на която същите са придобили собствеността с изтичане на предвидения в чл.79, ал.1 ЗС 10-годишен давностен срок /делото е заведено през 2010 г./. От изложеното следва, че поставеният от касаторите материалноправен въпрос няма обуславящо значение за изхода на спора. На първо място, исковите претенции за собственост са отхвърлени на самостоятелно основание- поради недоказаност на релевирания в исковата молба придобивен способ, при което излагането на доводи за придобиването на имота по давност от ответниците има само допълващо значение. Освен това, както беше посочено по-горе, в мотивите си въззивният съд е приел, че за периода 1987 г.- 1992 г. придобивната давност е била прекъсната, т.е. собствеността е придобита от ответниците по силата на изтеклата в тяхна полза нова давност в периода след отмяната на отчуждаването на имота. Следователно, поставеният въпрос относно възможността да се придобива по давност сграда, построена върху държавно място, при действието на ограниченията на чл.86 ЗС и чл.29 ЗСГ, е напълно ирелевантен за спора, доколкото обект на същия е имот, бивша държавна собственост, явяващ се собственост на физически лица, който в периода след възстановяването му на общо основание може да бъде предмет както на деривативно, така и на оригинерно придобиване. Очевидно е също така, че по давност сградата може да се придобие само от трето лице, различно от носителя на ограниченото вещно право за нейното построяване и държане в чужд имот- последният става собственик по силата на реализираната суперфиция, поради което не може да придобие по давност едно право, което вече притежава на друго основание. В този смисъл произнасянето по въпроса, допустимо ли е сградата да се придобие по давност от лице, различно от титуляра на правото на строеж, е без значение както за конкретното дело, така и изобщо.
Предвид изложеното, поддържаните от касационните жалбоподатели основания за допускане на касационното обжалване по чл.280, ал.1 ГПК не са налице.
С оглед изхода на производството и на основание чл.78, ал.3 ГПК в полза на ответниците следва да бъдат присъдени направените от тях разноски за адвокатско възнаграждение, както следва: на С. С. В.- 440 лв. и на В. С. С. и К. С. К. – общо 360 лв.
Водим от горното, ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, състав на Второ Гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на Решение № 1007/ 21.05.2012 г., постановено по в.гр.д.№ 1052/12 г. по описа на Варненския окръжен съд, по касационната жалба на С. Х. Г., Н. Г. А., И. Г. А. и Х. Г. А..
ОСЪЖДА С. Х. Г.- ЕГН [ЕГН], Н. Г. А.- ЕГН [ЕГН], И. Г. А.- ЕГН [ЕГН] и Х. Г. А.- ЕГН [ЕГН], всички с адрес: [населено място], [улица] на основание чл.78, ал.3 ГПК да заплатят поравно на С. С. В.- ЕГН [ЕГН], с адрес: [населено място], [улица], сумата 440 лв. /четиристотин и четиридесет лева/ и на В. С. С.- ЕГН [ЕГН] и К. С. К.- ЕГН [ЕГН], и двете с адрес: [населено място], [улица], общо сумата 360 лв. /триста и шестдесет лева/ разноски в касационното производство.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: