Определение по гр.д. на ВКС , І-во гражданско отделение стр.2
c60035_16_opr_288_422gpc
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 555
София, 21.11. 2016 година
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито съдебно заседание в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Бранислава Павлова
ЧЛЕНОВЕ: Теодора Гроздева
Владимир Йорданов
разгледа докладваното от съдия Йорданов
гр.дело N 60035 /2016 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Н. Т. Л. – М. срещу въззивно решение № 865 от 28.04.2015 г. по възз. търг. д. № 399 /2014 г. на Софийски апелативен съд, т.о., с което е потвърдено първоинстанционно решение на Софийски градски съд, г.о., в частта, с която е признато за установено по иск по чл.422 ГПК, че Н. Л. – М. дължи солидарно с М. Ц. М. на [фирма] сумата от 168 893.86 лева – главница по запис на заповед от 20.11.2009 г., издаден от търговско дружество [фирма] и авалиран от ответниците по делото, с падеж на предявяване в срок до 20.12.2010 г., заедно със законната лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението по чл.417 ГПК – 16.12.2010 г. до окончателното изплащане на сумата.
Жалбоподателят твърди, че решението е неправилно и иска то да бъде допуснато до касационно обжалване, като излага основания за това, които ще бъдат разгледани по-долу.
М. Ц. М. не е обжалвал въззивното решение, по отношение на него то е влязло в сила. За пълнота следва да се отбележи, че Н. Л. – М. не е негов процесуален представител и че нейната касационна жалба е подадена от адвокат, който е упълномощен единствено от нея (Н. Л. – М.) (л.12, л.24 и л.25), не и от М. М..
Насрещната страна [фирма] в писмен отговор твърди, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване..
Касационна жалба на Н. Л. – М. срещу частта от въззивното решение, с която е уважен иск срещу нея, е допустима. Въззивното решение е постановено по търговско дело и не е налице изключението по чл. 280, ал. 2 ГПК.
.Във връзка с оплаквания, че съдът е разгледал искове срещу авалистите, без да е предявен иск срещу издателя на заповедта, който е обявен в несъстоятелност и без съдът да изследва дали вземането по заповедта за изпълнение е прието от синдика, жалбоподателят извежда процесуалноправни въпроси, за които твърди, че имат значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото – основание по чл.280,ал.3 ГПК: при обвързване в заповедното производство и в издадената заповед за изпълнение на солидарната отговорност на издателя и на авалистите по записа на заповед, допустим ли е искът по чл.422 ГПК само срещу авалистите без доказателства за приемане или не на вземането от издадената заповед, т.е. от записа на заповед, в несъстоятелността на издателя му; задължен ли е съдът служебно да събере такива доказателства и ако не го направи, може ли без такива доказателства съдът да уважи иск по чл.422 ГПК срещу авалистите.
Съдът не се е занимавал и не е следвало да се занимава с изведените въпроси, тъй като те не са наведени като доводи във въззивната жалба на Н. Л. – М., която не съдържа никакви конкретни доводи за незаконосъобразност, нито са въведени като възражения срещу исковете в срока на отговор. на исковата молба, които се изчерпват с доводи за нищожност на записа на заповед поради наличието на два падежа и за погасяване на задължението и като поръчител, поради приложението на правната уредба на поръчителството по ЗЗД.
Въззивната жалба на Н. Л. – М. (както и тази на М. М., която е в отделен документ) не съдържа никакви конкретни доводи за нищожност, недопустимост или неправилност на решението, а съдържа единствено общото твърдение, че решението е необосновано, тъй като противоречи на събраните по делото доказателства (т.е. посочен е по вид един от трите възможни порока на въззивното решение, визиран в чл.281,т.3 ГПК), които обуславят неговата неправилност.
При това съдържание на въззивната жалба въззивният съд в съответствие с приетото в т.1 от ТР № 1 /2013 г. по т.д. № 1 /2013 г. на ОСГТК на ВКС е проверил валидността и допустимостта на обжалваното решение. Проверил е и приложението на императивни материалноправни норми, при което е приел, че записът на заповед съдържа реквизитите, посочени в чл.535 ТЗ, за което е изложил мотиви, включително по т.3 – падеж, като е приел, че издателят е определил падежа на записа, като падеж на предявяване по чл. 486,т.1 ТЗ. Съдът е изложил мотиви и за това, че авалистите Н. Л. – М. и М. М. са поели валидно менителнично поръчителство, от което произтича солидарната им отговорност към приносителя (ищеца по иска по чл.422 ГПК). Така въззивният съд се е произнесъл по възраженията на Н. Л. – М. в отговора и на исковата молба. Въззивният съд е приел също, че не следва да се занимава с станалите доводи на Н. Л. – М., които са наведени несвоевременно едва пред въззивната инстанция и не се отнасят до приложението на императивни правни норми, поради което са преклудирани.
Извън това следва да се отбележи, че няма съмнение за недопустимост на иска по чл.422 ГПК срещу длъжника – авалист Н. Л. – М., срещу която е издадена заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист, кредиторът има право да избира срещу кой от солидарните длъжници да предяви вземането си. Поради което и не е налице основание за допускане на касационно обжалване съгласно т.1 от ТР № 1 /2010 г. по т.д. № 1 /2009 г. ОСГТК на ВКС.
Във връзка с доводи за неправилност на извода на въззивния съд, че част от възраженията на ответника Н. Л. – М. срещу действителността на записа на заповед са преклудирани, жалбоподателят извежда материалноправния въпрос, действителен ли е запис на заповед, в който мястото за плащане и уговорките без разноски и протест са определени като валидни за определен срок, като този срок е заявен в исковата молба като срок за плащане, а двете инстанции са го тълкували и приложили като срок за падеж на предявяване.
И този въпрос не е обуславящ, защото не се основава на приетото от съда, а се основава на неприетата от съда защитна теза на жалбоподателя Н. Л. – М.. Видно от изложеното по-горе за мотивите на въззивния съд, той е приел, че записът на заповед съдържа реквизитите, посочени в чл.535 ТЗ, включително по т.3 – падеж, като е приел, че издателят е определил падежа на записа, като падеж на предявяване.
Във връзка с доводи, че въззивният съд неправилно е осъдил ответника Н. Л. – М. да заплати на ищеца разноски за адвокатско възнаграждение, които не са платени, жалбоподателят извежда процесуалноправния въпрос: дали за да има характер на разноски, хонорарът трябва да е заплатен, като твърди, че въпросът е разрешен в противоречие с т. 1 от ТР № 6 //2013 г. по т.д. № 6 /2012 г. ОСГТК на ВКС.
Въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение в частта, с която ответниците са осъдени да заплатят на ищеца разноски за първоинстанционното производство в размер на 7 9371.34 лева, за които е приел, че са направени, в тях се включват разноските за адвокатско възнаграждение (в размер на 4 593.46 лева). Въззивният съд не е присъдил разноски за въззивно производство.
Въпросът е обуславящ, но не е разрешен в противоречие, а в съответствие с приетото с т.1 в посоченото тълкувателно решение (относно плащанията по банков път), доколкото въззивният съд е приел, че разноските са направени. Само за пълнота следва да се отбележи, че по първоинстанционното дело е представено платежно нареждане (л.93), с което е удостоверено заплащането на присъдената сума (4 593.46 лева) по сметка на адвокатското дружество. Същото се отнася и до заповедното производство (л.26). (Т.е. изводът на съда, че разноските са направени е обоснован, а твърдението, на което е основан този въпрос е невярно.)
Поради това, че въззивното решение е обжалвано само от Н. Л. – М. и поради недопустимостта тя да предявява чужди права пред съд, изведените от жалбоподателя Н. Л. – М. правни въпроси, относими към постановеното по отношение на другия авалист М. М. решение, не следва да бъдат обсъждани.
От изложеното следва извод, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1 ГПК.
С оглед изхода от това производство жалбоподателят няма право на разноски. Ответникът в касационното производство не претендира разноски и не е представил списък на разноски, поради което и на него разноски не следва да бъдат присъждани.
Воден от изложеното съдът
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване въззивно решение № 865 от 28.04.2015 г. по възз. търг. д. № 399 /2014 г. на Софийски апелативен съд, т.о., по касационна жалба на Н. Т. Л. – М..
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.