1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 555
гр. София, 31.10.2016 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на двадесет и пети октомври през две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
АННА БАЕВА
като изслуша докладваното от съдия Емилия Василева ч. т. дело № 2023 по описа за 2016г.
Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на ответника С. И. Ч. чрез процесуален представител адв. М. О. срещу определение № 317 от 09.06.2016г. по ч. гр. дело № 278/2016г. на Пловдивски апелативен съд, 2 граждански състав, с което е потвърдено определение № 149 от 16.02.2016г. по гр. дело № 87/2015г. на Старозагорски окръжен съд, с което е оставена без разглеждане молбата от 18.11.2015г. на С. Ч. за изменение на решението в частта за разноските чрез допълването му като недопустима.
Частният жалбоподател прави оплакване за неправилност на въззивното определение поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Поддържа становище, че обжалваният съдебен акт е постановен при липса на мотиви, в противоречие със събраните доказателства и в противоречие с определение № 381/2015г. по ч. гр. дело № 2356/2014г. на ВКС. В приложено към частната касационна жалба изложение релевира доводи за допускане на касационно обжалване на въззивното определение на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК, тъй като въззивният съд се е произнесъл по релевантни процесуалноправни въпроси в противоречие с постоянната практика на ВКС и които са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото:
1. Въпросът за съдържанието на определението и за задължението на съда да излага мотиви към същото по чл. 236, ал. 2 и чл. 254, ал. 1 ГПК е решен в противоречие с решение № 101/03.06.2015г. по т. д. № 1740/2014г. на ВКС, ТК, І т. о., решение № 646/12.10.2010г. по гр. д. № 1210/2009г. на ВКС, ГК, ІV г. о., решение № 166/15.07.2013г. по гр. д. № 1285/2012г. на ВКС, ГК, ІV г. о., решение № 283/14.11.2014г. по гр. д. № 1609/2014г. на ВКС, ГК, ІV г. о., решение № 241/17.10.2012г. по гр. д. № 850/2011г. на ВКС, ГК, ІІ г. о., решение № 323/18.05.2010г. по гр. д. № 1338/2009г. на ВКС, ГК, ІV г. о., решение № 646/12.10.2010г. по гр. д. № 1210/2009г. на ВКС, ГК, ІV г. о., решение № 157/08.11.2011г. по т. д. № 823/2010г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 212/01.02.2012г. по т. д. № 1106/2010г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., Тълкувателно решение № 1/04.01.2001г. по т. гр. д. № 1/2000г. на ВКС, ОСГК, ППВС № 1/13.07.1953г., ППВС № 7/27.12.1965г., ППВС № 1/10.09.1985г., определение № 188/19.04.2016г. по ч. гр. д. № 1222/2016г. на ВКС, ГК, ІV г. о., определение № 3/05.01.2016г. по ч. гр. д. № 4988/2015г. на ВКС, ГК, ІV г. о. и определение № 381/25.06.2015г. по ч. т. д. № 2356/2014г. на ВКС, ТК – основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
2. „При своевременно предявени множество искания за разноски и неизпълнение от първоинстанционния съд на задължението му, визирано в чл. 236, ал. 1, т. 6 ГПК, да включи в решението си диспозитив в тежест на кого възлага разноските, съдът може ли да се произнесе с допълнително решение по всички своевременно направени искания в хода на производството или следва да поправи пропуска в съдържанието на решението си като уважи само искането за разноски на страната, подала молба по чл. 248 ГПК, а относно другите нейни необходими другари, направили своевременни искания за разноски, но неподали молба по чл. 248 ГПК, разноски да не бъдат присъдени?”
3. „Подадената молба по чл. 248 ГПК от единия от необходимите другари при условие, че в хода на съдебното производство всички са направили своевременни искания за разноски, но съдът не се е произнесъл по тези искания, т. е. не се иска изменение на решението в частта за разноските, сторени от някои от другарите, а се иска първоначално произнасяне на съда поради липса на диспозитив относно разноските?”
4. „Отхвърлянето на исканията за разноски на някои от необходимите другари поради неподадена молба по чл. 248 ГПК за допълване на решението /а не за неговото изменение/ не представлява ли санкция спрямо тези страни, надхвърляща многократно бездействието им поради позоваването на молбата по чл. 248 ГПК, подадена от друг необходим другар, спрямо безнаказаното неизпълнение на задължението на съда да постанови решението си със съдържанието, указано в чл. 236, ал. 1, т. 6 ГПК? Не представлява ли това нарушение на основните начала и принципи, заложени в ГПК?”
5. „При постановяване на решение от ВКС и Апелативен съд за връщане на делото за ново разглеждане, коя съдебна инстанция следва да се произнесе по въпроса за разноските, направени от страните, по отношение на които съдебният спор няма да бъде пререшаван при новото разглеждане поради влязъл в сила съдебен акт, и при условие, че определението за присъждане на разноски в първа инстанция е обезсилено като постановено след обезсилено съдебно решение, а всяка следваща инстанция връща делото на първоинстанционния съд?”
По отношение на въпросите, посочени в т. 2 – т. 5 вкл., частният жалбоподател поддържа, че следва да се допусне касационно обжалване на въззивното определение на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като по тези въпроси не е формирана постоянна практика на ВКС.
Ответникът [фирма], [населено място], област Стара З. /ищец в първоинстанционното производство/ чрез процесуален представител адв. П. С. Г. оспорва частната касационна жалба и поддържа становище за правилност на въззивното определение. Релевира доводи за липса на основания за допускане на касационно обжалване на определението на въззивната инстанция по съображения, изложени в писмен отговор.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като прецени данните по делото и доводите за допускане на касационно обжалване на въззивното определение, приема следното:
Частната касационна жалба е подадена от легитимирана страна в определения по чл. 275, ал. 1 ГПК едноседмичен срок и е насочена срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
Въззивният съд е констатирал, че с решение № 465/10.10.2013г. по т. д. № 704/2013г. и решение № 45/09.01.2014г. по същото дело Пловдивски апелативен съд е обезсилил решение № 103/21.11.2012г. по гр. д. № 1144/2009г. на Старозагорски окръжен съд само в осъдителната му част, т. е. по отношение на ответниците [фирма], [фирма], [фирма], [фирма], и в тази част е върнал делото за ново разглеждане на първоинстанционния съд от друг състав. Първоинстанционното решение е влязло в сила в частта, с която са отхвърлени исковете, предявени от [фирма] срещу ответниците – физически лица Д. И. К., П. К. П., С. И. Ч., Г. Н. Н. и С. К. С..
Въззивният съдебен състав е приел, че е обезсилено и определението на първоинстанционния съд по чл. 248 ГПК, с което е допълнено решението на Старозагорски окръжен съд в частта за разноските, с която на С. Ч., Г. Н. и С. С. са присъдени разноски от 51 100 лв., поради това, че липсва молба за присъждането им в срока по чл. 248 ГПК.
За да потвърди определението на Старозагорски окръжен съд, с което е оставена без уважение молбата на С. И. Ч. за изменение на решението по гр. дело № 1144/2009г. на Старозагорски окръжен съд в частта за разноските чрез допълването му, въззивният съд е приел, че искането е недопустимо, тъй като не е направено в срока по чл. 248 ГПК пред съответната инстанция. Изложил е и съображения, че Окръжният съд не може да коригира определения на ВКС и да преценява тяхната законосъобразност.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1– т. 3 ГПК. Преценката за наличие на някоя от предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК се извършва въз основа на изложените от частния жалбоподател доводи.
Посоченият от частния жалбоподател въпрос за съдържанието на определението и за задължението на съда да излага мотиви към същото по чл. 236, ал. 2 и чл. 254, ал. 1 ГПК е релевантен за делото, но не обуславя извод за допускане на касационно обжалване на въззивното определение, тъй като въззивният съд е изложил мотиви и аргументи за недопустимост на молбата за допълване на решението на Старозагорски окръжен съд. В частната жалба срещу определение № 149/16.02.2016г. по гр. дело № 87/2015г. на Старозагорски окръжен съд са изложени оплаквания за неправилност на извода на първоинстанционния съд, че молбата, подадена от физическите лица и в частност от С. Ч., е молба за изменение на решението по чл. 248 ГПК /т. 1/, както и неправилност на извода, че съдът не следва да се произнася по искането за разноски на физическите лица, като в тази насока съдът не се е съобразил с обстоятелството, че при разглеждане на гр. д. № 1144/2009г. на Окръжен съд Стара Загора, както и при разглеждане делото пред ВКС физическите лица са направили искания за присъждане на разноски и при отхвърляне на иска срещу ответниците – физически лица с оглед изхода на спора на основание чл. 78 ГПК им се дължат разноски /т. 2/. В т. 3 на посочената частна жалба са изложени и съображения за наличие на доказателства за направените от частния жалбоподател разноски. По отношение на релевираните доводи в т. 1 от частната жалба срещу първоинстанционното определение въззивната инстанция като е посочила, че искането е за изменение на решението в частта за разноските чрез допълването му, на практика е приела, че искането е за допълване на решението по гр. дело № 1144/2009г. на Старозагорски окръжен съд в частта за разноските. Изложените в т. 2 и т. 3 от частната жалба обстоятелства, че при разглеждане на гр. д. № 1144/2009г. на Окръжен съд Стара Загора и на делото пред ВКС физическите лица са направили искания за присъждане на разноски, както и че са представили доказателства за направените разноски, и доводите, че при отхвърляне на иска срещу ответниците – физически лица с оглед изхода на спора на основание чл. 78 ГПК им се дължат разноски са относими към основателността на молбата за допълване на решението, но не и към нейната допустимост. Преди да се произнесе по основателността на молбата за допълване на решението в частта за разноските по чл. 248, ал. 1 ГПК съдът е длъжен да извърши преценка за нейната допустимост, т. е. дали е подадена от легитимирано лице и дали е спазен предвиденият в разпоредбата на чл. 248, ал. 1 преклузивен срок. В съответствие с постоянната практика на ВКС въззивният съд е извършил тази проверка. След като е приел, че молбата за допълване на решението в частта за разноските е недопустима, съдебният състав не е следвало да обсъжда релевираните в частната жалба доводи и обстоятелства, относими към нейната основателност. Предвид изложените съображения настоящият съдебен състав счита, че доводите за допускане на касационно обжалване на въззивното определение по първия посочен правен въпрос поради противоречието му с посочените решения и определения на ВКС, Тълкувателно решение № 1/04.01.2001г. по т. гр. д. № 1/2000г. на ВКС, ОСГК, ППВС № 1/13.07.1953г., ППВС № 7/27.12.1965г. и ППВС № 1/10.09.1985г. са неоснователни. Определение № 188/19.04.2016г. по ч. гр. д. № 1222/2016г. на ВКС, ГК, ІV г. о. няма характер на съдебен акт по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като с него не е допуснато касационно обжалване на въззивното определение. Определение № 3/05.01.2016г. по ч. гр. д. № 4988/2015г. на ВКС, ГК, ІV г. о. не е постановено по идентичен казус – в него е прието, че подадената с вх. № 19691/22.06.2015г. молба за допълване на въззивно решение № 1163/12.06.2015г. в частта за разноските е в срок, докато в настоящия случай молбата за присъждане на разноски за първоинстанционното, въззивното и касационното производство е подадена след преклузивния срок по чл. 248, ал. 1 ГПК – на 18.11.2015г. при постановени първоинстанционно решение № 103/21.11.2012г. по гр. д. № 1144/2009г. на Окръжен съд Стара Загора, въззивно решение № 465/10.10.2013г. по в. т. д. № 704/2013г. на Апелативен съд П. и определение № 503/25.06.2015г. по т. д. № 2357/2014г. на ВКС, ТК, І т. о. Определение № 381/25.06.2015г. по ч. т. д. № 2356/2014г. на ВКС, ТК, І т. о. е постановено по повод обжалване на определение № 46/09.01.2014г. по в. т. д. № 704/2013г. на Апелативен съд П., последното постановено по молби за допълване на въззивното решение в частта за разноските, подадени от [фирма], [фирма], [фирма], [фирма], по отношение на които първоинстанционното решение е обезсилено и делото е върнато за ново разглеждане на първоинстанционния съд, както и по молба за допълване на въззивния съдебен акт на П. К. П., поради което не обосновава извод за допускане на касационно обжалване на определение № 317 от 09.06.2016г. по ч. гр. дело № 278/2016г. на Пловдивски апелативен съд.
Д. за допускане на касационно обжалване на въззивното определение по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по формулираните от частния жалбоподател от т. 2 до т. 5 вкл. правни въпроси е неоснователен. Съгласно т. 4 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. на ВКС по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Предвид препращащата правна норма на чл. 274, ал. 3 ГПК, посоченото Тълкувателно решение намира приложение и по отношение на частните касационни жалби.
Посочените от частния жалбоподател от т. 2 до т. 5 вкл. процесуалноправни въпроси се отнасят до начина на отстраняване на пропуска на съда да се произнесе с решението по направено своевременно искане за присъждане на разноски на ответника, по отношение на който искът е отхвърлен. По този въпрос е формирана трайноустановена и безпротиворечива съдебна практика, съгласно която непроизнасянето на съда по своевременно валидно заявено от страната искане за разноски представлява непълнота при формиране волята на съда и процесуалният способ за нейното отстраняване е чрез допълване на решението в частта за разноските по реда на първата хипотеза чл. 248, ал. 1 ГПК, т. е. въз основа на подадена от страната молба в предвидения преклузивен срок. С изтичане на установения от законодателя преклузивен срок по чл. 248, ал. 1, изр. 1 ГПК се преклудира самото потестативно право на страната да сезира съответната инстанция с искане за допълване на съответния съдебен акт в частта за направените разноски, поради което молбата, подадена след този срок, е процесуално недопустима и трябва да бъде оставена без разглеждане.
Посочените в т. 3 и 4 правни въпроси не обуславят извод за допускане на касационно обжалване на въззивното определение и поради това, че не съответстват на данните по делото, тъй като предвид трайноустановената съдебна практика солидарните длъжници не са нито необходими, нито задължителни другари. Съединяването на исковете срещу солидарно отговорните лица е предоставено на преценката на ищеца – кредитор съгласно чл. 122, ал. 2 ЗЗД, поради което не е налице съвместна процесуална легитимация на другарите като условие за допустимост на исковете, решението по отношение на тях не е необходимо да бъде еднакво по аргумент от чл. 122, ал. 3 ЗЗД, разпоредбата на чл. 216, ал. 2 ГПК е неприложима, поради което и подадената молба по чл. 248, ал. 1 ГПК от единия от солидарните длъжници не ползва останалите. Не е налице законодателна промяна, нито промяна в обществените условия, които да налагат изменение на формираната съдебна практика по приложение на разпоредбата на чл. 248, ал. 1, изр. 1 ГПК.
Последният процесуалноправен въпрос също не съответства на данните по делото, тъй като определението за присъждане на разноски в първа инстанция по отношение на частния жалбоподател е обезсилено от Пловдивски апелативен съд поради това, че не е подадена молба за допълване на първоинстанционното решение от настоящия частен жалбоподател в срока по чл. 248, ал. 1 ГПК – стр. 6 от решение № 45/09.01.2014г. по в. т. № 704/2013г. на Пловдивски апелативен съд.
Поради изложените съображения настоящият съдебен състав счита, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното определение. С оглед изхода на делото разноски на частния жалбоподател за настоящото производство не се дължат. Разноски на ответника по частната касационна жалба [фирма] не се присъждат, тъй като не са поискани и не са представени доказателства, че такива са направени в настоящото производство.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 317 от 09.06.2016г. по ч. гр. дело № 278/2016г. на Пловдивски апелативен съд, 2 граждански състав.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.