О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 555
София, 04.12.2019 г.
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение в закрито заседание, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДИЯНА ЦЕНЕВА
ЧЛЕНОВЕ: БОНКА ДЕЧЕВА
ВАНЯ АТАНАСОВА
разгледа докладваното от съдията Д. Ценева гр.д. № 2374/2019 г. по описа на ВКС, І г.о. и за да се произнесе, взе предвид :
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от П. Г. Г. чрез неговия пълномощник адв. М. А. срещу въззивно решение № 1852 от 13.03.2019 г. по в.гр.д. № 3114/2018 г. на Софийски градски съд. С него е потвърдено решение № 257530 от 02.11.2017 г. по гр.д. № 21836/2015 г. на Софийски районен съд, с което са отхвърлени предявените от П. Г. Г., Л. Г. Г. и С. Г. Г. против Държавата, представлявана от министъра на регионалното развитие и благоустройството искове с правно основание чл. 124, ал.1 ГПК за установяване по отношение на ответника, че ищците са собственици по дарение и наследствено правоприемство на следния недвижим имот: дворно място с площ 368 кв.м, находящо се в [населено място],[жк], м. ”Ч.”, а по актуална кадастрална карта – м. ”ж.к и НПЗ „Червена звезда”, от който 230 кв.м попадат в поземлен имот с идентификатор …. – за СО ”Монтажи” и ТПО ”Външна търговия”, а 139 кв.м попадат в поземлен имот с идентификатор …. – за Националния институт за паметниците на културата, съставляващ поземлен имот № …., полигон …. , кв. …. по кадастралния план на [населено място] от 1950 г.
В касационната жалба са изложени оплаквания за необоснованост, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и нарушение на материалния закон. Жалбоподателят поддържа, че са налице всички предпоставки на чл. 2, ал.2 във вр. с ал.3 ЗВСОНИ за възстановяване на собствеността върху процесния имот. Счита за необоснован и противоречащ на материалния закон изводът на въззивния съд, че имотът не съществува реално до размерите, в които е бил одържавен, тъй като границите му могат да бъдат установени и трасирани на място, а обстоятелството, че към момента на влизане в сила на реституционния закон същият не е съществувал като самостоятелна кадастрална единица, не е пречка за реституцията му.
Иска се въззивното решение да бъде допуснато до касационно обжалване по следните въпроси: 1/Съставлява ли процесуално нарушение едностранното и непълно обсъждане на събрани по делото доказателства, които са релевантни за спора и липсата на мотиви в решението, и може ли съдът да откаже реституция на имота, при положение, че са налице кумулативно всички предпоставки. 2/ Може ли съдът в противоречие със закона сам със свое умозаключение да приеме, че имотът към датата на реституирането му не съществува реално да размерите, в които е отчужден, след като е приел заключение на съдебно- техническа експертиза, от което се установява обратното. Твърди, че тези въпроси са разрешени в противоречие с практиката на ВКС – ТР № 1/1995 г. на ОСГК на ВС и т. 1 и 3 от ТР № 6/2005 г. на ОСГК на ВКС, както и с решението на ВКС по гр.д. № 761/2010 г. на ІV г.о., решението по гр.д. № 4744/2010 г. на І г. о. и и решението по гр.д. № 853/2016 г. на ІІ г.о.
В отговор на касационната жалба Държавата, представлявана от министъра на регионалното развитие и благоустройството, действащ чрез областния управител на Област – София като пълномощник, изразява становище, че искането за допускане на касационно обжалване е неоснователно.
Върховният касационен съд, състав на първа гражданско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното:
От фактическа страна по делото е установено, че през 1969 г. Д. Г. Л. е дарил на синовете си П. Г. Г. и Д. Г. Г. собствения си недвижим имот, представляващ незастроено дворно място с площ 395 кв.м, находящо се в [населено място],[жк], м. ” Ч.”- „Д. бад”, съставляващо имот пл.№ 6 , полигон № 35, в кв. 4 по плана на града. Дарителят се легитимирал като собственик на този имот на основание договор за покупко- продажба, сключен с нотариален акт № …. г. Установено е също, че с регулационния план, одобрен през 1967 г. имот пл.№ …., полигон …., е включен в парцел …., отреден за „Обществени нужди”, впоследствие преотреден за „Комплексно строителство” и за ДО ”Монтажи”. През 1968-1969 г. са одобрени няколко частични изменения на регулационния план, като от парцел …. са образувани първоначално нов парцел ….- За комитета за изкуство и култура – Институт за паметници на културата и СГНС- фондохранилище на музея на София, и парцел ….- За министерство на външната търговия за външнотърговски комплекс – Институт по външна търговия, център за външно-търговска информация, Електронно- изчислителен център, които включват части от бившия имот пл.№ …. През 1972 г. комисия по чл. 85 ППЗПИНМ е оценила имота, но по делото няма данни собствениците да са били обезщетени.
Установено е също, че към момента на влизане в сила на чл. 2, ал.2 ЗВСОНИ / 22.11.1997 г./ е действащ регулационен план, одобрен през 1989 г. По този план 230 кв.м от б. имот пл.№ …. попадат в границите на УПИ …., отреден за СО ”Монтажи” и Институт по външна търговия”, а 129 кв.м – в границите на УПИ …. – за „Национален институт за паметниците на културата”. Назначената по делото съдебно- техническа експертиза е установила, че върху частта, попадаща в границите на УПИ …. попада малка част от източния ъгъл на сградата, изградена около 1986 г., представляваща „Музей на социалистическото изкуство”, незастроената част от който функционира като екстериорна експозиционна площ. В частта от имота, включена в границите на УПИ …., няма изградени сгради. Вещото лице е посочило, че за б.имот пл.№ …. не може да бъде отреден самостоятелен урегулиран поземлен имот, тъй като същият е разположен във вътрешността на квартала, разделен е с ограда между две площадки и няма лице към улица.
При така установените факти по делото въззивният съд е приел, че собствеността върху б. имот пл.№ …. не е възстановена на основание чл. 2, ал.2 ЗВСОНИ в полза на ищците, тъй като липсва една от предвидените в закона предпоставки за реституция – имотът да съществува реално до размерите, в които е отнет или отчужден. Приел е, че в случая са приложими разясненията, дадени в ТР № 1 от 17.05.1995 г. по тълк.д. № 1/1995 г. на ОСГК на ВС, според които когато е отчужден незастроен недвижим имот, който след това е частично застроен, на възстановяване подлежи останалата незастроена част, ако тя може да се обособи като самостоятелен обект на собственост съобразно нормативните изисквания на благоустройствените закони. Тъй като процесният недвижим имот попада във вътрешността на квартала, разделен е с ограда между две площадки и няма лице към улица, съдът е приел, че за него не може да бъде отреден самостоятелен УПИ, откъдето е направил извода, че към момента на влизане в сила на реституционния закон той не съществува като самостоятелен обект на собственост до размерите, в които е отнет.
Не са налице предпоставките на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по повдигнатите в изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК въпроси. На първо място следва да се посочи, че по начина, по който са зададени, същите нямат характер на правни по смисъла на общия критерий за допустимост на касационното обжалване по чл. 280, ал.1 ГПК, а представляват оплаквания и доводи за неправилност на въззивното решение поради необоснованост и нарушение на материалния закон, които не могат да бъдат проверявани в тази фаза на касационното производство. Доколкото се твърди противоречие на въззивното решение със задължителната практика на ВКС- ТР № 1/ 1995 г. и ТР № 6/ 2005 г. на ОСГК, би могло да се приеме, че се иска допускане на касационно обжалване по въпроса кога следва да се приеме, че е осъществено изискването на ЗВСОНИ – имотите да съществуват реално до размерите, в които са отчуждени.
В т.1 от ТР № 5/2006 г. на ОСГК на ВКС е прието, че целта на реституционния закон е да възстанови имотите, доколкото те съществуват като самостоятелни обекти на собственост. Ако те физически или правно са изгубили тази самостоятелност и вече не притежават характеристиката на такива обекти, не би могло да бъдат възстановени на техните собственици. Примерно са разгледани различни хипотези, при които имотът не подлежи на реституция, или ще се възстанови само това, което е запазено от него. Прието е, че ако в резултат на благоустройствени изменения същия се е трансформирал, той пак би подлежал на възстановяване, но само ако може да се обособи като самостоятелен обект съобразно нормативите за устройство на територията /такава би била хипотезата, при която е увеличена площта му чрез присъединяване на част от друг имот по регулация, при което присъединената част следва режима на собственост на подлежащата на възстановяване/. Посочено е, че новото строителство в незастроен имот е пречка за неговото реституиране, освен ако от незастроената част може да се обособи самостоятелен обект на собственост съобразно нормативите за устройство на територията, в какъвто смисъл са разрешенията на т. 1 и т. 2 от ТР № 1/1995 г. на ОСГК на ВС.
Произнасянето на въззивния съд е съобразено с цитираната задължителна практика на ВКС, което изключва наличие на основание по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК за достъп до касационно обжалване. Изводът на въззивния съд, че процесният имот не съществува реално до размерите, в които е бил отчужден, се основават на подробно изследване на неговия регулационен статут след 1967 г. Безспорно е установено, че е отнет /отчужден/ незастроен недвижим имот, че към момента на влизане в сила на чл. 2, ал.2 ЗВСОНИ върху частта от същия, попадаща в границите на УПИ …. е реализирано благоустройственото мероприятие, за което имотът е отреден, както и че целият имот/ вкл. свободната му част/ няма лице към улица, поради което не отговаря на изискванията за обособяване в самостоятелен парцел /УПИ/, а щом това е така – той не подлежи на реституция, тъй като не отговоря на изискването на закона ”да съществува реално до размерите, в които е отчужден” съобразно даденото в ТР № 1/1995 г. и ТР№ 6/ 2005 г. тълкуване на това понятие. Обстоятелството, че границите на бившия имот могат да бъда установени и трасирани на място въз основа на предходните кадастрални и регулационни планове е ирелевантно към изпълнението на това законово изискване.
По тези съображения въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване.
Водим от гореизложеното съдът
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 1852 от 13.03.2019 г. по в.гр.д. № 3114/2018 г. на Софийски градски съд.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: