О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 555
София, 05.12.2019 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закритото заседание на двадесет и седми ноември през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Емил Марков
ЧЛЕНОВЕ: Ирина Петрова
Десислава Добрева
при секретаря ………………………………..……. и с участието на прокурора ……………….…………………….., като изслуша докладваното от съдията Емил Марков т. д. № 825 по описа за 2019 г., за да се произнесе взе предвид:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на „Акация ДПЖМ” ООД със седалище в село Кортен, община Нова Загора, подадена чрез неговия процесуален представител по пълномощие от АК-Пловдив против решение № 304 на Пловдивския апелативен съд, ТК, ІІІ-и с-в, от 9.ХІ.2018 г., постановено по т. д. № 643/2017 г., с което е било изцяло потвърдено първоинстанционното решение № 247/4.VІІІ.2017 г. на Старозагорския ОС по т. д. № 13/2016 г. С последното – като неоснователен и недоказан – е бил отхвърлен предявен от търговеца настоящ касатор срещу ответниците „ПСК Тера Строй Инвест – Стара Загора” АД (в несъстоятелност) и „Обединена българска банка” АД-София иск с правно основание по чл. 694, ал. 3, т. 1 ТЗ с предмет признаването за несъществуващо в отношенията помежду им на вземане на същата банка, включено в т. 4 на одобрения от съда Списък на приетите от синдика на старозагорския длъжник вземания в общ размер на 6 859 849.94 лв. – главница и лихви.
Оплакванията на търговеца настоящ касатор са за необоснованост и постановяване на атакуваното въззивно решение както в нарушение на материалния закон, така и при допуснати от състава на Пловдивския апелативен съд съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Поради това се претендира касирането му и постановяване на съдебен акт по съществото на спора от настоящата инстанция (вкл. при задължителното участие на синдика на старозагорското д-во Б. Л. Б.), с който този отрицателен установителен иск по чл. 694, ал. 3, т. 1 ТЗ срещу двамата ответници да бъде уважен, ведно с присъждане на направените разноски.
В изложение по чл. 284, ал. 3 ГПК към жалбата подателят й „Акация ДПЖМ” ООД обосновава приложно поле на касационния контрол освен с твърдението си за „очевидна неправилност” на атакуваното въззивно решение (основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК), още и с едновременното наличие на допълнителните предпоставки по т. 1 и по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, изтъквайки, че с този свой акт по съществото на спора Пловдивският апелативен съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, обективирана както в задължителната постановка по т. 18 на ТР № 4/18.VІ.2014 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 4/2013 г., така и в три, постановени по реда на чл. 290 ГПК, решения на отделни състави от гражданската му колегия, по следните два правни въпроса:
1./ „Длъжен ли е въззивният съд да изложи мотиви за всички твърдения, възражения и доводи на страните и да прецени всички събрани по делото доказателства?”;
2./ „Следва ли в производството по иска по чл. 694, ал. 3, т. 1 ТЗ, кредитор, който е предявил вземането си по чл. 417 ГПК, т. 2 във вр. чл. 418 ГПК, да установи надлежно обявяване на изискуемостта на задължението спрямо длъжниците и има ли значение този факт за съществуването му?”;
Докато от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото, било произнасянето на въззивната инстанция с атакуваното решение по следния правен въпрос: „Оказват ли влияние, респ. дали променят, задълженията на встъпили по кредит солидарни длъжници, последващите изменения чрез анекси на договора между кредитополучателя и кредитора, по които встъпилите в дълг лица не са страни и следва ли съдът да съобрази това обстоятелство?”
По реда на чл. 287, ал. 1 ГПК ответната по касация „Обединена българска банка” АД-София писмено е възразила чрез своя юрисконсулт /Т.П./ както по допустимостта на касационния контрол, така и по основателността на оплакванията за неправилност, вкл. „очевидна” такава, на атакуваното въззивно решение, претендирайки за потвърждаването му, както и за присъждането на разноски за настоящето касационно производство. Инвокират се доводи, че нито един от трите правни въпроса, формулирани от търговеца настоящ касатор в изложението му по чл. 284, ал. 3 ГПК към жалбата, „не отговаря на критериите на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане до касационно обжалване”, докато основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК е било наведено от касатора само бланкетно: „без каквито е да било аргументи в тази връзка”.
Ответното по касация „ПСК Тера Строй Инвест – Стара Загора” АД (в Н.) не е ангажирало становище на свой представител нито по допустимостта на касационното обжалване /вкл. на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК/, нито по основателността на оплакванията за неправилност на обжалваното решение на Пловдивския апелативен съд.
Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение, намира, че като постъпила в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и подадена от надлежна страна във въззивното производство пред Пловдивския апелативен съд, касационната жалба на „Акация ДПЖМ” ООД със седалище и адрес на управление в село Кортен, община Нова Загора, ще следва да се преценява като процесуално допустима
Съображенията, че в случая не е налице приложно поле на касационното обжалване са следните:
За да потвърди решението на първостепенния съд за отхвърляне на отрицателния установителен иск на търговеца настоящ касатор с правно основание по чл. 694, ал. 3, т. 1 ТЗ, въззивната инстанция е приела като „ирелевантно за спора” обстоятелството, че съдлъжникът „ПСК Тера Строй Инвест – Стара Загора” АД (в Н.) не е участвал в процесното Допълнително споразумение № 3/22.VІІ.2011 г. /подписано между „ОББ” АД, като „кредитор”, „Холдинг Тера Груп” АД, като „кредитополучател” и други шест търговски дружества, като „съдлъжници”/: понеже с този последен анекс към първоначалния договор за банков кредит № 40/17.ІV.2009 г. „не се поемат нови, по-обременителни за солидарните длъжници задължения, които да променят размера на дълга в по-неблагоприятна за тях насока, спрямо уговореното по договора и предходните споразумения”, а също и защото „извършените с това споразумение промени в договора, вкл. и с удължаване на крайния срок на действието му, не само не са довели до увеличение на дълга, но предвид по-благоприятните условия, общият размер на задължението вследствие на Допълнителното споразумение № 3/22.VІІ.2011 г. към датата на уговорения нов падеж – 31.Х.2011 г., е намалял спрямо този, формиран при действието на предходното споразумение № 2/29.ХІІ.2010 г. към датата 15.V.2011 г., видно от заключението на ССчЕ от 13.VІ.2018 г. /л. 88 – л. 90 от делото/”.
Съгласно т. 1 от задължителните да съдилищата в Републиката постановки на тълкувателно решение № 1/19.ІІ.2010 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 1/09 г., правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е бил включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по това дело. Последователно разграничено е в мотивите към тази точка на ТР, че материалноправният и/или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода на делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на решението, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. На плоскостта на това разграничение в процесния случай по необходимост се налага извод, че първите два въпроса от изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК към касационната жалба на „Акация ДПЖМ” ООД се отнасят до правилността на атакуваното с нея решение на Пловдивския апелативен съд, докато последният /с пор. № 3/ има изцяло хипотетичен характер, т.е. също не е бил предмет на произнасянето на въззивния съд с този негов акт по съществото на спора, въведен с отрицателния установителен иск на касатора с правно основание по чл. 694, ал. 3, т. 1 ТЗ. Както вече е имал случай да посочи настоящият състав на ВКС, въпросът дали е длъжен въззивният съд да обсъди в мотивите към решението си всички допустими и относими към спорния предмет искания, доводи и възражения на страните, ако те са своевременно направени, съобразени с инстанционната фаза на делото и по установения процесуален ред, не е дискусионен. Задължението на решаващия съд е пряко регламентирано от закона – чл. 236, ал. 2, във вр. чл. 273 ГПК и неспазването му води до процесуална незаконосъобразност на съдебния акт, а когато той е въззивен – поражда основанието по чл. 281, т. 3, предл. 2-ро ГПК. Следователно характеристиката на правен такъв, съгласно селективните критерии, въведени с т. 1 на горецитираното тълкувателно решение, този въпрос би имал единствено в случай, че въззивният съд е отрекъл задължението си по чл. 236, ал. 2, във вр. чл. 273 ГПК и е мотивирал това свое становище. Пред такава хипотеза обаче в процесния случай не сме изправени.
С оглед изложеното, при така установената липса на главното основание по чл. 281, ал. 1 ГПК за допустимост на касационния контрол, безпредметно се явява обсъждането дали е налице някоя от допълнителните предпоставки за това, релевирани от касатора – по т. 1 и по т. 3 на същия законов текст. Погрешното отъждествяване на касационните отменителни основания по чл. 281, т. 3 ГПК, от една страна, с основания за допустимост на касационния контрол. – от друга, обективно не е годно да обоснове приложно поле на последния.
В заключение, атакуваното решение на Пловдивския апелативен съд не е и „очевидно неправилно”, тъй като то нито е явно необосновано (да е налице грубо нарушение на правилата на формалната логика), нито е било постановено contra legem (законът да е бил приложен в неговия обратен, противоположен смисъл) или пък – extra legem (въззивният съд да е решил делото въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма).
При този изход на делото в настоящето касационно производство по чл. 288 ГПК и предвид изрично направеното от ответната по касация кредитна институция /”ОББ” АД-София/ искане за присъждане на разноски, дружеството касатор ще следва да бъде осъдено – на основание чл. 81, във вр. чл. 78, алинеи 3 и 8 ГПК – да й заплати юрисконсултско възнаграждение от 450 лв. (четиристотин и петдесет лева), чиито размер е определен в съответствие с чл. 25 от Наредбата за заплащането на правната помощ, приета с ПМС № 4/2006 г.
Мотивиран от горното Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 304 на Пловдивския апелативен съд, ТК, ІІІ-и с-в, от 9.ХІ.2018 г., постановено по гр. дело № 643/2017 г.
О С Ъ Ж Д А касатора „Акация ДПЖМ” ООД /ЕИК[ЕИК]/ със седалище и адрес на управление в село Кортен, община Нова Загора, област Сливен, ул. „Петко Енев“ № 32 – НА ОСНОВАНИЕ ЧЛ. 81, във вр. ЧЛ. 78, АЛИНЕИ 3 и 8 ГПК – да заплати на ответната по касация „Обединена българска банка” АД /ЕИК[ЕИК]/ със седалище е адрес на управление в гр.София, ул.Св.София № 5, СУМА в размер на 450 лв. (четиристотин и петдесет лева), представляваща дължимо юрисконсултско възнаграждение.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1
2
Определение на ВКС, търговска колегия, първо отделение, постановено по т. д. № 825 по описа за 2019 г.