О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 555
[населено място], 09.11.2017г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение в закрито заседание на втори октомври през две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА
като разгледа докладваното от съдия Цолова т.д.№1232/17г.,за да се произнесе,взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] против решение №18/08.02.2017г. по в.гр.д.№646/16г. на Пловдивски апелативен съд в частта,с която е потвърдено решение №249/03.08.16г. по гр.д.№88/14г. на Окръжен съд – Стара Загора,с което е уважен предявеният от Г. Г. Г. срещу дружеството иск по чл.226 КЗ за разликата от 115 000 лв. до 165 000 лв.,ведно със законната лихва и разноски.
В касационната жалба са наведени оплаквания за наличие на отменителните основания по чл.281 т.3 пр.1 и пр.2 ГПК – допуснати процесуални нарушения и неправилно приложение на материалния закон.
Ответникът по касационната жалба Г. Г. Г. в писмен отговор е оспорил наличието на предпоставки за допускане на касационното обжалване , а по същество заявява липса на основания за отмяната на въззивното решение.
Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да се произнесе по допускане на касационното обжалване настоящият състав съобрази следното:
При постановяване на обжалваното решение, въззивният съд е споделил възприетата от първата инстанция като безспорна и установена от събраните по делото доказателства фактическа обстановка – настъпването на описаното в исковата молба ПТП,вследствие противоправно деяние на прекия причинител,чиято вина е установена в наказателно производство и съобразена според нормата на чл.300 ГПК и,който към момента на деликта е имал сключена с ответното дружество валидна застраховка „Гражданска отговорност“; причинените от него на пострадалия увреждания,които са с траен и необратим характер и при изключително висок интензитет на търпени болки и страдания,което е обусловило и извод за наличие на предпоставките на чл.45 ЗЗД за ангажирането на обезщетителната отговорност на деликвента,а оттам и на тези за ангажиране отговорността на застрахователя. Изложил е подробни съображения по наведените във въззивната жалба възражения на дружеството-застраховател срещу първоинстанционното решение във връзка с допуснатото от СтЗОС увеличение на иска в отсъствие на негов представител.Посочил е,че увеличението на иска е допуснато в последното открито заседание по делото,в което ответникът не е ангажирал присъствие на свой представител, без да е навел уважителни причини за това и, след като разпоредбата на чл.214 ГПК не предвижда изрично задължение за съда в подобни случаи да отлага делото за уведомяване на ответната страна,неупражняването на правото на страната да вземе становище по увеличението не е резултат от процесуално нарушение на принципа за равенство на страните,допуснато от съда,а от процесуалното бездействие на въззивника. Апелативният съд , след обсъждане на всички относими критерии по смисъла на чл.52 ЗЗД и съдебната практика и съобразно установените по делото факти , касаещи неимуществените вреди – болки и страдания,понесени от пострадалия като пряк резултат от причинената му тежка телесна повреда, довела до постоянно общо разстройство на здравето,опасно за живота,последиците от която са с необратим характер, е намерил,че определеното от първата инстанция в размер на 165 000 лв. обезщетение ги възмездява по справедлив начин по смисъла на закона. Като неоснователно съдът е възприел и възражението на въззивника за наличие на съпричиняване, обосновавайки се с това,че независимо от факта,че пострадалият е предприел пресичане на пътното платно на червен сигнал на светофарната уредба,към момента на удара сигналът вече е бил зелен,респ. – червен за водача на автомобила,чиято скорост е отчетена на 56 км/ч в момента на навлизането в кръстовището и реализирането на удара. Въз основа на така установените факти съдът е заключил,че единствената причина за настъпването на ПТП е неправилната преценка на водача за оставащото му до светването на забранен за него светлинен сигнал време и разстояние и в резултат – невъзможност да намали скоростта и да спре на стоп-линията,а поведението на пострадалия,макар и представляващо нарушение на ЗДвП,само по себе си нито е допринесло, нито е улеснило настъпването на ПТП,поради което не би могло да бъде отчетено като съпричиняване по смисъла на чл.51 ал.2 ЗЗД.
Във връзка с оплакването за допуснато нарушение на процесуалните правила /допускане изменение в размера на иска в отсъствие и без уведомяване на ответника/ в приложеното към касационната жалба изложение по чл. 280 ал. 1 ГПК касаторът е направил твърдение за противоречие на извода на въззивния съд за липса на такова нарушение,допуснато от първоинстанционния съд със задължителна практика на ВКС,цитирайки определение №237/28.03.14г. по ч.гр.д.№1768/14г. на трето г.о. и с казуална практика на други съдилища,обективирана в необжалваемо решение №91/21.07.14г. по в.т.д.№270/14г. по описа на Шуменски окръжен съд,с което е обезсилено решение на долната инстанция и е върнато делото за ново разглеждане,поради допуснато изменение на иска с преминаване от устаножвителен към осъдителен такъв в отсъствие на ответника. Конкретен процесуално –правен въпрос,на който са отговорили по различен начин съдилищата, не е поставен. Съгласно чл.280 ал.1 ГПК вр. т.1 от ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, обща предпоставка за достъп до касационен контрол е наличието на формулиран от страната-касатор правен въпрос,който е от съществено значение за изхода на спора по конкретното дело,респ. разрешаването му от въззивния съд да е определило крайния резултат. С общо посочване на възприетото от последния в решението му по отношение направено от страната възражение във въззивното производство не би могло да бъде обосновано наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1 ГПК,доколкото съставът на ВКС не разполага нито с правна възможност,нито със задължението да формулира вместо касатора /чиято е тежестта/ конкретен правен въпрос,на който следва да отговори с решението си по същество.Липсата на такъв е достатъчно основание да бъде отказано решението да бъде допуснато до касационен контрол,без да се изследва наличието на допълнителните, сочени в изложението критерии по т.т.1 и 2 на чл.280 ал.1 ГПК. Независимо от това и в допълнение следва да се посочи,че цитираното от касатора определение на ВКС,като постановено по реда на чл.274 ал.2 ГПК не представлява задължителна съдебна практика,а в решението на Шуменския окръжен съд е разгледана различна от хипотезата по настоящото дело, която касае извършени процесуални действия на съда и страните по увеличение размера на исковата претенция,а не преминаване от един вид иск към друг.Липсата на идентичност в хипотезите,по които са се произнесли съдилищата е пречка да бъде обоснован допълнителен критерий по т.2 на чл.280 ал.1 ГПК.
С твърдение за липса на съдебна практика /целящо да обоснове предпоставката на т.3 на чл.280 ал.1 ГПК/ касаторът е поставил въпроса „Предпоставена ли е допустимостта на изменението на иска от изпълнението на задължението на съда да уведоми ответника за заявеното от ищеца изменение ако ответникът не е присъствал в съдебното заседание?“ Въпросът няма правен характер по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК вр. т.1 от ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС,доколкото не е свързан с решаващи изводи на съда и допускането му не би могло да обуслови друг резултат по делото.Не е обосновано наличие на предпоставки за приложението на сочения допълнителен критерий по т.3 на чл.280 ал.1 ГПК,съобразно постановките на т.4 от ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС,според които посоченият селективен критерий е налице тогава,когато съществува противоречива съдебна практика,която следва да бъде отстранена или съществуващата такава,макар и непротиворечива, е погрешна и следва да бъде променена,както и когато се налага чрез корективно тълкуване на закона да бъде отстранено негово несъвършенство /т.е. – при непълнота или неяснота на конкретната правна норма/ или да бъде изоставено едно вече дадено тълкуване на закона, за да бъде възприето друго, отговарящо на съответното развитие на обществото на даден негов етап.Подобни съображения в обосноваване на сочената допълнителна предпоставка за извършването на селекцията не са наведени от касатора,който се е задоволил само с посочване за липса на задължителна съдебна практика по въпроса.
По отношение извода на въззивния съд за липса на съпричиняване от страна на пострадалия,касаторът поддържа оплакване за противоречието му с разрешението,дадено в т.6 б.“б“ от ТР №2/22.12.16г. по тълк.д.№2/2016г. на ОСНК на ВКС.Конкретен правен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 вр. т.1 от ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС не е формулиран в изложението,в което само са изложени съображения за неправилност на крайния извод с оглед обективно установената фактическа обстановка.Твърдяното противоречие с т.6 на посоченото тълкувателно решение на ОСНК и не се констатира,доколкото с даденото в нея разрешение се приема,че съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пешеходеца е налице когато той не е спазил светлинната сигнализация на светофарната уредба,а в случая съдът е основал извода си за липса на такова на установения по делото факт,че към момента на сблъсъка между МПС и пешеходеца светофарната уредба е била с разрешителен за последния зелен сигнал и червен такъв за движещите се автомобили.
Изложеното мотивира настоящият състав на ВКС да постанови определение,с което да откаже на касатора достъп до касационен контрол на решението на Пловдивски апелативен съд.
При този изход,предвид направеното искане,в полза на ответника по касационната жалба следва да се присъдят разноски за производството в размер на платеното адвокатско възнаграждение от 3530 лв.
С оглед горното, Върховен касационен съд, състав на Първо търговско отделение на Търговска колегия
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №18/08.02.2017г. по в.гр.д.№646/16г. на Пловдивски апелативен съд в обжалваната му част.
ОСЪЖДА [фирма] с ЕИК[ЕИК] ,седалище и адрес на управление [населено място] [улица] да заплати на Г. Г. Г. с ЕГН [ЕГН] – поставен под пълно запрещение и действащ чрез настойника си К. Г. Г. с ЕГН [ЕГН] и с адрес [населено място] [улица] вх.А ет.3 ап.33 сумата 3530 лв. адвокатско възнаграждение за производството пред ВКС.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.