О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 556
гр. София, 19.05.2015 год.
Върховният касационен съд на Република България, IІІ гражданско отделение в закрито съдебно заседание на единадесети май две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЖИВА ДЕКОВА
ОЛГА КЕРЕЛСКА
разгледа докладваното от съдията Декова
гр.дело №504 по описа за 2015 год., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Постъпила е касационна жалба от Р. И. И., чрез процесуален представител адв.В., срещу решение от 14.10.2014г., постановено по гр.д.№1863/2014г. на Софийски апелативен съд, в частта, с която е потвърдено решение от 07.01.2014г. по гр.д.№11406/2013г. на Софийски градски съд, в частта, с която е отхвърлен предявения от Р. И. И. срещу Прокуратура на Република България иск за заплащане на обезщетение за размера над 10 000лв. до 50 000лв. за претърпени неимуществени вреди от незаконно обвинение в извършването на престъпление по чл. 231, ал.1 вр. с чл. 228, ал.1 вр. с чл. 20, ал.4 от НК, наказателното производство за което е приключило с оправдателна присъда № 164/30.05.2011 г. на СГС, НО, 22-ри състав, постановена по НОХД № 1356/2009 г., потвърдена с решение №387/24.10.2011 г. на САС, 4 –ти състав по ВНОХД № 663/2011 г.
Касаторът счита, че са налице основания по чл.280, ал.1, т.1 и 2 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Ответникът по касационната жалба Прокуратура на Република България не взема становище по жалбата.
Постъпила е касационна жалба от Прокуратура на Република България, чрез прокурор от Апелативна прокуратура – София, срещу решение от 14.10.2014г., постановено по гр.д.№1863/2014г. на Софийски апелативен съд, в частта, с която след частична отмяна на решение от 07.01.2014г. по гр.д.№11406/2013г. на Софийски градски съд е присъдена сумата в размер на 2400лв. – обезщетение за неимуществени вреди от незаконно обвинение в извършването на престъпление по чл. 231, ал.1 вр. с чл. 228, ал.1 вр. с чл. 20, ал.4 от НК, наказателното производство за което е приключило с оправдателна присъда № 164/30.05.2011 г. на СГС, НО, 22-ри състав, постановена по НОХД № 1356/2009 г., потвърдена с решение №387/24.10.2011 г. на САС, 4 –ти състав по ВНОХД № 663/2011 г., съставляваща разходи за адвокатска защита по посоченото наказателно производство, ведно със законната лихва върху сумата смятано от 28.11.2011г./датата на влизане в сила на оправдателната присъда/ до пълното изплащане на сумата; както и в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение в останалата част за уважаване на предявения иск за неимуществени вреди в размер на 10000лв. и за неимуществени вреди в размер на 4000лв., ведно със законната лихва от 28.11.2011г. до окончателното изплащане на сумите.
Касаторът счита, че са налице основания по чл.280, ал.1, т.1 и 2 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Ответникът по касационната жалба Р. И. И. оспорва наличието на основание за допускане на касационно обжалване.
Касационните жалби са подадени в срока по чл.283 ГПК, срещу обжалваемо решение, от легитимирани страни, които имат интерес от обжалването, с цена на иска над 5000лв. и са процесуално допустими.
Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр.отделение на ГК, след преценка на изложените основания за касационно обжалване по чл.280, ал.1 от ГПК намира следното:
Касаторът Р. И. И. сочи основания за допускане на касационно обжалване чл.280, ал.1, т.1 и 2 ГПК, но не сочи правния въпрос от значение за конкретното дело, разрешен от въззивния съд, като общо основание за допускане на въззивното решение до касационен контрол. При факултативното обжалване по действащия ГПК е необходимо изпълнение на тези допълнителни изисквания с оглед извършването на подбор на жалбите, които касационната инстанция ще допусне до разглеждане по същество. Касационният съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос като общо основание за допускане на въззивното решение до касационно обжалване от доводите за неправилност на въззивното решение. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, съгласно ТР №1/2009г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГК на ВКС. В изложението се съдържат доводи за неправилност на въззивното решение, които доводи не са относими към достъпа до касационно обжалване, а към основанията за неправилност на въззивното решение по чл.281, т.3 ГПК. По тях касационната инстанция се произнася само ако бъде допуснато касационно обжалване.
Касаторът Прокуратура на Република България в допълнение към изложението на основанията за допускане на касационно обжалване формулира въпроси /за разлика от първоначалното изложение/ и сочи основание за допускане на касационно обжалване чл.280, ал.1, т.1 ГПК по въпрос относно определянето на размера на обезщетенията за неимуществени вреди, който касаторът счита, че е разрешен от въззивния съд в противоречие с т.ІІ от ППВС №4/1968г. Касаторът немотивирано поддържа, че с въззивното решение в противоречие с ППВС №4/68г., т.ІІ и ТРОСГК №3/2005г. по т.д.№3/2004г., т.11 при определяне на размера на обезщетението съдът не е взел под внимание релевантни обстоятелства, без да сочат кое конкретно обстоятелство от значение за определяне на размера на обезщетението не е взето предвид от въззивния съд. Не сочи въпрос, който счита, че е разрешен от въззивния съд в противоречие с ТРОСГК №3/2004г., т.3. Не кореспондират със съдържанието на въззивното решение доводите за липса на мотиви в противоречие с т.19 от ТР №1 от 04.01.2001г. на ОСГК на ВКС за наличието на причинно-следствена връзка между процесното обвинение и претърпените вреди. Във въззивното решение са изложени мотивите на съда, а правилността на изводите му може да бъде проверявана само при разглеждане на касационната жалба, ако бъде допуснато касационното обжалване.
Не е налице и основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл.280, ал.1, т.2 от ГПК по релевирания въпрос за определяне на размера на обезщетенията за неимуществени вреди. За да е налице основание за допускане до касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.2 от ГПК делото трябва да е решено в противоречие с влезли в сила решения на други съдилища, т.е. да е налице различно решаване на еднородни случаи, към които се прилага една и съща норма. Решаването на релевирания правен въпрос трябва да има за резултат различия в тълкуването и прилагането на едни и същи разпоредби от съдилищата. Не може да се приеме, че въпросът за приложението на чл.52 ЗЗД е разрешен противоречиво с въззивното и с приложените съдебни решения. Съгласно ППВС № 4/1968г., ТР №3/2005г. на ВКС, ОСГК и решения, постановени по реда на чл.290 ГПК, при определяне обезщетението за неимуществените вреди следва да се вземат под внимание всички обстоятелства, които обуславят тези вреди. Размерът на обезщетението се определя от съда по справедливост като се извършва преценка на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства – тежестта на обвинението, продължителността на наказателното преследване, данните за психическото състояние и негативните последици, претърпени от ищеца, а също и редица други обстоятелства, от значение за конкретния спор, които съдът е длъжен да обсъди и въз основа на оценката им да заключи какъв размер обезщетение по справедливост да присъди за неимуществени вреди. За всеки отделен случай обаче съдът прави преценка на установените по делото факти и обстоятелства във връзка с увреждането и вредите. Задължителната съдебна практика дава разяснения за критериите, по които при всеки отделен случай се определя размерът на обезщетението. Въпрос на фактическа преценка на решаващия съд е определянето на обезщетението по чл. 52 ЗЗД при спазване на тези критерии. По правилността на тази преценка касационната инстанция се произнася, ако бъде допуснато касационното обжалване.
В допълнение към изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът Прокуратура на Република България сочи основание за допускане на касационно обжалване чл.280, ал.1, т.1 ГПК по въпроса: „направените разноски в хода на наказателното производство, приключило с оправдателна присъда, подлежат ли на обезщетение по реда на Д. с иск с правно основание чл.2, ал.1, т.3 от същия като претърпени имуществени вреди или е следвало да бъдат реализирани единствено в хода на приключилото наказателно производство”. Касаторът сочи, че поставеният въпрос е разрешен от въззивния съд в противоречие с решения на състави на ВКС №92 от 30.04.2009г. по гр.д.№6212/2007г. на ВКС, ІVг.о. и решение № 665 от 12.05.2008г. по гр.д. № 2939/2007г. на ВКС, ІІ г.о., с които е прието, че заплатения от подсъдимия адвокатски хонорар за защитата му в наказателното производство, приключило с оправдателна присъда, следва да се претендира в това производство, но не и като обезщетение за имуществени вреди по реда на ЗОДОВ. По поставения въпрос обаче има постановени решения по чл.290 ГПК – решение № 843/23.ХІІ.2009г. по гр.д. № 5235/2008г., решение №126 от 10.05.2010г. по гр.д.№55/2009г. на ВКС, ІVг.о. и др., на които се е позовал съдът по делото, и с които е създадена задължителна съдебна практика по поставения въпрос, а именно, че: „Непредвидената в Раздел ІІІ от Глава единадесета на НПК /отм./, респективно в Раздел ІІІ от Глава петнадесета на сега действащият такъв, процесуална възможност претенцията за разноски, изразяващи се в заплатен от подсъдимия адвокатски хонорар за осъществяване на защитата му в наказателното производство, приключило с оправдателна присъда, да се упражни в това производство, обуславя извод, че тези разноски, направени във връзка с незаконното му обвинение в извършване на престъпление, представляват за него имуществена вреда по смисъла на чл.2 ал.1 т.2 и чл.4 от ЗОДОВ, вземането за обезщетение за която срещу държавата се реализира по предвидения в този закон ред по силата на чл.8 от същия. Не налагат друг извод разпоредбите на чл.299 т.12 от НПК /отм./, респективно чл.301 ал.1 т.12 от НПК, в сила от 2006г., предвиждащи при постановяване на присъдата съдът да решава и въпроса на кого да се възложат разноските. С оглед разпоредбите от Глава единадесета и Глава петнадесета посочените норми при оправдателна присъда не касаят разноските, направени от подсъдимия, а направените от бюджета на съда и/или на органите на досъдебното производство такива, за които е прието, че остават за сметка на държавата.”. Въззивното решение е постановено в съответствие със задължителната практика на ВКС по поставения въпрос, поради което не е налице соченото от касатора основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
С оглед изложеното не следва да се допускане касационно обжалване на въззивното решение.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение от 14.10.2014г., постановено по гр.д.№1863/2014г. на Софийски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: