5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 556
гр. София, 07.07.2016 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България,Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на осми март през две хиляди и шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
АННА БАЕВА
изслуша докладваното от съдия Анна Баева т.д. № 1459 по описа за 2015г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място], представлявано от адв. Д. И., срещу решение от 23.06.2014г. по гр.д. № 2187/2013г. на Софийски градски съд, Въззивно отделение, IV – Д състав, с което е потвърдено решение от 21.08.2012г. по гр.д. № 13604/2011г. на СРС, 61 състав. С потвърденото първоинстанционно решение касаторът е осъден да заплати на [фирма] по искове по чл.79, ал.1, вр. чл.266, ал.1 ЗЗД сумата 21 467,20 лева – незаплатено възнаграждение за извършени СМР по договор за изработка от 10.09.2005г. по фактури, както следва: № 207/16.10.2006г. за сумата 10 000 лева; № 208/17.10.2006г. за сумата 10 000 лева /по частична претенция цялата за 15 000 лева – погрешно записана в диспозитива като 10 000 лева/ и № 211/08.11.2006г. за сумата 1 467 лева, на основание чл.86, ал.1 ЗЗД сумата 7 964,04 лева, представляваща мораторна лихва за периода от 01.04.2008г. до 31.03.3011г. върху главниците по фактурите и разноски по делото в размер на 6 474,92 лева.
Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Поддържа, че решението е постановено при нарушение на чл.154, ал.1 ГПК, тъй като ищецът не е доказал при условията на главно пълно доказване, че е изправна страна по договора и че е изпълнил точно и в срок поетите задължения. Поддържа, че изпълнението на СМР не може да бъде доказвано със свидетелски показания. Счита за неправилен извода на въззивния съд, че възражение за неспазване на изискванията на Наредба № 3 е наведено във въззивното производство, като поддържа, че това възражение е направено още с отговора на исковата молба, в който е заявено, че работата не е приемана по надлежния ред. В изложението си по чл.284, ал.3 ГПК моли да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение, тъй като е постановено в противоречие с практиката на ВКС. Твърди, че за да се постанови осъдително решение в настоящия случай, ищецът е следвало да докаже при условията на пълно и главно доказване, че е изправна страна по договора и че е изпълнил точно и в срок поетите задължения, но това не е било сторено, въпреки наведените както в отговора на исковата молба, така и в касационната жалба твърдения, че договорът не е изпълнен в срок, нито пък качествено и в договорените количества. Поради това счита, че решението е постановено в противоречие с практиката на ВКС, напр. определение № 268 от 22.04.2013г. по т.д. № 30/2013г. на ВКС. Поддържа още, че въпросът е решаван противоречиво от съдилищата, доколкото е налице обжалваното решение и решение № 117 от 13.03.2012г. по в.т.д. № 14/2012г. на Пловдивски апелативен съд, според което осчетоводяването на фактурите от две дружества не е основание за възникване на задължение за плащане /какъвто мотив е изтъкнат с цел уважаване на исковете от въззивния съд/, както и че освен издаването на фактури, е необходимо работата да бъде извършена, както и приета по предвидения от договора, съответно от закона, ред. Твърди, че въззивният съд е приел, че нарушенията на Наредба № 3/2003г. по приемането на извършената работа и липсата на такова приемане е допустимо, без да обръща внимание, че актът за приемане на конструкцията е без подпис от възложителя. Поддържа още, че въззивният съд не е взел предвид, че възражението за неспазване на изискванията на Наредба № 3 е направено още с отговора на исковата молба. Излага и съображения, че в случая ищецът безспорно не е спазил срока за извършване на предвидените работи.
Ответникът по касация [фирма], [населено място], представлявано от адв. Р. К., оспорва касационната жалба. Поддържа, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, тъй като от изложението на касатора изобщо не става ясно кой е твърдяният от него правен въпрос, погрешно решен от въззивния съд и обусловил правната му воля. Възразява и че липсват допълнителните основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК. Излага подборни съображения за неоснователност на касационната жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
Въззивният съд, за да постанови решението си, е приел, че в тежест на ищеца по предявения иск с правно основание чл.266, ал.1 ЗЗД е да докаже при условията на пълно и главно доказване, че е изправна страна, т.е. че е налице правоотношение с ответника, по което той е изпълнил договорните си задължения /дейности/, а ответникът следва да докаже, че е заплатил възнаграждението за това. След обсъждане на събраните по делото доказателства е достигнал до извода, че между страните е бил сключен договор за изработка на метална конструкция. Въззивният съд е счел, че не дължи произнасяне по възраженията на ответника, свързани с нарушения на Наредба № 3/2003г. по приемане на СМР, доколкото такива се поддържат за първи път във въззивното производство, но отделно от това е посочил, че в договора не е предвидено чие задължение е снабдяването с актове по приемане на конструкцията и такова не е уговаряно в тежест на изпълнителя, а задълженията му са свързани основно с изработката на съоръжението. Изложил е съображения, че от установените в производството факти може да се приеме, че липсва изрично възражение на ответника срещу изпълнението от страна на ищеца на договорената изработка, свързани с качеството или срочността на изработеното, които да са направени преди предаване на конструкцията с акта по приемането й. Приел е, че изслушаните по делото свидетелски показания, според които при приемане на конструкцията са присъствали представители и на двете страни, в това число и управителят на ответното дружество К. П., както и наличието на акта за приемане на конструкцията от 17.11.2006г. в счетоводството на ответника, сочат, че ответникът не е направил своевременно възражения по чл.264, ал.1 ЗЗД и поради това възраженията за неточно или некачествено изпълнение на съоръжението, направени едва в хода на първоинстанционното производство, са преклудирани и не могат да оборят презумпцията на чл.264, ал.3 ЗЗД. В подкрепа на този извод е взел предвид и обстоятелството, че трите фактури, издадени от изпълнителя, са надлежно осчетоводени и при двете дружества, включени са в справките – декларации по ДДС, в дневниците за покупки, респ. – продажби и по тях ответникът е ползвал данъчен кредит, а според вещото лице сертификатите за качество на вложените материални се намират в счетоводството на ответника. Приел е също, че с плащането на част от дължимите суми ответникът е признал неизгодния за него факт, че дължи изпълнение на задължението за плащане на възнаграждение по договора.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Касаторът следва да постави ясно и точно правния въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правните изводи на въззивния съд по конкретното дело. Правният въпрос може единствено да бъде уточнен или конкретизиран от ВКС, но с оглед принципа на диспозитивното начало в гражданския процес, съдът не разполага с правомощията да извежда и формулира този въпрос, ако той не е посочен от жалбоподателя.
В настоящия случай касаторът само формално е изпълнил изискването на чл.284, ал.3, т.1 ГПК за излагане на основанията за допускане на касационно обжалване, тъй като в изложението си не е посочил кой е разрешеният от въззивния съд процесуалноправен или материалноправен въпрос, обусловил изхода на спора. Касаторът е изложил оплакванията си за неправилност на въззивното решение поради допуснато процесуално нарушение, свързано с необсъждане на направено от него възражение, и с неправилно приложение на материалния закон, които обаче могат да бъдат обсъждани само след допуснато касационно обжалване при констатирано наличие на основанията за допускане на касационен контрол. К. съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от твърденията на касатора и от сочените в касационната жалба факти и обстоятелства. Следва да се отбележи, че въззивният съд е възложил в тежест на ищеца – изпълнител по договора за изработка, задължението да докаже точното изпълнение на възложената му работа и приемането й от ответника, а изводът му за наличие на изпълнение и приемане на работата без възражения е основан на съвкупната преценка на събраните по делото писмени и гласни доказателства и ССЕ, а не само на факта на издаване от ищеца и осчетоводяване от ответника на фактури за стойността на извършените СМР. Отговорът на въпроса дали е доказано изпълнението на възложената на ищеца работа и приемането й без възражения от ответника, е свързан с преценка на конкретните факти и доказателства и касае правилността на въззивното решение, но няма характера на правен въпрос по смисъла на т.1 на ТР № 1/19.02.2010г. по т.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС.
По изложените съображения настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. При този изход на делото на касатора не следва да се присъждат разноски за касационното производство. На основание чл.78 ГПК на ответника следва да се присъдят разноски за касационното производство в размер на 4 000 лева – заплатено адвокатско възнаграждение.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 23.06.2014г. по гр.д. № 2187/2013г. на Софийски градски съд, Въззивно отделение, IV – Д състав.
ОСЪЖДА [фирма], ЕИК[ЕИК], [населено място], [улица], ет.2 да заплати на [фирма], ЕИК[ЕИК], [населено място], [улица] сумата 4 000 лева /четири хиляди лева/ – разноски за адвокатско възнаграждение за касационното производство, на основание чл.78 ГПК.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: