О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 556
Софияq 24.08.2010 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на 11.06.2010 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО БОБАТИНОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
МАРИЯ СЛАВЧЕВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 159 /2010 година
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на С. К. Д. от гр. К. против въззивното решение на Пловдивския окръжен съд № 1* от 20.10.2009 год., по в.гр.д. № 2026/2009 год., в частта, с която е оставено в сила решение № 1220/ 12.05.2009 год., по гр. д. № 3071/2007 год. на Пловдивския районен съд и са отхвърлени като неоснователни предявения от касатора като ищец, срещу “Е”ЕАД, гр. П., обективно съединени искове – отрицателно установителен по чл.97, ал.1 ГПК, във вр. с чл.254 ГПК/ отм., / за недължимост на разликата над сумата общо от 386.36 лв./ формирана от 303. 16 лв.- стойността на неправилно начислена в полза на ответника, като потребена топлинна енергия в периода 01.01.2002 год.- 28.02.2005 год. и от 82.64 лв., обезщетение за забава за периода 01.03.2002 год. – 12. 03.2005 год./ до пълния размер на претендираното главно вземане от 1632.17 лв. и на акцесорното от 379.86 лв. и са присъдени деловодни разноски, съобразно уважената част на исковите претенции.
С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност, порок основан на съображения за необоснованост, допуснато нарушение на процесуалния закон, изразяващо се в неотразяване в протокола на съдебното заседание пред първоинстанционния съд направеното от страната правопогасяващо възражение за давност, на липсата на произнасяне от страна на решаващия съд по същото и възприемане заключението на изслушаната съдебно-техническа експертиза за абсолютно доказателствено средство, към което останалите доказателства по делото – безспорното отсъствие на обитатели в процесния имот през исковия период, са приети за неотносими, както и на материалния закон – чл.79, ал.1 и сл. ЗЗД – касационни основания по чл.281, т.3 ГПК.
В депозирано към касационната жалба изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касационното обжалване по приложно поле е обосновано с предпоставките на чл.280, ал.1, т.2 и т.3 ГПК. Твърдението на касатора е, че по значимите за изхода от спора процесуалноправен и материално-правен въпроси, по които въззивният съд се е произнесъл, е налице противоречие в практиката на съдилищата, като същевременно, поради липса на съдебна практика по приложението на чл.97, ал.1, пр.ІІІ ГПК/ отм./, която да служи на съдилищата за уеднаквяване практиката им по материалния закон – Закона за енергетиката и по процесуалния – ГПК /отм./, същите се явяват от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.
Ответната по касационната жалба страна не е взела становище в срока и по реда на чл.287, ал.1 ГПК.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира:
Касационната жалба е подадена в рамките на преклузивния срок по чл.283 ГПК от надлежна страна в процеса и срещу подлежащ на инстанционен контрол пред ВКС съдебен акт, поради което е процесуално допустима.
Въпреки процесуалната допустимост на касационната жалба, обусловена от формалното и съответствие с изискванията на процесуалния закон за редовността и, касационното обжалване не следва да бъде допуснато, поради следното:
За да постанови обжалвания съдебен акт въззивната инстанция е счела за ирелевантно относно дължимостта на процесната сума обстоятелството, че през посочения в исковата молба период, придобитият по наследство от ищеца процесен апартамент не е бил обитаван постоянно и пребиваването в него е било инцидентно, позовавайки се на липсата на прекъсната по технически път инсталация за доставка на топлоенергия в същия и отчетено от поставените индивидуални измервателните уреди потребление, стойността на което, според заключението на изслушаната съдебно-техническа експертиза, е формирала претендираните от ответника вземания, предмет на образуваното изп.д. № 8274/ 2005 год. на СИС при ПРС.
Изложени са съображения, че доколкото безспорно констатираното несъответствие между реално доставената и отчетена топлинна енергия през отделни летни месеци е неотносимо към посочения в исковата молба период, то установеният факт сам по себе си не е достатъчен, за да обоснове правен извод за недостоверност на извършеното измерване на потребеното от абоната количество, поради негодност на поставените в процесния имот индивидуални измервателни уреди, в каквато насока са и заключенията на двете съдебно- технически експертизи, приети по делото и възприети изцяло от въззивната инстанция.
Що се касае до формираните на база “служебно разпределение” стойности консумирана от ищеца топлоенергия, то обстоятелството, че впоследствие същите са коригирани с реално отчетените от индивидуалните измервателни уреди в апартамента количества, този факт също се явява правно ирелевантен за дължимостта на претендиранато вземане, съобразено с извършената корекция.
Следователно съпоставени решаващите мотиви на обжалвания съдебен акт със съдържанието на депозираното с касационната жалба изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК налагат извод за отсъствие на изрично формулиран от касатора конкретен въпрос на материалното и/ или процесуално право, по който въззивният съд се е произнесъл и който да е обусловил крайния изход на спора, поради което в случая главната предпоставка за достъп до касационен контрол – отсъства.
Обстоятелството, че законодателят е вменил в тежест на касатора да обоснове и докаже наличието на изчерпателно и лимитивно въведените с нормата на чл.280, ал.1, т.1-3 ГПК формални предпоставки за факултативен касационен контрол, изключва наличието на процесуална възможност, вкл. по съображения черпени от диспозитивното начало и равенството на страните в гражданския процес, този въпрос да бъде служебно посочен въз основа на обстоятелствената част на изложението или касационната жалба и в тази насока са изричните задължителни за съдилищата указания, дадени в т.1 на ТР № 1/2010 год. на ОСГТК на ВКС.
С оглед горното само на това основание искането за допускане на касационната жалба до разглеждане по същество следва да се остави без уважение.
В случая, обаче, не са налице и визираните от касатора критерии за селектиране на касационните жалби – допълнителна предпоставка за допускане на касационното обжалване, поради следното:
Посочените в тази вр. решения на Врачанския районен съд – от 10. 07. 2009 год., по гр.д. № 1015/2009 год. и на Софийски градски съд от 16. 02. 2009 год., по гр.д. № / не се чете/ от 2008 год., няма данни да са влезли в сила, поради което и с оглед възприетото в т.3 на ТР № 1/2010 год. на ОСГТК на ВКС разрешение, те не са част от създадената съдебна практика, формираща се от влезлите в сила решения на отделни състави на ВКС и на различните по степен съдилища в страната, поради което основанието по т.2 на чл.280, ал.1 ГПК е недоказано.
Неоснователно е и позоваването на т.3 на чл.280, ал.1 ГПК.
Освен, че за същото липсва необходимата аргументация за значението на конкретен и специфичен правен въпрос, поставен от него и разгледан от въззивния съд за точното прилагане на закона и развитие на правото, която не се удовлетворява от бланкетното изписване на законовия текст на соченото основание и твърдението за липса на съдебна практика по приложението на съответната правна норма, то самото отсъствие на изрично формулиран въпрос, разглеждането на който, като обусловил крайния правен резултат по делото би могъл да промени съществуващата в резултат на неточното тълкуване на закона, погрешна съдебна практика или да допринесе за изменението и с оглед настъпила промяна в обществените отношения за които се отнася или в правната мисъл, изключва наличието и на този критерий за селекция.
Отделен в тази вр. е въпросът, че самото твърдение за липса на съдебна практика е голословно, предвид създадената такава в периода 1952 год. с влизане в сила на ГПК/ отм./ – до отмяната му с ДВ бр. 59/ 2007 год., в сила от 01.03.2008 год. по приложението на общата норма на чл.97, ал.1 ГПК и специалния чл.254 ГПК, вкл. от ВКС, която е и трайно непротиворечива.
Всъщност изложените от касатора в обстоятелствената част на изложението му по чл.284, ал.3, т.1 ГПК доводи се свеждат не до обосновка на основанията за допускане на касационното обжалване, а до възпроизвеждане под различна езикова обосновка на вече посочените и в касационната жалба оплаквания, свързани с погрешно формирани от въззивния съд фактически изводи и извършена в нарушение на процесуалния закон преценка на събраните по делото доказателства, които, обаче дори и евентуално да са налице касаят правилността на обжалвания съдебен акт- арг. от чл.281, т.3 ГПК.
Затова, като неотносими към основанията за достъп до касационен контрол те не могат да обосновават касационно обжалване по приложно поле, поради което не подлежат и на обсъждани в производството по чл. 288 ГПК имащо различно от разглеждане основателността на касационната жалба по същество, предназначение при създадения с действащия ГПК факултативен касационен контрол и въведените формални процесуални предпоставки за неговото допускане.
Единствено в тази вр. следва да се посочи, че създаденият от законодателя с чл.126, ал. 2 ГПК/ отм./ специален ред за поправка на съставен по делото протокол от съдебно заседание не може да бъде подменен чрез касационно обжалване на постановеното по същото решение.
Водим от горното, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, на осн. чл.288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Пловдивския окръжен съд № 1* от 20.10.2009 год. , по в.гр.д. № 2026/2009 год., по описа на с.с.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: