О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
N 556
София, 20.08.2009 година
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение в закрито заседание на четвърти юли две хиляди и девета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО БОБАТИНОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
МАРИЯ СЛАВЧЕВА
при секретаря
в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията М.Славчева
т.дело N 213/2009 година
Производство по чл.288 ГПК във вр. с чл.280, ал.1, т.1 ГПК..
С решение № 9 от 11.07.2008 г. по гр.д. № 1976/2007 г. Софийски апелатив. съд отменил частично решение от 23.07.2007 г. по гр.д. № 1483/2005 г. и по същество уважил предяв. я от Централен кооператив. съюз срещу касатора иск с правно основание чл.228 ЗЗД за сумата 28 602.72 лв., представляваща дължим наем за периода 01.02.2005 г. до 15.06.2005 г., както и обективно съединения иск по чл.236, ал.2 ЗЗД за сумата 31 780.80 лв., представляваща обезщетение за ползването на отдадения под наем имот след прекратяване на договора.
С определение от 10.11.2008 г. по молба на Централен кооператив. съюз въззивният съд изменил решението си в частта за разноските по реда на чл.192, ал.4 ГПК (отм.), като осъдил касатора вместо 2 440.43 лв. , да заплати на молителя разноски за двете инстанции по компенсация в размер на 4 390.57 лв.
Въззивното решение в отменителната му част и определението за изменението му в частта за разноските се обжалват от касатора “П” Е. с оплаквания за неправилност поради наличието на всички визирани в чл.281, т.3 ГПК основания.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът поддържа, че касационното обжалване на въззивното решение е допустимо на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК по отношение на следните въпроси: 1/ за правото му на задържане на наетия имот като негов подобрител, което в противоречие с практиката на ВКС не било уважено от въззивния съд – Решение № 117-67-1; 2/ правната квалификация на иска за обезщетение за периода след прекратяване на наемния договор била определена в противоречие с ТР № 1/79 г. на ОСГК на ВС, което изрично уреждало института на неоснователното обогатяване; 3/ не бил изследван въпросът коя от двете стойности е по-малка – тази на обогатяването или на обедняването и 4/ в нарушение на ТР № 1 от 17.07.2001 г. на ОСГК въззивният съд се е произнесъл по нередовна искова молба, тъй като с нея не било направено разграничение между основанията за двата периода.
Ответната по касация страна централен кооператив. съюз изразява становище за недопустимост на касационното обжалване, а по същество и за неоснователност на касационната жалба. Моли за присъждане на юрисконсултско възнаграждение.
Върховният касационен съд, състав на второ отделение на Търговска колегия, като взе предвид изложените основания за касационно обжалване и след проверка на данните по делото, приема следното:
Касационната жалба е подадена от надлежна страна срещу подлежащ на обжалване акт на въззив. съд в срока по чл. 283 ГПК, но независимо от процесуалната й редовност, не е налице соченото от касатора основание за допускане на касационно обжалване.
С въззивното решение е прието за установено, че по силата на договор за срок от 3 години, сключен на 15.08.2003 г. между страните е отдаден под наем на ответника санаториум “Т” в с. М. бани, Хасковска област при заплащане на наемна цена в размер на 5 296.80 лв. без ДДС. За да уважи исковете в посочените размери, съдът приел, че ищецът не е изпълнил задължението си за заплащане на наемна цена по договора, поради което същият е бил прекратен с едностранно предизвестие от наемодателя, за който е възникнало основание да претендира заплащането на наемната цена до прекратяване на договора на основание чл.228 ЗЗД и за заплащане на обезщетение в размер на договорения наем за периода, в който продължил да ползва имота въпреки противопоставянето на ищеца по силата на чл.236, ал.2 ЗЗД. Изложени са съображения, че в полза на ответника не е възникнало право на задържане, което последният обосновал с представ. я по делото протокол от 18.06.2001 г., според който той притежава 88.38% от общия размер на материалните активи на процесния санаториум, а ищецът –.62%. Съдът е счел, че сам по себе си този протокол не решава въпроса за собствеността на имота, който очевидно е бил решен в полза на ищеца предвид извършения му въвод във владение през 2003 г., предшестващ процесния договор за наем. По делото не били събрани доказателства, че ответникът е упражнявал право на задържане, а обстоятелството, че той също е отправил предизвестие за прекратяване на наемния договор според съда очевидно сочи на съзнанието му, че се намира в имота именно въз основа на този договор, а не като упражняващ правото на задържане.
Твърдението на касатора, че в противоречие с практиката на ВКС съдът се е произнесъл по непредяв. иск е неоснователен. Константна е практиката на ВС и на ВКС, че отговорността на наемателя за неизпълнение на задължението му да върне наетата вещ е договорна, което становище произтича и от систематичното място на чл.236, ал.2 ЗЗД, който постановява, че когато наемателят продължава да ползва наетата вещ след изтичане на срока на договора и въпреки противопоставянето на наемодателя, той дължи обезщетение и трябва да изпълнява всички задължения, произтичащи от прекратения договор. Търсеното обезщетение има за свое твърдяно основание продължилото ползуване на недвижимия имот, предмет на наемния договор въпреки прекратяването му и независимо от противоставянето на ищеца в качеството му на наемодател. Вярно е, че се касае до факт, който е извън темпоралното действие на вече прекратения договор, но по силата на изричната разпоредба на чл. 236, ал. 2 ЗЗД отношенията между страните продължават да се уреждат от същия договор. Наемателят, макар да е лишен от правно основание да ползва вещта, е длъжен да изпълнява всички задължения, произтичащи от прекратения договор за наем. По-конкретно, той е длъжен да пази вещта, да си служи с нея според предназначението й (респ. според уговореното в прекратения договор предназначение), както и да плаща наемната цена, заедно с обезщетение за противоправното ползване. Следователно, правоотношението между страните все още се урежда от наемния договор, макар той да е прекратен. В съдържанието на това правоотношение се включва по силата на закона /чл. 236, ал. 2 ЗЗД/ едно допълнително задължение на наемателя – обезщетението за продължилото ползване в нарушение на задълженията, произтичащи от прекратяването на договора. Ето защо в разглежданата хипотеза наемното правоотношение продължава да се урежда въз основа на договора, макар той да е прекратен. Поддържаната от касатора теза, че правоотношенията между страните следва да се уредят по правилата на неоснователното обогатяване не може да бъде споделена, като се има предвид субсидиарният характер на общия иск по чл.59 ЗЗД, който според закона и трайно установената съдебна практика по приложението му може да бъде упражнен само при липсата на друга правна възможност за обеднялото лице да получи изравнение от обогатилия се. Именно с липсата на посочената предпоставка се е съобразил въззивния съд и като е субсумирал наведените с исковата молба твърдения и петитум под нормата на чл.236, ал.2 ЗЗД, въззивният съд се е произнесъл по въведения от ищеца предмет на делото. По изложените съображения следва да се приеме, че не е налице приложното поле на чл.280, ал.1, т.1 ГПК по въпроса за дадената от въззивния съд правна квалификация на претенцията, касаеща периода след прекратяване на договора, които съображения следва да се отнесат и към третия от постав. те от касатора въпроси, относими към института на неоснователното обогатяване, но не и към настоящия спор.
Не е налице соченото основание и по отношение на въпроса за правото на задържане на касатора, което според твърденията му в противоречие с цитираната практика му е било отречено от въззивния съд. Като държател на имота той няма право на задържане по чл.72, ал.3 ЗС, доколкото тази хипотеза касае добросъвестния владелец, изразяваща се в защитената от закона възможност да откаже фактическото връщане на имота, докато не му бъде изплатена стойността на направ. те в него подобрения. Вярно е, с такова право разполага и държателят, но само по отношение на предоставена му за ползване движима вещ – чл.91, ал.1 ЗЗД, какъвто не е разглеждания случай. Доколкото обаче касаторът е обосновал това свое право с твърдението, че дължимостта от ищеца на стойността на извършените от него подобрения в имота му са основанието, на което той е продължил да ползва имота и след прекратяване на договора, то очевидно е че в случая не се касае до релевирано от него право на задържане по смисъла на закона – чл.72, ал.3 ЗС и чл.91, ал.1 ЗЗД, поради което цитираната от него практика на ВС е неотносима към съдържанието на правото му на задържане в поддържания от него смисъл.
Неоснователен е доводът на кастора за наличието на приложното поле на чл.280, ал.1, т.1 ГПК и по отношение на последния от повдигнатите въпроси, касаещи допустимостта на решението, с което според него съдът се е произнесъл по нередовна искова молба. В случая не са били предпоставките й за оставянето й без движение като нередовна, доколкото ищецът е посочил правопораждащите вземанията му факти, както и момента на тяхното възникване, което обуславя извода, че произнасяне по нея от въззивния съд не е извършено в нарушение на ТР № 1 от 17.07.2001 г. на ОСГК на ВКС.
По изложените съображения касационно обжалване на Софийския апелатив. съд не следва да се допусне.
2. Частната жалба срещу определението за изменение на решението в частта му за разноските е неоснователна.
Развитите от жалбоподателя оплаквания не намират опора в данните по делото. Процесуалният представител на ищеца своевременно е поискал присъждане на юрисконсултско възнаграждение, което не е било съобразено от въззивния съд при постановяване на решението, поради което е било налице основание за изменението му в частта за разноските. Доводът, че същите не са били доказани по размер е несъстоятелен, тъй като дължимото на юридическите лица юрисконсултско възнаграждение се равнява на адвокатското възнаграждение съобразно разпоредбата на чл.78, ал.8 ГПК, определено на основание чл. 7, ал. 2 във вр. чл. 9 от Наредба № 1/9.07.04 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, т.е. то е определено от закона и не подлежи на доказване.
Водим от горното Върховният касационен съд, ТК, ІІ т.о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на С решение № 9 от 11.07.2008 г. по гр.д. № 1976/2007 г. на Софийски апелатив. съд в обжалваната му част.
ПОТВЪРЖДАВА определение от 10.11.2008 г. по гр.д. № 1976/2008 г. на Софийски апелатив. съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
.