О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 557
гр. София, 13.11.018 г.
Върховният касационен съд на Република България, Второ отделение на Гражданска колегия, в закрито заседание на седемнадесети септември две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
разгледа докладваното от съдия Гергана Никова гражданско дело № 797 по описа за 2018 г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството e по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба вх. № 38 от 03.01.2018 г., подадена от Л. С. Ж. чрез адвокат Ю. О. от АК – Д. против решение № 318 от 04.12.2017 г., постановено по в.гр.д.№ 289/2000 г. по описа на Окръжен съд – Добрич.
Жалбата е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 283 ГПК от легитимирана страна и срещу подлежащ на обжалване акт. Отговаря на изискванията по чл. 284 ГПК.
Ответниците по касация П. С. С. – чрез адвокат С. Б. от АК – В., и С. Р. Н. – чрез адвокат М. Т. от АК – В., са депозирали отговор срещу касационната жалба, като възразяват срещу допускане на обжалването. Претендират разноски.
По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, Второ гражданско отделение, намира следното:
С обжалваното решение е допусната поправка на очевидни фактически грешки в решение № 254 от 11.10.2001 г. по в.гр.д.№ 289/2000 г. на ОС – Добрич, изразяващи се в пропуснати установителни диспозитиви за правото на собственост по исковете по чл. 108 ЗС, като е постановено, че се отхвърля предявения от Л. С. Ж. срещу С. Р. Н. иск за установяване правото на собственост на ищеца върху поземлен участък с площ от 40 кв.м. от имот с пл.№ 156 в кв. 26, урегулиран в парцел І по плана на вилна зона „С. м.”, [населено място] на основание сделка, сключена с нот. акт № 398 от 26.08.1970 г. по нот.д.№ 373/1970 г. описа на БРС, както и отхвърля предявения от Л. С. Ж. срещу П. С. С. иск за установяване правото на собственост на ищеца върху поземлен участък с площ от 65 кв.м. от имот с пл.№ 157 в кв. 26, урегулиран в парцел ІХ по плана на вилна зона „С. м.”, [населено място] на основание сделка, сключена с нот. акт № 398 от 26.08.1970 г. по нот.д.№ 373/1970 г. описа на БРС.
Въззивният съд е приел, че производството за поправка на явни фактически грешки е процесуално допустимо и се провежда по реда на чл. 192, ал. 2 ГПК (отм.) във връзка с § 2, ал. 1 ПЗР на ГПК. Предмет на въззивното производство са били предявените от Л. С. Ж. (при съединяване с установителни искове по чл. 32, ал. 1, т. 2 ЗТСУ /отм./) осъдителни искове по чл. 108 ЗС за частите, за които с кадастралните искове е твърдяно, че са грешно заснети с кадастралния план от 1985 г. в границите на записаните на двамата ответници имоти. В мотивите на въззивното решение по исковете за ревандикация е прието, че към момента по чл. 188, ал. 3 ГПК (отм.) ищецът е носител на право на собственост върху парцели (УПИ) ІІ-158 и VІІІ-158 в кв. 26 по плана на вилна зона „С. м.”, [населено място], но претендираните с предявените искове поземлени участъци са извън границите на тези два парцела, в рамките на които е ограничено правото му на собственост, поради което Л. С. Ж. „не се легитимира като настоящ собственик” на двете реални части от 40 кв.м. и 65 кв.м. Цитирано е, че според мотивите на въззивното решение № 254 от 11.10.2001 г. по в.гр.д.№ 289/2000 г. на ОС – Добрич, друго правно положение може да бъде създадено при „провеждане на изменение на регулационния план” в бъдеще време /т.е. след датата на приключване на устните състезания пред въззивния съд, което в случая е настъпило на 05.09.2001 г./ въз основа на влязло в сила благоприятно за ищеца решение по исковете за грешки в кадастралния план. С частта от въззивно решение № 254 от 11.10.2001 г., съдържаща произнасяне по исковете по чл. 108 ЗС, са постановени отмяна на първоинстанционното решение за уважаването им и диспозитив, съдържащ само отхвърляне на двата иска за осъждането на ответниците да предадат на ищеца владението върху посочените части от имотите. Отсъства диспозитив за произнасяне по принадлежността на правото на собственост върху тях на ищеца.
С обжалваното решение е прието, че пропуските да се постановят отхвърлителни диспозитиви по установяването на собствеността съставляват явни фактически грешки, които подлежат на поправяне по реда на чл. 192, ал. 2 ГПК ( отм.). Съгласно разясненията на т.2 А от ТР № 4/2014 г. на ВКС, ОСГК, по съдържащите се в иска по чл. 108 ЗС две искания съдът дължи две разрешения : по принадлежността на правото на собственост на ищеца и по притезанието му срещу ответника за предаване на владението. Прието е, че постановката на ТР следва да бъде съобразена, защото чрез допускане на поправката ще бъде даден отговор от съда според действителния смисъл на правилото на чл. 108 ЗС, какъвто то е имало и преди постановяване на тълкувателното решение. Не съставлява пречка за допускане на поправката и последващото касационно решение по чл. 218ж, ал. 1 ГПК за оставяне на въззивното решение в сила, защото законът не съдържа ограничение за поправянето на едно решение с оглед на това дали е настъпил или не е настъпил стабилитетът му.
В представеното от касатора изложение на касационните основания са поставени следните въпроси с довод, че е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК:
(1) „Може ли да се допуска поправка на очевидна фактическа грешка, когато решението е влязло в сила, оставено в сила с последващ акт на Върховния касационен съд?“, като е заявено и позоваване на т. 1 от ТР № 7 от 31.07.2017 г. по тълк.д.№ 7/2014 г. на ВКС, ОСГТК;
(2) „Когато е очевидно, че не е налице разминаване между формираната воля на съда и външното й изявяване, допустимо ли е само поради постановено последващо тълкувателно решение, съда да допуска поправка на очевидна фактическа грешка“.
Касационното обжалване не следва да бъде допускано по следните съображения:
Очевидна фактическа грешка е налице в случаите, когато се констатира несъответствие между действително формираната правораздавателна воля и отразяването й в документа, материализиращ съдебния акт. Относно хипотезите на разгледан иск с правно основание чл. 108 ЗС с т. 2.А. от ТР № 4 от 14.03.2016 г. по тълк.д.№ 4/2014 г. на ВКС, ОСГК се прие, че съдът, сезиран с осъдителен иск по чл. 108 ЗС следва да се произнесе с отделен установителен диспозитив за принадлежността на правото на собственост към патримониума на ищеца и ако правото на собственост на ищеца върху процесния имот не бъде установено, съдът следва да отхвърли и двете искания за защита. Разяснено е, че отсъствието на произнасяне с отделни диспозитиви по двете искания (за установяване правото на собственост на ищеца и за предаване на владението на имота) няма за последица неправилност на решението, а съставлява очевидна фактическа грешка, която подлежи на поправка по предвидения в чл. 247 ГПК процесуален ред (аналогичен на който е процесуалния ред, предвиден в чл. 192, ал. 2 от отменения ГПК). Атакуваното решение е съобразено с така формираната задължителна практика, поради което не е налице основание за допускането му до касационно обжалване, респ. – по отношение на втория от въпросите в изложението не е налице допълнителният селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. В теорията и практиката не съществува спор по въпроса, че поправянето на очевидна фактическа грешка може да се инициира от всяка от страните или служебно от съда без ограничение във времето – както в срока за обжалване, така и след обжалването и влизането му в сила. Касаторът не е изложил аргументи в подкрепа на довода си, че произнасяне по този въпрос се налага в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, а такива не произтичат и от разясненията по цитираната в изложението т. 1 от ТР № 7 от 31.07.2017 г. по тълк.д.№ 7/2014 г. на ВКС, ОСГТК, която при това е неотносима съдебна практика, доколкото не касае предпоставките за постановяване на поправка на очевидна фактическа грешка.
С оглед настоящото произнасяне, касаторът следва да заплати на ответниците по касация разноските за защитата им пред ВКС, т.е. по 350 лв. на всеки от тях, представляващи договорени и заплатени в брой възнаграждения съобразно ДПЗС № 327728 от 08.02.2018 г. (л. 19) и ДПЗС № 333249 от 04.02.2018 г. (л. 20).
Воден от изложеното, ВКС, състав на Второ гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 318 от 04.12.2017 г., постановено по в.гр.д.№ 289/2000 г. по описа на Окръжен съд – Добрич.
ОСЪЖДА Л. С. Ж. ДА ЗАПЛАТИ на С. Р. Н. сумата 350 (триста и петдесет) лева – разноски за защитата пред ВКС.
ОСЪЖДА Л. С. Ж. ДА ЗАПЛАТИ на П. С. С. сумата 350 (триста и петдесет) лева – разноски за защитата пред ВКС.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: