1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 557
гр. София, 19.05.2015 год.
Върховният касационен съд на Република България, IІІ гражданско отделение в закрито съдебно заседание на осемнадесети май две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЖИВА ДЕКОВА
ОЛГА КЕРЕЛСКА
разгледа докладваното от съдията Декова
гр.дело №955 по описа за 2015 год., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Постъпила е касационна жалба от М. Д. П.-А. и Р. И. А., втората чрез законен представител Мария Д. П.-А., двете чрез процесуален представител адв.Черногорски, срещу решение от 04.11.2014г., постановено по в.гр.д.№4792/2013г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение от 08.02.2013г. по гр.д.№12789/2012г. на Софийски районен съд за уважаване на предявения от М. С. С. искове с правно основание чл.124, ал.1 ГПК.
Касаторите считат, че са налице основания по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Ответникът по касационната жалба М. С. С., чрез процесуален представител адв.П., оспорва наличието на основание за допускане на касационно обжалване. Претендира разноски.
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл.283 от ГПК, срещу обжалваемо решение, от легитимирана страна, която има интерес от обжалването и с цена на исковете над 5000лв.
Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр.отделение на ГК, след преценка на изложените основания за касационно обжалване по чл.280, ал.1 от ГПК намира:
С въззивното решение е потвърдено първоинстанционното решение за уважаване на предявения от М. С. С. искове с правно основание чл.124, ал.1 ГПК, предявени срещу Мария Д. П.-А. и Р. И. А., втората чрез законен представител М. Д. П.-А., за установяване недължимост на вземането по издаден по реда на чл.237 ГПК/отм./ в полза на И. Р. А. – наследодател на ответниците – изпълнителен лист по гр.д.№01702/2002г. на СРС, въз основа на несъдебно изпълнително основание по чл.237 ГПК/отм./ – договор за учредяване на ипотека, за сумата 12 315щ.д., получена в заем, със законната лихва върху нея, считано от 14.03.2002г. и разноски по делото в размер на 956,70лв.
Въззивният съд е приел, че са предявени отрицателни установителни искове – за установяване недължимост на сума, произтичаща от несъдебно изпълнително основание по чл.237 ГПК/отм./ като се оспорва съществуването на самото изпълняемо право и че съгласно задължителната съдебна практика по чл.290 ГПК /напр. определение №262/30.04.2009г. по ч.т.д.№265/2009г. на ВКС, ІІт.о. и решение №129/14.10.2011г. по т.д.№864/2010г. на ВКС, Іт.о./ тези искове са аналогични на иска по чл.254 ГПК/отм./ и са с правно основание чл.124, ал.1 ГПК, като по отношение на тях не намират приложение предпоставките и сроковете по чл.424 и чл.439 ГПК. Въззивният съд е приел иска за основателен по съображения, че по делото не се установява договор за заем между страните, доколкото липсват доказателства за предаване на сумата от 12 315щ.д. Приел е, че отразеното в нотариалния акт, че сумата се дава на С., изразява общото съгласие на страните за сключване на договор за заем, но не и фактическото даване и получаване на парите, което е в доказателнствена тежест на ответниците по предявените отрицателни установителни искове. Позовал се е на задължителна съдебна практика по чл.290 ГПК /решение №1036/02.08.2013г. на ВКС, ІVг.о. и цитираните в негодруги решения/, съгласно която извод за доказаност на предаването на заеманата сума може да се направи само и единствено при изрично изявление на страните, че сумата се предава при подписване на нотариалния акт или е предадена от заемателя на заемополучателя, или ако по делото е представена разписка, удостоверяваща това предаване. Отделно от това, въззивният съд е изложил съображения за погасяване на вземането по давност.
Касаторите сочат в изложение на основанията за допускане на касационно обжалване, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК по въпросите: „приложим ли е процесуалният ред на чл.254 във връзка с чл.255 ГПК/отм./ за оспорване с отрицателен установителен иск на съдебните решения за издаване на изпълнителен лист по извънсъдебни изпълнителни основания по чл.237 букви „в” – „и” ГПК/отм./ или след влизане в сила на новия ГПК е приложим само прозесуалния ред на аналогичните нови разпоредби на чл.424 или 439 ГПК, въвеждащи ограничения на отрицателните установителни искове срещу извънсъдебните изпълнителни основания и по този начин водещи до стабилизиране на изпълнителната сила и непререшаемонстта на съдебните актове за издаване на изпълнителен лист по извънсъдебно изпълнително осноавние”. Касаторите считат, че поставеният въпрос е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Излагат доводи, че цитираната във въззивното решение практика на ВКС ”се нуждае от развитие и съобразяване със закона”. Настоящият съдебен състав намира доводите за неоснователни. Касаторите само са посочили разпоредбата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, но не са посочили и не са аргументирали поставеният въпрос да е от значение за точното прилагане на закона и да е от значение за развитие на правото. Съгласно т.4 на ТР №1/2009 от 19.02.2010г.г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода на конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия. Касаторът е посочил съдебната практика, цитирана във въззивното решение – определение по чл.274, ал.3 ГПК и решение по чл.290 ГПК – и двете съставляващи задължителна съдебна практика по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК, по въпроса за исковата защита на длъжника в изпълнителния процес чрез общия установителен иск по чл.124, ал.1 ГПК, когато изпълнителният лис е издаден по молба, подадена преди влизането в сила на сега действащия ГПК, която практика се споделя от настоящия съдебен състав като правилна и ненуждаеща се от осъвременяване. Съгласно т.4 на ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода на конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е от значение за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. В случая липсва обосновка в тази насока в изложението на основанието за допускане на касационно обжалване. Отделно от това както се посочи, че по въпроса за исковата защита на длъжника в изпълнителния процес чрез общия установителен иск по чл.124, ал.1 ГПК, когато изпълнителният лис е издаден по молба, подадена преди влизането в сила на сега действащия ГПК, има създадена задължителна съдебна практика, ненуждаеща се от осъвременяване.
Предвид изложеното не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение. Ответникът по касация претендира разноски, но не представя доказателства за извършването на такива за касационното производство, поради което такива не му се присъждат.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 04.11.2014г., постановено по в.гр.д.№4792/2013г. на Софийски градски съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: