4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 557
С., 02.08.2011 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на 03.06.2011 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО БОБАТИНОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
МАРИЯ СЛАВЧЕВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 984 /2010 година
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на [фирма], [населено място] против въззивното решение на Софийски градски съд от 26. 07. 2010 год., постановено гр.д.№ 8970/2009 год., при участието на третото лице – помагач [фирма], в частта, с която е отменено първоинстанционното решение на Софийски районен съд от 26.05.2009 год., по гр.д.№ 45685 /2008 год. и е отхвърлен предявения от касатора, в качеството му на ищец, срещу ТД [фирма] иск по чл.92, ал.1 ЗЗД за разликата над сумата 177. 44 лв. до пълния предявен размер от 3 366.23 лв., заедно с искането за присъждане на законната лихва, считано от 19.12.2008 год. до окончателно изплащане на горепосочената главница.
С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното решение, по съображения за необоснованост и допуснато нарушение на материалния закон – основания за касация по чл.281, т.3 ГПК. Според касатора въззивният съд е тълкувал договорната клауза на чл. 74 от Общите условия за продажба на природен газ на потребители за битови нужди / ОУ/ на продавача в противоречие с изискванията на чл.20 ЗЗД, поради което е изградил неверен и лишен от основание в доказателствения материал по делото правен извод за характера на уговорената неустойка и включените в обхвата и вреди, подлежащи на обезщетяване.
В депозирано към касационната жалба изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касационното обжалване по приложно поле е обосновано с предпоставките на чл.280, ал.1, т.2 ГПК.
Твърдението на касатора, наред с възпроизведените доводи за неправилност на обжалвания съдебен акт, съдържащи се в обстоятелствената част на касационната жалба е, че даденото от въззивния съд разрешение на обусловилите крайния правен извод за неоснователност на предявения иск, въпроси на материалното право – за характера на установената в чл.74 от Общите условия за продажба на природен газ на потребители за битови нужди / ОУ/ неустойка и дали същата е дължима, като обезщетение за вредите, претърпени от потребителя за целия период на неправомерно спиране на газо-подаването или обхваща само този на забавата за уведомяване последния за прекъсването, е в противоречие с трайно установената съдебна практика на ВКС по приложението на чл. 20 ЗЗД, според която при наличие на неяснота, съмнение или двусмисленост в договорните клаузи, действителната обща воля на страните се установява чрез тълкуване, законността на което е обусловена от кумулативното прилагане на въведените с цитираната императивна разпоредба критерии.
Като израз на визираното противоречие са посочени решение № 559/93 год., по гр.д.№ 1724/92 год. на ВКС; решение № 5/95 год., по гр.д.№ 984 / 94 год. на ВКС; решение № 451/2004 год. , по гр.д.№ 162/2003 год. на І-во г.о. на ВКС, решение № 81/ 2009 год., по т.д.№ 761/2008 год. на І-во т.о. на ВКС и решение № 89 от 17.07.2009 год. на ВКС, по т.д.№ 523/ 2008 год. на ІІ-ро т.о. на ВКС.
Ответната по касационната жалба страна в срока и по реда на чл.287, ал.1 ГПК е възразила по допускане на касационното обжалване и алтернативно по основателността на въведените касационни основания.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира:
Касационната жалба е подадена в рамките на преклузивния срок по чл.283 ГПК от надлежна страна в процеса и срещу подлежащ на инстанционен контрол пред ВКС, по критерия на чл.280, ал.2 ГПК, въззивен съдебен акт, поради което е процесуално допустима, но искането за допускане на касационен контрол е неоснователно.
За да постанови обжалваното решение по предявения иск с правно основание чл.92, ал.1 ЗЗД, във вр. с чл.79, ал.1 ЗЗД Софийски градски съд, тълкувайки по правилата на езиковото и логическо тълкуване клаузата на чл.74 от ОУ на продавача е приел, че договорената между страните неустойка, материализирана в същата, е за обезщетяване на вредите, причинени на потребителя, произтичащи от неспазено предизвестие за прекъсване на газоподаването, но е неотносима към вредите, настъпили в резултат на неправомерно прекъснатите доставки на продавания природен газ от страна на продавача, поради което договорната отговорност на последния следва да бъде ангажирана само в рамките на посочения максимален 10 дневен срок.
Изложени са съображения, че доколкото от базата за определяне размера на дължимата по чл.74 от ОУ неустойка следва, че в отношенията между съконтрахентите същата има обезщетителен, а не санкционен характер и не е договорена за пълно неизпълнение, то вредите, понесени от кредитор, като потребител на доставяния природен газ, над тези, произтичащи от несвоевременното му уведомяване за спиране на доставките, подлежат на обезщетяване, но по общия ред, а не по реда на чл.92, ал.1 ЗЗД.
Следователно от съдържанието на решаващите мотиви на въззивния съд се налага правен извод, че поставените от касатора въпроси на материалното право, като значими за крайния изход на делото по конкретния правен спор, попадат в приложното поле на чл.280, ал.1 ГПК и главната, основна предпоставка за допускане на касационното обжалване е доказана.
По отношение на същите, обаче, не е осъществена допълнителната предпоставка, характеризираща основанието по т.2 на чл.280, ал.1 ГПК, според разясненията , дадени в т.3 на ТР № 1/19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС.
Според постоянната практика на ВКС, материализирана и в цитираните по-горе и приложени от касатора решения, тълкуването на договора има за свой предмет установяване точния смисъл на отделните договорни клаузи, включени в същия. Затова при породен между съконтрахентите правен спор, обусловен от съществуващо съмнение, неяснота или двусмисленост в договорните клаузи, съдът е длъжен да издири действителната обща воля на страните, като съобрази отделните договорни уговорки, връзката им една със друга и смисълът, който произтича от целия договор,неговата цел, обичаите в практиката и добросъвестността.
Обстоятелството, че в случая точния смисъл на оспорваното съдържание на чл. 74 от ОУ на доставчика е изяснено въз основа на осъществено от въззивния съд тълкуване на относимите към същия отделни договорни клаузи, чрез съпоставка на връзката помежду им и основното предназначение на тези Общи условия на продавача сочи, че нормата на чл.20 ЗЗД не е приложена в противоречие с трайно установената съдебна практика във вр. с така въведените от законодателя три кумулативни критерии.
Отделен в тази вр. е въпросът, че обстоятелствата и фактите по настоящия правен спор въобще не са идентични с тези, обсъдени в цитираните решения на ВКС, поради което различието в крайните решаващи изводи, макар и свързани с приложението на чл.20 ЗЗД, е обусловено именно от последните, а не от възприети различни критерии на тълкуване на отделните договори.
Що се касае до правилността на изводите на въззивния съд до които е достигнал СГС въз основа на извършеното тълкуване на клаузата на чл.74 от ОУ и тяхната обоснованост, то те, като неотносими към предпоставките за достъп до създадения от действащия ГПК факултативен касационен контрол и функциите на касационната инстанция на съд по проверка правилното приложение на закона, а не на конкретните факти, са неотносими към поддържания селективен критерий.
Без значение за допускане на касационния контрол е и евентуално съществуващото монополно положение на ответното ТД, като доставчик на природен газ на територията на С., защото то дори и да е налице, само по себе си не обуславя нито въвеждане на различни от установените от чл.20 ЗЗД три кумулативни критерии за тълкуване на процесния договор, нито обосновава нарушаване принципа на добросъвестност при договаряне на конкретната договорна клауза, обвързваща страните, а и съществува друг предвиден от законодателя ред за неговото преодоляване, който не е предприетият от страната.
Водим от изложените съображения, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, на осн. чл.288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Софийски градски съд от 26. 07. 2010 год., постановено гр.д.№ 8970 / 2009 год..
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: