4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 557
София, 03.09.2015 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесети юли през две хиляди и петнадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева ч.гр.д. № 2538 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2015 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК.
Образувано е по частната касационната жалба на Н. Й. Б. от [населено място] – лице с юридическа правоспособност, против въззивното определение № 6398 от 24 март 2015 г., постановено по ч.гр.д. № 1767 по описа на Софийския градски съд за 2015 г., с което е потвърдено определение без номер от 15 януари 2015 г., постановено по гр.д. № 38780 по описа на районния съд в [населено място] за 2014 г., в частта му, с която се връща исковата молба на Б. против В. К. Б.-Ш. от [населено място] за определяне на парично обезщетение за ползване на недвижим имот и производството по делото е прекратено.
В частната касационна жалба се твърди, че обжалваното определение е неправилно и незаконосъобразно, тъй като са споделени изводите на първата инстанция, че се касае за предявяване на отделен иск по чл. 31, ал. 2 ЗС, както и че не съществува понятието „определяне на парично обезщетение за процесния имот като вид мярка и решение за разпределение наползването на съсобствен имот”. Частният жалбоподател прави съпоставка на разрешенията, дадени от ВКС в ТР № 13/2012 г. и ТР № 6/2012 г., двете на ОСГК, и заключава, че неправилно въззивният съд приема, че претенцията по чл. 31, ал. 2 ЗС има характер на съдебна администрация, но я квалифицира като отделен иск, с който собственикът защитава свои собственически права, и се излага твърдението, че искането до съда е да се постанови съдебен акт, който да замести общото решение на съсобствениците за използването и управлението на общата вещ, като липсват в посочените законови разпоредби критерии или ограничения, по които съдът да се ръководи относно вида и характера на възможните решения за разпределяне на ползването. Твърди се, че искането за парично обезщетение в рамките на производство по чл. 32, ал. 2 ЗС не представлява отделен иск, защото според съдебната практика, уточнение и искане за присъждане на парично обезщетение като форма на взето решение в съдебна администрация по разпределяне ползването на съсобствен имот може да се направи пред въззивната инстанция (решение № 291 по гр.д. № 212/2011 г., ІІ г.о.). В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа искане за допускането му по основанията на чл. 280, ал. 1, т. 1 и 2 ГПК.
Въззивният съд в обжалваното определение възприема изводите на първата инстанция за правилни. Съдът сочи, че когато ползването на съсобствената вещ не се осъществява според правата на всеки от съсобствениците в нея, а в по-малка част, неравенството се изравнява чрез парично обезщетение при условията на чл. 31, ал. 2 ЗС, като същият подход се прилага и в случаите, когато с оглед фактическото състояние на вещта липсва възможност тя да се ползва от всички съсобственици съобразно обема на правата им. По отношение на иска по чл. 31, ал. 2 ЗС във всички случаи следва да са налице изискванията за редовност на исковата молба, включително с посочване цена на иска и внасяне на дължимата държавна такса. След като исковата молба трябва да отговаря на изискванията за редовност по чл. 127 и чл. 128 ГПК, при констатирана нередовност, първата инстанция законосъобразно е процедирала съгласно чл. 129, ал. 2 ГПК, оставяйки исковата молба без движение, респективно като е прекратила частично производството по делото поради неизпълнението на дадените указания.
К. съд приема, че поставените правни въпроси от касатора не обосновават допускането на касационното обжалване, тъй като сочената от него съдебна практика не води до извода за нарушение на практиката на ВКС или до противоречиво разрешаване от съдилищата на поставените въпроси, а само тези две основания са формулирани от частния жалбоподател.
На първо място се сочи, че съдът се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по въпроса допустимо ли е при произнасяне за реално разпределение на съсобствен имот, който не може да се ползва по предназначение от всички съсобственици, съдът да извърши разпределение, като съобрази фактическото ползване от част от съсобствениците и присъди на ищеца съответните на правата му граждански плодове от вещта, съответни на ползването, от което е лишен. Соченото от частния жалбоподател решение № 291 по гр.д. № 212/2011 г., ІІ г.о., ВКС, не дава отговор на поставения правен въпрос. Това е така, защото в мотивите на решението се приема, че с исковата молба не е заявено дали при невъзможност за предоставяне на реално ползване съсобственикът желае разпределението да се извърши чрез заплащане на парично обезщетение за ползването, от което е лишен. Освен това в отговора на поставения за тълкуване по това решение правен въпрос (а именно: кои обстоятелства трябва да се съобразят при преценка възможно ли е реално разпределение на ползването), касационният съд е дал обвързващо тълкуване, според което ако според състоянието на имота е невъзможно същият да бъде ползван едновременно по предназначение от всички съсобственици, то разпределението следва да се осъществи при съобразяване на осъществяваното до момента фактическо ползване и заплащане на парично обезщетение на неползващия съсобственик докато трае така разпределеното ползване или се променят обстоятелствата, при които е постановено. Следователно, в соченото от касатора решение се приема, че е възможно и в производство по чл. 32, ал. 2 ЗС съдът, след като прецени, че видът и предназначението на вещта не позволява всички съсобственици да ползват лично реална част от нея, да разпредели ползването, като се съобрази със съществуващото фактическо положение и присъди гражданските плодове на съсобствениците, които не могат да получат реално ползване, щом същите са изразили воля за това, но не дава отговор на въпроса дали искането за определяне на обезщетение имплицитно се съдържа в искането по чл. 32, ал. 2 ЗС, или е необходимо освен искане по чл. 32, ал. 2 ЗС, ищецът да заяви и иск по чл. 31, ал. 2 ЗС.
По този начин се отговаря и на втория поставен от касатора въпрос – в рамките на производството по спорна съдебна администрация по чл. 32, ал. 2 ЗС в случай, че не може да се предостави за самостоятелно ползване площ, равняваща се на квотата от съсобствеността, както и когато това е невъзможно или създава неудобства, искането за парично обезщетение квалифицира ли се като отделно исково производство или е форма на възможно решение за разпределяне ползването на съсобствения имот. Даденото от въззивния съд тълкуване е посочено като нарушило същото решение № 291 на ВКС (за което важат по-горе изложените съображения), както и на т. 21 от ТР № 6/2012 г., като това второ позоваване е напълно извън контекста на разглеждания спор. В цитираното тълкувателно решение се разглежда въпросът как се определя държавната такса по делата, представляващи спорна съдебна администрация, и, с оглед преценката на характера на съответните дела, е пояснено, че производствата за спорна съдебна администрация не са част от гражданския процес в смисъл на защита – санкция при нарушени граждански права, и следователно, не могат да се квалифицират като искови производства. Касаторът поддържа, че тези мотиви правят приетото от въззивния съд, че претенцията по чл. 31, ал. 2 ЗС представлява отделен иск, противоречиво на тълкувателното решение, но отново не е налице и в това тълкувателно решение в посочената от частния жалбоподател част отговор на въпроса искането за парично обезщетение квалифицира ли се като отделно исково производство или е форма на възможно решение за разпределяне ползването на съсобствения имот. Сочи се още противоречиво разрешаване на правния въпрос от въззивния съд в сравнение с решение № 1054 по гр.д. № 4478/2007 г., ІІ г.о., представляващо незадължителна съдебна практика. В това решение касационният съд приема, че съдът не е длъжен непременно да предостави за самостоятелно ползване площ, равняваща се на квотата от съсобствеността. Изрично се сочи, че ако това е невъзможно или създава неудобство за ползването, за разликата се дължи обезщетение по чл. 31, ал. 2 ЗС. Посочените мотиви водят до извода, че и в това съдебно решение касационният съд не е приел, че искането за парично обезщетение се съдържа имплицитно в претенцията по чл. 32, ал. 2 ЗС като форма на възможно решение при невъзможност съсобствения имот да се ползва от всички съсобственици съобразно дела им. Същото разрешение е дадено и в последното от цитираните решения – незадължителна съдебна практика – решение № 87 по гр.д. № 803/2008 г., ІІ г.о., ВКС. По изложения вече начин следва да се отговори и на втората част на втория въпрос – съдът ограничен ли е при постановяване на решение да разпредели или не за самостоятелно ползване площ, равняваща се на квотата от съсобствеността, или е възможно да извърши разпределението чрез вземане на решение за заплащане на парично обезщетение. По тази част на въпроса са посочени разгледаните по-горе решения на ВКС по чл. 290 ГПК и по отменения ГПК.
Мотивиран от изложеното Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на определение № 6398 от 24 март 2015 г., постановено по ч.гр.д. № 1767 по описа на Софийския градски съд за 2015 г.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: