5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 558
С., 22.06.2012 година
Върховният касационен съд на Република България, второ отделение, в закрито заседание на 21.03. 2009 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА
БОЯН БАЛЕВСКИ
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ч.т.дело № 33 / 2012 година
за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.274, ал.3,т.2 ГПК.
Образувано е по частната касационна жалба на Р. Л. С., С. С. С., К. Т. Х., Т. А. Х., И. М. Иванова и К. И. Д. против въззивното определение на СГС № 13308 от 13.09.2011 год., по гр.д.№ 10510/2011 год., с което е оставено в сила разпореждането на Софийски районен съд от 28.04.2011 год., по гр.д.№ 9162/2011 год. за отхвърляне на заявлението им за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК срещу ДП ”Строителство и възстановяване” за заплащане на сумата 21 116.99 лева, представляваща мораторна неустойка за периода 31.08.2007 год.- 02.07.2009 год., по т.2, раздел ІV-ти и т.1б, б.б, раздел ІІІ от нотариален акт № 126/2004 год., поради забавено строителство на жилищна сграда.
С частната касационна жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното определение, по съображения за необоснованост и допуснато нарушение на закона, поради което се иска отмяната му и уважаване на искането за издаване на заповед за изпълнение.
В депозирано към частната касационна жалба изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, към което процесуално правило препраща нормата на чл.274, ал.3 ГПК частният жалбоподател е обосновал достъпа до касационен контрол с предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Твърдението му е, че възприетото от въззивния съд разрешение на значимите за изхода на делото правни въпроси, свързани с наличие на процесуална възможност въззивният съд да извършва преценка по същество на договорните отношения между страните по предварителния договор, досежно характера на претендираната парична сума и нейната делимост, или неделимост, както и за редовността от външна страна на подаденото заявление в хипотезата на посочен в заявлението размер на дължимите суми, като претендирани общо от всички заявители е в противоречие с трайно установената практика на ВКС, имаща задължителен характер.
В подкрепа на твърдението са приложени определения на ВКС,ТК: № 700/19.11.2009 год., по ч.т.д.№ 713/2009 год. на ІІ т.о.; № 49 от 20.01.2011 год., по ч.т.д.№ 705/2010 год. на І-во т.о.; № 284 от 20.05.2009 год., по ч.т.д.№ 277/2009 год. на І т.о.; 0 362 от 3012.2008 год., по ч.т.д.№ 322/2008 год. на І т.о. и № 420 от 25.06.2009 год., по ч.т.д.№ 409/2009 год. на ІІ т.о..
Алтернативно, позовавайки се на липсата на пълна идентичност между поставените от него правни въпроси и разрешените с цитираната съдебна практика, частният жалбоподател е въвел и критерия за селекция по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК, като го е аргументирал със сравнително новата уредба на института на заповедното производство и липсата на съдебна практика по конкретно формулираните въпроси.
Ответната по частната касационна жалба страна не е заявила становище по същата в срока и по реда на чл.276, ал.1 ГПК.
Настоящият състав на второ търговско отделение, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си по чл.278, ал.1 ГПК, намира:
Частната касационна жалба е подадена в рамките на преклузивния срок по чл.275, ал.1 ГПК от надлежна страна в процеса и срещу подлежащ на инстанционен контрол пред ВКС съдебен акт на въззивен съд, поради което е процесуално допустима.
За да постанови обжалваното определение въззивният съд е възприел изцяло за съобразени със закона изводите на СРС за нередовност на подаденото заявление по см. на чл.410, ал.2 ГПК, във вр. с чл.127, ал.1, т.4 ГПК позовавайки се на отсъствие на неделимо вземане на заявителите и липсата на конкретно посочен размер за всеки един от тях, обуславящо и неяснота по отношение на направеното искане.
Изложени са съображения, че доколкото при действащата процесуална уредба на заповедното производство не е предвидена процесуална възможност за приложението на чл.129 ГПК, нито за препращане към общата норма на чл.101 ГПК за отстраняване нередовността на заявлението по чл.410 ГПК, при наличие на предпоставките на чл.411, ал.2 ГПК заявлението следва да бъде отхвърлено, като неоснователно.
Допълнителен аргумент в подкрепа на изразеното разбиране, според въззивния съд, е обстоятелството, че в предварителния договор и нотариалния акт, на които заявителите се позовават изрично е уговорена разделност на вземането за неустойка, съобразена с обема на правото на собственост на всеки един от тях.
Следователно от решаващите мотиви в съобразителната част на обжалвания съдебен акт се налага извод, че поставените от частния касатор правни въпроси, като релевантни за крайния правен резултат по делото – отхвърляне на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, попадат в обхвата на чл.280, ал.1 ГПК- главна предпоставка за допускане на касационното обжалване.
По отношение на същите, обаче не е осъществено допълнителното основание за достъп до факултативен касационен контрол – визираното основание по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК, изискващо противоречие между възприетото с обжалвания съдебен акт разрешение и практиката на ВКС, имаща задължителен за съдилищата в страната характер, по идентичен с поставения правен въпрос.
В случая цитираните определения, постановени от отделни състави на ВКС, по реда на чл.274, ал.3, т.2 ГПК, по силата на ТР № 2 / 28.09.2011 год. на ОСГТК на ВКС, имат характер на задължителна практика за съдилищата, поради което твърдяното противоречие правилно е квалифицирано като такова по см. на чл.280, ал.1, т.1 ГПК, но доколкото в тях въобще не са обсъждани формулираните с настоящата частна жалба правни въпроси, тези съдебни актове са неотносими и не доказват твърдяното противоречие.
С определение № 700/19.11.2009 год., по ч.т.д.№ 713/2009 год. състав на второ търговско отделение се е произнесъл по процесуалноправни въпроси, свързани с допустимостта на заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист по няколко записа на заповед, в които различните суми по отделните менителнични ефекти са разграничени, т.е. всяко от вземанията е индивидуализирано – определено по основание и размер, с липсата на задължение за съда в производството по чл.419 ГПК да обсъжда възражението на длъжника, че не е издателя и не е подписал записа на заповед и за подсъдността на делото в рамките на заповедното производство, каквито въпроси не са били предмет на обсъждане в обжалвания съдебен акт, доколкото неделимостта на задължението предпоставя необходимо другарство, а не обективно съединяване на претенции.
С определение № 49 от 20.01.2011 год., по ч.т.д.№ 705/2010 год. е разгледан процесуалноправен въпрос, за редовността на заявлението по см. на чл.410, ал.2 ГПК, като по същия е застъпено становище, изразено и в първото цитирано определение, че за да бъдат гарантирани правата на длъжника в заповедното производство, с оглед уредената от процесуалния закон възможност за възражение по чл.414 ГПК, то вземането на кредитора трябва да е в достатъчна степен индивидуализирано, като в всеки отделен случай индивидуализацията е специфична, но основанието и размерът всякога са задължителни реквизити.
В този см. е и определение № 284/ 2009 год., по ч.т.д.№ 277/2009 год., според решаващите мотиви на което е прието, че във всеки отделен случай на предявяване на вземания със заявлението по чл.410 ГПК индивидуализацията на същото е специфична, но основанието и размерът са задължителните му реквизити, което в хипотезата на вземане на обществен доставчик на енергия, изисква свързване на задължението не само с конкретния длъжник, но и с друг признак, достатъчен за отграничаване на съответното поето задължение от последния.
В този порядък на съждения са и постановени и определения: № 362/ 2008 год., по ч.т.д.№ 322/2008 год. и №420/2009 год., по ч. т. д.№ 409/ 2009 год., в които, с оглед изразеното становище по приложението на чл.101 ГПК е възприето разрешение, че подаденото заявление е нередовно по см. на чл.410, ал.2 ГПК, във вр. с чл.127, т.4 ГПК, когато изложението на обстоятелствата е непълно и няма възможност за индивидуализация на конкретното вземане на доставчика на топлинна енергия, т.е. когато посочената изравнителна сметка е без съответните реквизити, вкл. размера на конкретното парично вземане.
Или изложеното позволява да се обобщи, че дори и да се възприеме тезата на частния касатор за съпоставимост между разгледаните в цитираната съдебна практика на ВКС и поставените от него правни въпроси, с оглед преюдициалния за тях въпрос за границите, в които вземането, предмет на заявлението по чл.410 ГПК следва да бъде индивидуализирано, то възприетото от въззивния съд разрешение е в пълно съгласие, а не в отклонение от тази практика.
Неоснователно е и позоваването на т.3 на чл.280, ал.1 ГПК.
По въпроса, свързан с необходимостта от индивидуализация на вземането, заявено по реда на чл.410 ГПК, както и за правомощията на съда в заповедното производство е налице трайно установена съдебна практика, вкл. цитираната от касатора, имаща задължителен характер, за която е без значение въпросът дали се касае за множество заявители, или за един, поради което при отсъствие на основание за промяната и, за да бъде възприета различна, соченият критерий е въобще неприложим.
Отделен в тази вр. остава въпросът, че преценката за отсъствие на заявено неделимо вземане по см. на чл.128 ЗЗД в случая е направена не само въз основа на представения от заявителите предварителен договор и нотариален акт, на които доказателства последните изрично са се позовали в т.12 от заявлението, но и от изложените в т.12 обстоятелства, от които заявеното вземане произтича и които несъмнено съдът в заповедното производство е длъжен да съобрази.
Водим от гореизложеното, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното определение на Софийски градски съд № 13308 от 13.09.2011 год., постановено по гр.д.№ 10510/ 2011 год., по описа на с.с..
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: