4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 558
София, 03.09.2015 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесети юли през две хиляди и петнадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева ч.гр.д. № 3494 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2015 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 278, ал. 1, вр. чл. 274, ал. 2, изр. първо ГПК.
Образувано е по частна жалба на [фирма], в ликвидация, със седалище и адрес на управление в [населено място], срещу определение № 1711 от 22 май 2015 г., постановено по гр.д. № 979 по описа на окръжния съд в [населено място] за 2014 г., с което е оставено без уважение искането за изменение в частта за разноските на решение № 1041 от 7 юли 2014 г., постановено по същото дело.
С частната жалба се излагат твърдения за неправилност на обжалвания съдебен акт, като се сочи, че съдът неправилно е приел искането за неоснователно, без да съобрази осъщественото съдебно прихващане на исковите претенции. Частният жалбоподател е изложил изключително подробно виждането си за пороците на обжалвания съдебен акт и в светлината на българската и европейската съдебна практика.
Ответникът Д.З. З. с адрес в [населено място] не взема становище по частната жалба.
С обжалваното определение въззивният съд приема, че исковите претенции са изцяло неоснователни, което е видно от решението му, като в една част са недоказани, в друга част са погасени по давност, а в трета – погасени чрез прихващане. Заключено е, че след като няма уважена част от претенциите, съдът не е следвало да присъжда разноски на ищеца на основание чл. 78, ал. 1 ГПК според уважената част от исковете, съответно при разноски на ответната страна, да направи прихващане и между насрещнодължимите от страните разноски. Съдът още сочи, че, макар искането по чл. 248 ГПК за изменение на решението в частта му за разноските поради прекомерност на заплатеното адвокатско възнаграждение на другата страна да е своевременно направено, за присъденото адвокатско възнаграждение за въззивния съд, за което въззивният съд е компетентен да се произнесе (доколкото възражение за прекомерност на заплатено адвокатско възнаграждение за първата инстанция не е правено своевременно), то е неоснователно, тъй като в мотивите на въззивното решение въззивният съд е приел, че размерът на заплатеното адвокатско възнаграждение от 1000 лева е по-ниско от минимума по Наредба № 1/2004 г., а фактическата сложност на спора е значителна.
Частната жалба е неоснователна.
Независимо от твърденията на касатора, изложени в разглежданата в настоящото производство частна жалба, касационният съд следва да се ограничи при своето произнасяне от исканията, формулирани от частния жалбоподател в молбата му за изменение на въззивното решение в частта му за разноските, депозирана във въззивния съд на 30 декември 2014 г. Безспорно тази молба е постъпила във въззивния съд в срока по чл. 248, ал. 1 ГПК, считано от недопускането на касационното обжалване с определение № 441 от 8 декември 2014 г. по гр.д. № 6034/2014 г., когато въззивното решение е влязло в сила. В молбата (л. 74 от въззивното дело), се излагат следните искания: съдът да изяви воля и да приложи европейските правозащитни стандарти с директен ефект, чл. 1 и чл. 47 ХОПЕС, чл. 6, § 1 и чл. 1 ДП № 1 към КЗПЧОС; да измени решение № 1610 от 25 март 2014 г. на районния съд в [населено място], постановено по гр.д. № 19657/2014 г. в частта му за присъдените разноски за адвокатско възнаграждение от 1500 лева като прекомерни и ги намали до минималните размери на адвокатско възнаграждение за една инстанция на основание чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения; да измени решение № 1041 от 7 юли 2014 г. на окръжния съд в [населено място], постановено по в.гр.д. № 979/2014 г., в частта му за присъдените разноски за адвокатско възнаграждение от 1000 лева като прекомерни и ги намали до минималните размери на адвокатско възнаграждение за една инстанция на основание чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения; на основание чл. 78, ал. 1 ГПК да се присъдят разноски за настоящото производство с оглед представен списък по чл. 80 ГПК. Изводът, че именно това са исканията, по които се дължи произнасяне, не се променя и от съдържащите се в касационната жалба против въззивното решение оплаквания, съобразно препращането, което прави ВКС в определение № 191 от 23 април 2015 г., постановено по ч.гр.д. № 1361/2015 г., І г.о. Видно от касационната жалба (л. 25 и 26 по дело № 6034/2014 г., ІІ г.о., ВКС), в т. 5,21 дружеството излага съображения за неправилност на решението в частта му за присъдени разноски в първоинстанционното производство – за присъждане на пълния размер на разноските на ответната страна (именно в рамките на това оплакване са развити съображенията на дружеството, че неправилно съдът не е оценил частичната основателност на иска на дружеството, след като е прието наличието на основание за прихващане на насрещни на страните вземания), а в т. 5.22 се поддържа, че с осъждането на дружеството за разноски в производството в полза на ответника Златев решението противоречи на принципа на законност и на справедливост, дефиниран в чл. 4, ал. 1 КРБ и позитивното задължение на решаващия съд по чл. 57, ал. 1 и чл. 58, ал. 1 от основния закон, като изрично се сочи, че въобще не е разгледан въпросът за разноските на дружеството от въззивния съд в съответствие с искането за защита и съдействие по проведените и приключили частни съдопроизводства пред институционалните съдилища на Републиката. Следователно, нито в изричното искане по чл. 248, ал. 1 ГПК, нито в касационната жалба, ако се приеме, че тя също съдържа част, имаща ролята на такова искане, са излагани искания за това съдът да измени въззивното решение, като присъди на дружеството адвокатско възнаграждение съразмерно на приетата за основателна част от претенцията, предвид приетото за основателно искане за прихващане на насрещни задължения, и така да извърши компенсация на насрещните вземания за разноски. Необходимо е изрично да се отбележи, че искането за изменение на решението в частта му за разноските би могло да касае само и единствено разноските, сторени за въззивната инстанция. Искане по чл. 248 ГПК не е направено от дружеството пред първата инстанция, съответно не е заявявано искане по чл. 78, ал. 5 ГПК спрямо разноските на ответника. Ето защо следва да се приеме, че в настоящото производство касационният съд може да разгледа само извода на въззивния съд досежно прекомерността на заплатеното възнаграждение на процесуалния представител на ответника за въззивното производство.
Според представения списък с разноските и договора за правна защита и съдействие от 3 юни 2014 г. (л. 43 и 42 от въззивното производство), за адвокатските услуги за въззивното производство ответникът е заплатил сумата от 1000 лева. По силата на чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба № 1/2004 г. на Висшия адвокатски съвет и предвид общия размер на предявените претенции от 12235,91 лева, за защита пред въззивния съд се дължи адвокатско възнаграждение от 897,08 лева (договорът за правна защита и съдействие е сключен след 28 март 2014 г., когато са изменени минималните размери на адвокатските възнаграждения). Заплатеният от ответника размер на възнаграждението от 1000 лева надвишава минимума с около 103 лева.
Основанието по чл. 78, ал. 5 ГПК се свежда до преценка за съотношението на цената на адвокатска защита и фактическата и правна сложност на делото. В случаите, когато съдът е сезиран с искане по реда на чл. 78, ал. 5 ГПК, той следва да изложи мотиви относно фактическата и правна сложност на спора – да съобрази доказателствените факти и доказателствата, които ги обективират и дължимото правно разрешение на повдигнатите правни въпроси, което е различно по сложност при всеки отделен случай. При настоящия спор не може да се сподели виждането на касатора, че заплатеното на процесуалния представител на ответника възнаграждение, е прекомерно. Въззивната жалба на дружеството е от 18 страници и съдържа излагане на доводите срещу първоинстанционното решение в контекста на твърдения за колизия на решението с конституционни норми, КПОЧОС, ХОПЕС, с препращане към българска и европейска съдебна практика, налагащо допълнителни справки от ответната страна, която е изложила аргументите си в писмен отговор и е взела становище и по допълнителната молба за доказателства от дружеството. Затова, макар пред въззивния съд да е проведено само едно съдебно заседание и да не са събирани доказателства, следва да се приеме, че делото е с фактическа и правна сложност, и не се налага изводът, че заплатените вповече 103 лева от минималния размер според наредбата, са прекомерни.
При този изход на спора пред касационния съд на частния жалбоподател не се дължи присъждане на разноски.
Мотивиран от изложеното Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ПОТВЪРЖДАВА определение № 1711 от 22 май 2015 г., постановено по гр. д. № 979 по описа на окръжния съд в [гр. Варна] за 2014 г.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: