О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 558
София, 29.06.2009 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито заседание в състав:
Председател: ДОБРИЛА ВАСИЛЕВА
Членове: МАРГАРИТА СОКОЛОВА
ГЪЛЪБИНА ГЕНЧЕВА
като разгледа докладваното от съдия Генчева гр.д.№134 по описа за 2009г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
С решение от 08.06.08г. по гр.д. №653/07г. на Бургаския окръжен съд е отменено решение №2409 от 18.01.07г. по гр.д. №1772/2002г. на Бургаския районен съд и е уважен предявеният иск по чл.14, ал.4 от ЗСПЗЗ – прието е за установено по отношение на ответниците – наследници на Д. С. Я. и на К. Н. К. , че към момента на образуване на ТКЗС през 1957г., наследниците на Я. Л. Г. /Ганозлиев/, починал през 1939г. – З. К. Л., Е. Л. П., К. Л. Л., А. Я. С. , С. Я. Д. и М. Я. Л. са били собственици на нива в землището на гр. С., местн.”М”, с площ от 4 дка, при граници: наследници на Л. Я. Л. , З. А. , Т. Б. С. и път, представляваща понастоящем частично имот № 0* по КВС с площ от 2 дка и частично имот №010121 по КВС с площ от 1,742 дка.
За да постанови този резултат въззивният съд е възприел заключението на тройната техническа експертиза, която е индивидуализирала процесния имот чрез посочване на три от границите му – от север – имоти №010066 и №010122 по КВС на наследници на З. А. , от запад – имот №010456 по КВС на наследниците на С. Б. и от изток – път. Експертизата е изготвила заключението си, като е отчела данните по записка от 1943г. за вписване на договор от 1939г., с който З. А. е закупил нива от 2 дка в местността “М”, една от границите на която е имот на Я. Л. / т.е. Янаки Л. , според приложената по делото декларация за идентичност на имена/. Източната граница на имота – е определена по данните от оземлителните скици от 1929-1931г. и ЕТК от 1955г., като в оземлителните скици не е посочен западният съсед на този имот– т.е. името на Я. Л. /или Я. Л. / не фигурира в тези скици. Съдът е отчел и свидетелските показания, според които наследодателят на ищците Я е имал имот от 4 дка в местността “М”, при съседи: път, З. и С. Б. и че този имот е бил работен от наследодателя и от неговия зет С. С. повече от 20 г. преди образуването на ТКЗС през 1957г. Отчетено е и обстоятелството, че процесният имот, съставляващ понастоящем имоти №010121 и №010139 по КВС е бил възстановен в реални граници на ответниците, в качеството им на наследници съответно на К. Н. К. и на Д. С. Я. , въз основа на декларации от 1949г. в които са записани имоти от по 2 дка в местността “М”, без индивидуализиране на границите им. Направен е извод, че липсват данни имотите на тези лица да са се намирали там, където са възстановени.
Касационни жалби срещу въззивното решение са подали наследниците на К. Н. К. и на Д. С. Я.
Основните оплаквания в първата жалба се свеждат до това, че ищците индивидуализирали имота си с граници към момента на смъртта на техния наследодател –., но не и към момента на образуване на ТКЗС; че по делото не било установено придобивното основание на този наследодател; че била разместена доказателствената тежест – вместо ищците да установят по безспорен начин собствеността си, съдът обсъждал собствеността на ответниците; че били пренебрегнати данните по преписките за възстановяване на собствеността на Я. Л. и на неговите наследници, от които се установява, че всички земи, претендирани от тях, са били възстановени, дори били възстановени повече земи, поради препокриване на претенциите.
В изложението към касационната жалба се поддържат основанията по чл.280, ал.1, т.2 и т.3 от ГПК за допускане на касационно обжалване. Поддържа се, че въззивното решение противоречи на приетото в решения №2069 от 01.12.2005г. по гр.д. №1389/04г. на ВКС, №ІV ГО; №193 от 19.02.03г. по гр.д. №832/02г. на V ГО и на решение №1956 от 12.02.02г. по гр.д. №544/01г. на V ГО. Освен това по съществените въпроси, посочени в касационната жалба, било налице и основанието по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК, – произнасянето на ВКС било от значение за точното прилагане на закона, имайки предвид това, че делото продължило близо осем години, поради допуснатите от съдилищата процесуални нарушения. В резултат на тези нарушения се достигнало и до недопустимо решение на първата инстанция, постановено срещу Е. Д. , която не е била жива към този момент.
Втората касационна жалба съдържа оплаквания за недопустимост на въззивното решение, както и за неговата неправилност поради съществени процесуални нарушения. Поддържат се основанията по чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 от ГПК за допускане на касационното обжалване, като се обосновават само първите две от тях. Според жалбоподателите, въззивното решение противоречи на ТР №1/97г. на ОСГК на ВС по въпроса за правния интерес от водене на иска по чл.14, ал.4 от ЗСПЗЗ, при влязъл в сила отказ на поземлената комисия да възстанови собствеността върху спорния имот, както и по въпроса към кой момент се изследва собствеността по исковете с правно основание чл.14, ал.4 от ЗСПЗЗ. Освен това жалбоподателите считат, че различното разрешаване на конкретния правен спор от районния и от окръжния съд сочи на противоречива съдебна практика и обосновава основанието по чл.280, ал.1, т.2 от ГПК.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Съображенията за това са следните:
По първата касационна жалба.
Посочената от жалбоподателите практика на ВС по конкретни казуси не е свързана с проблемни въпроси, които се поставят по настоящото дело и които са обусловили изхода на правния спор. Ето защо не може да се приеме, че въззивният съд е постановил решението си в противоречие с тази практика. Решение №2069 от 01.12.2005г. по гр.д. №1389/04г. на ВКС, №ІV ГО третира въпроса за разликата между спора за материално право по смисъла на чл.14, ал.4 от ЗСПЗЗ, при който се изследва собствеността към момента на образуване на ТКЗС, и обикновения установителен иск за собственост, при който се преценява чие е правото на собственост към настоящия момент. Въззивният съд не се е отклонил от приетото в това решение на ВКС, тъй като е бил сезиран с иск по чл.14, ал.4 от ЗСПЗЗ и се е произнесъл по този иск, като е преценявал дали наследодниците на Я. Л. , починал през 1939г., са били собственици на процесната нива към момента на образуване на ТКЗС. Обстоятелството, че нивата е индивидуализирана не само със старите си граници, а и чрез посочване на номера на имота по КВС – т.е. със сегашните граници не означава, че собствеността се изследва към настоящия момент. Решение №193 от 19.02.03г. по гр.д. №832/02г. на V ГО разглежда въпросите за приложението на чл.15 от Закона за уреждане на собствеността върху имотите в Ю. Д. и на К. спогодба. В него е прието, че спорът за материално право / чл.14, ал.4 от ЗСПЗЗ/ следва да се реши в общото исково производство, а не в особеното административно производство по чл.14, ал.3 от ЗСПЗЗ /погрешно е изписано чл.14, ал.4 от ЗСПЗЗ/. Въззивният съд не се е отклонил от това решение – спорът за материално право е решен в исковото производство. И на последно място – в решение №1956 от 12.02.02г. по гр.д. №544/01г. на V ГО се приема, че правен интерес от иск по чл.14, ал.4 от ЗСПЗЗ има и в случаите, при които собствеността е възстановена в стари реални граници. Това е една частна хипотеза, различна от тази, която е предмет на спора по настоящото дело, поради което не може да става дума за противоречива практика по един и същи въпрос. И на последно място – не е налице и основанието по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК по въпросите, които се поставят в касационната жалба. Те не са значими от гледна точка на развитието на правото, тъй като по тях има формирана съдебна практика и разглеждането на конкретния правен спор от ВКС няма да внесе нещо ново в нея. Нещо повече – въззивното решение не противоречи на тази практика. Индивидуализацията на спорния имот чрез неговите граници е една и съща както към момента на смъртта на наследодателя Я, така и към момента на образуване на ТКЗС /в този смисъл са свидетелските показания/, поради което не може да се приеме, че исковата молба е нередовна. Придобивното основание – давностно владение, упражнявано от наследодателя и от неговите наследници повече от 20 г. преди образуване на ТКЗС е установено с гласни доказателства, в съответствие с практиката на съдилищата по тези дела. Доказателствената тежест не е разменена – съдът е изследвал собствеността на ищците към момента на образуване на ТКЗС и решаващите му изводи, за да уважи предявения иск, са свързани с тази собственост. Мотивите, че не са установени границите на имотите на ответниците към момента на образуването на ТКЗС са допълнителни, те не са решаващи. Другите земи на Я. Л. и неговите наследници не са предмет на правния спор, ето защо въззивният съд не се е занимавал с данните по преписките в поземлената комисия за решенията по тези имоти. И на последно място – в съответствие с практиката на съдилищата по чл.14, ал.4 от ЗСПЗЗ въззивният съд е установил кои са били собствениците на спорния имот към момента на образуване на ТКЗС. Към този момент Е. Д. Д. е била жива и затова е включена в диспозитива на първоинстанционното решение, като собственик към момента на образуване на ТКЗС.
По втората касационна жалба.
Въззивното решение не е постановено в противоречие с разясненията, дадени в ТР №1/97г. на ОСГК на ВС. Налице е правен интерес от предявения иск, при наличието на висящо административно производство по чл.11, ал.2 от ЗСПЗЗ за признаване правото на възстановяване на собствеността върху процесния имот на наследниците на Я. Л. Данни за такова производство се съдържат в съдебното удостоверение на стр.46 от първоинстанциионното дело и в копието от исковата молба към него. Влезлият в сила отказ на поземлената комисия, на който се позовават жалбоподателите, е за друг имот от 4 дка в същата местност, който Е. П. е заявила само на свое име, а не в качеството си на един от наследниците на Я. Л. По другия въпрос – към кой момент се изследва собствеността в производството по чл.14, ал.4 от ЗСПЗЗ въззивното решение също не противоречи на посоченото ТР на ВС – преценявана е собствеността към момента на образуване на ТКЗС. И на последно място – основанието по чл.280, ал.1, т.2 от ГПК предполага противоречие на обжалваното решение с други съдебни решения, които са влезли в сила. Противоречивото разрешаване на спора по делото от първите две инстанции не се включва в това основание за допустимост на касационното обжалване.
Водим от изложеното, Върховният касационен съд, състав на І ГО,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението от 08.06.08г. по гр.д. №653/07г. на Бургаския окръжен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: