О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 558
гр.София, 20.05.2010 г.
Върховният касационен съд на Република България,
четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание
на тринадесети май две хиляди и десета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков
ЧЛЕНОВЕ: Марио Първанов
Борис Илиев
като разгледа докладваното от Борис Илиев гр.д. № 732/ 2010 г.
за да постанови определението, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по искане на Ф. Х. за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Бургаски окръжен съд № І-134/ 24.11.2009 г. по гр.д. № 520/ 2009 г. С посоченото решение е обезсилено решение на Бургаски районен съд по гр.д. № 1664/ 2009 г. и е прекратено производството по иска, предявен от касатора против А. Х. Д. за установяване на нищожността на извършения от последната отказ от наследството на С. Д. Д. , вписан в книга на районния съд на 17.04.2008 г.
Жалбата съдържа както доводи, че предявеният установителен иск е допустим и за неправилност на обратният извод на въззивния съд, така и оплакване от липсата на произнасяне по евентуално предявения иск за унищожаване на отказа от наследство, в случай, че същият бъде признат за валидно извършен. Жалбоподателят е изложил и доводи, че липсва произнасяне на съда по неговата въззивна жалба, с която той е атакувал непроизнасянето на районния съд по алтернативно наведени основания за уважаване на главния иск.
Върховният касационен съд констатира, че исковото производство е образувано по молба на Ф. Х. против А. Д. , с която са предявени два обективно евентуално съединени иска. Първият от тях е основан на твърдения, че извършеният от А. Д. отказ от наследството, оставено й от С. Д. , е нищожен. Петитумът е в отношенията между ищецът и ответницата тази нищожност да бъде призната за установена. Вторият иск е заявен евентуално – по него ищецът е претендирал произнасяне само в случай, че отказът от наследство е валиден (т.е. ако искът за прогласяване на нищожността му бъде отхвърлен). Евентуалното искане е този отказ да бъде унищожен спрямо Х. , като ищецът твърди, че се явява кредитор на ответницата и че не може да се удовлетвори от нейните имущества.
По предявените искове районният съд се е произнесъл с решение от 20.07.2009 г., като е уважил главния иск и е прогласил отказът от наследство за нищожен. Поради това вторият иск, като евентуален, не е разгледан по същество.
По жалби и на двете страни въззивният съд е разгледал спора и е постановил решение, с което е счел установителният иск за нищожност на отказа за недопустим. Съответно обезсилено е решението на първата инстанция, с което този иск е разгледан, след което производството по него е прекратено. Произнасяне по евентуалния иск, както и по въззивната жалба на ищеца, във въззивното решение няма.
Доводите на касатора че това решение е непълно, са основателни, защото съгласно чл.271 ал.2 от ГПК когато делото е образувано по евентуално съединени искове и въззивният съд отмени решението по главния иск, то се възстановява висящността по евентуално предявените искове, по които първоинстанционният съд не се е произнесъл. Правилото е приложимо и в случаите, когато решението по главния иск не е отменено, а е обезсилено. В този смисъл жалбата на ищеца срещу липсата на произнасяне по естеството си представлява молба по чл.250 ал.1 от ГПК (тъй като не е допустимо касационният съд да се произнесе по същество за първи път по иск, който не е разгледан от въззивния съд). Молбата за допълване обаче подлежи на разглеждане само ако остане в сила решението по главния иск. Поради това касационната инстанция дължи произнасяне най-напред по жалбата срещу прекратяването на производството. Ако в тази част въззивното решение бъде отменено, то основания за допълване няма да има, тъй като спорът по главния иск следва да бъде върнат на въззивния съд за решаване по същество.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване се твърди от жалбоподателя, че въззивният съд е решил процесуалният въпрос за допустимост на иска за установяване на отказ от наследство в противоречие със съдебната практика. Прието било в обжалваното решение, че за кредитора на наследодателя липсва правен интерес да се търси обявяване на нищожност от направен отказ от наследство с отделен иск, когато тази нищожност може да бъде заявена с възражение в друг процес. Обратното било прието в ППВС № 7 от 1973 г., решение № 2488/ 13.11.1963 г. по гр.д. № 1779/ 1963 г. на ВКС, І г.о., решение № 1793/ 05.11.1962 г. по гр.д. № 1325/ 1962 г. на ВКС, ІV г.о., решение № 875/ 14.04.1969 г. по гр.д. № 381/ 1969 г. на ВКС, І г.о. Касаторът поддържа и доводи за недопустимост на въззивното решение (като постановено въпреки оттеглянето на жалбата от страна на ответника и при направен отказ от правосъдие). На тези основания иска допускане на касационно обжалване на решението, съответно отмяната му и разглеждане на спора по същество от касационната инстанция.
Ответникът по касация А. Х. Д. оспорва жалбата и моли обжалването да не бъде допуснато. Счита, че касаторът не е направил разлика между правомощията на кредиторите на наследодателя и правомощията на кредиторите на наследника. Според него когато такава разлика бъде проведена, ставало ясно, че по повдигнатия от касатора въпрос няма противоречива практика. Излага и доводи, че решението на въззивния съд е допустимо и моли касационното обжалване да не бъде допуснато, евентуално – решението на окръжния съд да бъде потвърдено.
Върховният касационен съд, след като обсъди направените доводи и прецени материалите по делото, намира жалбата за допустима, а искането за допускане на касационно обжалване – за основателно.
Обжалваното решение не противоречи на задължителна практика на ВКС. В т.3 б.”д” от цитираното от касатора ППВС № 7 от 1973 г. е дадено задължително тълкуване по въпроса има ли правен интерес от предявяване на отделен иск за установяване на нищожност на отказ от наследство от съделител, който може да направи възражение за нищожността във висящ делбен процес. Настоящият случай не е такъв, тъй като касаторът нито е съделител, нито има висящ делбен процес. От друга страна от мотивите на ППВС не може да се направи извод, че във всички случаи (освен изрично разгледания) следва да се приеме наличие на правен интерес от установителен иск за нищожност на отказ от наследство, както счита касаторът. Ето защо не са налице предпоставките по чл.280 ал.1 т.1 от ГПК.
Налице са обаче предпоставките по чл.280 ал.1 т.2 от ГПК. Във всяко от посочените от касатора решения на ВКС (по гр.д. № 1779/ 1963 г., по гр.д. № 1325/ 1962 г. и по гр.д. № 381/ 1969 г. на ВКС, І г.о.) е прието, че кредиторът на починал длъжник (с каквито твърдения касаторът е сезирал съда) може да предяви установителен иск против неговите наследници за установяване, че отказът е нищожен. Обратното е застъпено в обжалваното въззивно решение. За отстраняване на това противоречие в касационното обжалване следва да се допусне.
Съгласно чл.18 ал.2 т.2 вр. чл.3 от Тарифа за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, дължимата в касационното производство държавна такса се определя от съда на 40 лв. На касаторът следва да се дадат указания да я внесе,или жалбата му ще бъде върната.
По изложените съображения Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение на Бургаски окръжен съд № І-134/ 24.11.2009 г. по гр.д. № 520/ 2009 г.
На основание чл.18 ал.2 т.2 от Тарифа за държавните такси указва на жалбоподателя в едноседмичен срок от съобщението да представи по делото документ за внесена държавна такса по сметка на Върховния касационен съд в размер 40 лв (четиридесет лева). В противен случай жалбата ще бъде върната.
Делото да се докладва за насрочване в открито съдебно заседание.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: