О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 558
София, 24.08.2010 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на 05.02.2010 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО БОБАТИНОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
МАРИЯ СЛАВЧЕВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 814 /2009 година
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на ТД”О”А. , против въззивното решение на Пловдивския апелативен съд № 173 от 16.06. 2009 год., по т.д. № 39/2009 год., с което е оставено в сила решение № 25 от 06.04.2007 год., по т.д. № 13/2006 год. на Пазарджишкия окръжен съд и са отхвърлени като неоснователни предявения от касатора като ищец, срещу „Е” А. , гр. П. обективно съединени искове – по чл.79, ал.1 ЗЗД, във вр. с чл.99 ЗЗД за сумата 56 700 лв., представляваща вземане по договор за цесия от 27.09.1999 год. и по чл. 86, ал.1 ЗЗД за сумата 300 лв., обезщетение за забава за периода 27. 09. 1999 год.- 14.02.2006 година.
С касационната жалба е въведено оплакване за необоснованост, допуснато съществено нарушение на процесуалните правила- чл.189, ал.2 ГПК/ отм./ и на материалния закон- чл.99 ЗЗД, ; на § 6а от ПЗР на ЗППДОбП / отм./, във вр. с чл.29, ал.2 ЗППДОбП/ отм./, на чл.114, ал.1 ЗЗД и чл.116, б.”а” ЗЗД- основания за касиране на обжалвания съдебен акт по чл.281, т.3 ГПК.
В депозираното с касационната жалба изложение, съгласно императивното изискване на чл.284, ал.3, т.1 ГПК, наименовано „молба за допускане на касационно обжалване”, касаторът подробно е обосновал касационно обжалване по приложно поле с предпоставките на чл.280, ал. 1, т.2 ГПК, твърдейки, че обусловилите крайния правен резултат по делото въпроси на материалното право, групирани в три основни групи и свързани най- общо с приложението на чл.99 ЗЗД, на § 6а от ПЗР на ЗППДОбП/ отм./ и на института на погасителната давност -чл.114 ЗЗД и чл.116, б.”а” ЗЗД, се разрешават противоречиво от съдилищата, като същевременно тези въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Твърдяното противоречие е обосновано с цитираните и приложение с касационната жалба съдебни актове на отделни състави на ВКС и на различни по степен съдилища в страната, както и с решение на АС при БТПП.
Във всяка една от тези групи са доразвити и множество конкретни материалноправни въпроси, за които се поддържа, че като специфични за възникналия правен спор и значими за решаващите мотиви на въззивния съд попадат в обсега на чл.280, ал.1 ГПК. Допълнително доводите си в тази насока касаторът е конкретизирал и със „становище към касационна жалба”, вх. № 2398/10.03.2010 год., с което, предвид датата на предприетото касационно обжалване е оспорена и относимостта на ТР №1/19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС към разглеждания случай.
Ответната по касационната жалба страна – „Е”А. , чрез своя процесуален представител в срока и по реда на чл.287, ал.1 ГПК е възразила по допускане касационната жалба до разглеждане по същество и алтернативно по нейната основателност.
Настоящият състав на ВКС, второ търговско отделение, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира:
Касационната жалба е подадена в рамките на преклузивния срок по чл.283 ГПК от надлежно легитимирана във въззивното производство страна и срещу въззивен съдебен акт, който не попада в изключенията по чл.280, ал.2 ГПК, поради което е процесуално допустима.
Въпреки процесуалната допустимост на касационната жалба, обусловена от формалното и съответствие с изискванията на процесуалния закон, искането за достъп до касационен контрол е неоснователно.
За да постанови обжалвания съдебен акт Пловдивският апелативен съд при новото разглеждане на делото във въззивното производство, съобразявайки дадените с постановеното по реда на чл.290 и сл. ГПК отменително решение на ВКС,ТК № 45 от 22.04.2009 год., по т.д. № 483/ 2008 год. задължителни указания относно допустимостта на предявения главен иск и отсъствие на формирана сила на пресъдено нещо по отношение на претендираното вземане, е приел за основателни всички направени от ответника възражения – две правопогасяващи – за давност и за преклудиране правото на кредитора на претендираното вземане, поради неспазване преклузивния срок по § 6а от ПЗР на ЗППДОбП/ отм./, както и правоизключващото – за липса на възникнало парично вземане в полза на кредитора от сключен договор за цесия от 27.09.99 год..
Изложени са съображения, че доколкото с т.3 на Споразумителен протокол от 29.04.1999 год. е било постигнато съглашение между длъжника – „О” ЕА. , гр. П., чийто универсален правоприемник е настоящият ответник и цедента по процесния договор за цесия от 27.09.1999 год. – „О” ЕООД, гр. С., поетите спрямо последния задължения, произтичащи от предприето въз основа на Заповед № 12/99 год. на Министъра на финансите преобразуване на ЕТД с държавно имущество „О” ЕА. , чрез разделянето му на три нови дружества, по встъпителен баланс от 27.04.1999 год., възлизащи общо на 156 875 803 деноминирани лева да бъдат погасени от праводателя на „Е” А. с материали, готова продукция и дълготрайни активи по пазарни цени и според приетото заключение на допуснатата съдебно счетоводна експертиза същото е било частично изпълнение, то извършеното впоследствие от „стария кредитор” цедиране на вземане в размер на 56 700 лв. на цесионера -ищеца „О”А. гр. С., изключва наличието на възникнало в тежест на длъжника задължение за престиране парична сума в горепосочения размер на „новия кредитор”.
При отсъствие на доказателства за осъществена след цесията новация, въззивният съд е счел за ирелевантно относно вида на придобито срещу длъжника вземане надлежното уведомяване на последния по реда на чл.99, ал.3 ЗЗД и разменената с цесионера кореспонденция за трансформация на задължението му.
Или, според съдържащите се в съобразителната част на обжалваното решение съждения, позовавайки се на постигнатото с цедента съглашение ответникът, в качеството си на длъжник, е могъл успешно да противопостави възражението си за отсъствие на възникнало в полза на ищеца, като цесионер, парично вземане спрямо него.
Допълнително решаващият съд е изложил съждения и във вр. с приетата основателност на правопогасяващото възражение за давност, разглеждайки същото, обаче, единствено при условие, че извършената цесия има обвързваща длъжника сила, т.е. ако не се дължаха вещи, а прехвърлено с договора от 27.09.1999 год. парично вземане, каквато изрично е прието, че не е разглежданата хипотеза.
По въведеното от ответника възражение за преклудиране правото на цедента по прехвърленото вземане въззивният съд е счел, че само по себе си цедирането на незаявено пред органа по чл.3 ЗППДОбП в преклузивния срок по § 6а от ПЗР на ЗППДОбП вземане не може да обуслови отпадане на императивно разпореденото задължение на кредитора, независимо, че цесията е извършена в един следващ решението за откриване на процедура за приватизация на ответника -.04.1999 год., момент.
С оглед приетата неоснователност на главния иск, за неоснователна е възприета и обусловената от него претенция по чл.86, ал.1 ЗЗД.
Следователно от решаващите мотиви на обжалвания въззивен съдебен се налага правен извод, че по отношение на поставените от касатора конкретни материално-правни въпроси, свързани с приложение института на погасителната давност, вкл. прекъсване на давностния срок не е осъществена общата предпоставка за допускане на искания касационен контрол.
Обстоятелството, че същите не са обусловили крайния изход от възникналия правен спор, а са били разгледани с оглед евентуалното наличие на различна от приета от решаващата инстанция за установена фактическа обстановка, изключва възприемането им за значими с оглед дадените с т.1 на ТР на ОСГТК на ВКС № 1/19.02.2010 год. , задължителни за съдилищата в страната разяснения.
Като лишени от значение за изхода по конкретното дело следва да бъдат определени и формулираните въпроси, свързани с приложението на § 6а от ПЗР на ЗППДОбП/ отм./, тъй като последните са били разгледани също под условие, ако процесната цесия имаше за предмет вземането, което цедентът има към длъжника.
Следователно обстоятелството, че главната искова претенция е отхвърлена единствено по съображения, че цедентът не е притежавал парично по своя характер вземане спрямо длъжника, което успешно да е могъл да прехвърли с процесния договор за цесия на цесионера, изключва обсъждането на горепосочените въпроси, като обуславящи приложното поле на касационното обжалване.
Поради отсъствие на основната предпоставка за касационно обжалване, то не следва да бъде подлагано на преценка и твърдението за противоречивото им разрешаване в практиката на съдилищата, в подкрепа на което с изложението са приложени решения на отделни състави на ВКС, сочени на различно от възприетото разрешение, както и дали критерият за селекция по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК по отношение на същите е налице.
Единствено е необходимо е в тази вр. да се прецизира, че с оглед правната характеристика на нормата на § 6а от ПЗР на ЗППДОбП, формулираните от касатора въпроси по приложението и са процесуалноправни, а не материалноправни, както се поддържа от последния.
Що се отнася до поставения в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК първи въпрос на материалното право, уточнен съгласно т.1 на ТР на ОСГТК на ВКС № 1/ 19.02.2010 год. от касационната инстанция – за наличието на законова възможност при неизпълнение от страна на длъжника, цесионерът да претендира от последния обезщетение вместо изпълнение, то той като специфичен за делото, включващ се в предмета на спора и обусловил решаващите изводи на въззивния съд, попада в приложното поле на чл.280, ал.1 ГПК, поради което по отношение на същия основната процесуална предпоставка за допускане на искания касационен контрол е осъществена.
Неоснователно, обаче, е твърдението, че този въпрос е решаван противоречиво от съдилищата.
Съдебната практика по граждански дела, както това изрично се поддържа не само след дадените в т.3 на ТР № 1 от 19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС задължителни за съдилищата разяснения, а последователно в практиката на ВКС, създадена при действащия ГПК, е формирана от всички влезли в сила съдебни решения , т.е. от актовете на овластените по Конституцията да правораздават съдилища.
Поради това представеното от касатора решение на АС при БТПП от 27. 06.2008 год., по арб.д. № 3/2000 год., като акт на частноправен орган с произтичаща от общата воля на страните по спора, правораздавателна власт не се включва в съдебната практика по см. на т.2 на чл.280, ал.1 ГПК и следователно независимо от даденото с него разрешение на конкретен материалноправен или процесуалноправен въпрос, обективно не би могло да бъде източник на противоречие в съдебната практика.
Останалите две решения, цитирани и представени с изложението към касационната жалба – № 1278/ 13.10.1994 год., по гр.д. № 1869/92 год. на V-то г.о. на ВС и № 1263/21.06.1995 год., по адм.д./?/№ 1893/94 год. на V-то г.о. на ВС, в които формулираният от касатора въпрос въобще не е бил разискван, защото са с различен предмет – първото, постановено по иск за заплащане на обезщетение за договорно неизпълнение от страна на комисионера, а второто- по иск с правно основание чл.244, ал.3 ЗЗД, във вр. с чл.253, ал.2 ЗЗД, т.е. свързан с изпълнение задължението на влогоприемателя по договор за влог, като неотносими към формулирания от касатора материалноправен въпрос също не могат да обосноват правен извод за противоречивото му разрешаване в практиката на съдилищата.
Следователно, доколкото, критерият за селекция на касационните жалби по т.2 на чл.280, ал.1 ГПК е налице само, когато различният краен резултат по идентични или сходни правни спорове е обусловен от дадено от съдилищата с влязло в сила решение различно тълкуване на една и съща материалноправна или процесуалноправна норма, но не и от конкретната преценка на съществуващите различни факти и доказателства по делата, то в случая, соченото основание не е доказано.
Предвид липсата на аргументация относно значението на поставения въпрос за точното прилагане на закона и за развитие на правото, в кумулативното им единство, създадено от законодателя, която бланкетното изписване на законовия текст не удовлетворява, селективният критерий по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК въобще не следва да бъде обсъждан.
С оглед изхода на делото в настоящето производство ответникът по касационната жалба е претендирал заплащане на деловодните разноски, на осн. чл.78, ал.3, във вр. с ал.1 ГПК, но поради отсъствие на ангажирани доказателства за реално извършени такива, вкл. адвокатско възнаграждение, искането е неоснователно и следва да се остави без уважение.
Водим от горните съображения и на осн. чл.288 ГПК, във вр. с чл.280, ал.1, т.2 и т.3 ГПК, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Пловдивския апелативен съд № 173 от 16.06.2009 год., постановено по т.д. № 399/2009 год., по описа на с.с..
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: