О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№. 559
София,19.08.2013 година
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на пети април две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА
БОЯН БАЛЕВСКИ
при участието на секретаря
в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията М.Славчева
т.дело № 577/2012 година
Производство по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] със седалище [населено място] срещу решение № 17 от 20.01.2012 г. по в.т.д.№ 673/2011 г. на Варненския апелативен съд. С последното е потвърдено решение № 596 от 16.06.2011 г. по т.д.№ 1666/2010 г. на Варненския окръжен съд, с което касаторът е осъден на основание чл.92 ЗЗД да заплати на [фирма] със седалище [населено място] сумата 38 063, 51 лв., представляваща неустойка за освобождаване на обект „КАФЕ” и сумата 162 934.96 лв. за освобождаване на обект „Снек-Бар” поради едностранното прекратяване на наемния договор от 21.01.2008 г., по който същите са наети за срок от 10 години.
В касационната жалба се поддържат доводи за допуснати с въззивното решение нарушения на материалния и процесуалния закон, поради което се иска касирането му, а допустимостта на касационното обжалване се поддържа на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК по въпросите Допустимо ли е присъждане на неустойка за бъдещ период и обосновава ли уговарянето на неустойка в противоречие с добрите нрави основание за нищожност на клаузата, разрешени според касатора в противоречие със задължителната съдебна практика – Решение № 59 от 29.04.2010 г. на ВКС по т.д.№ 687/2009 г., ТК, І т.о. и ТР № 1/2010 г. на ОСТК на ВКС. Същото основание се поддържа и по въпроса може ли да се приеме за редовно връчено съобщение за насрочено заседание, върнато в цялост, като без да се сочи допълнителен селективен критерий се поставя въпросът допустимо ли е решението да се основе на доказателства, и след преклузивния срок по чл.366 и чл.372 ГПК в заседание, проведено без участието на другата страна, съобщението до която е върнато в цялост.
Ответната страна [фирма] оспорва допустимостта на касационното обжалване, като излага и доводи за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноски по делото – присъждане на юрисконсултско възнаграждение.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите по основанията по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното:
Касационната жалба е подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в рамките на преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.
За да постанови обжалвания резултат, Варненският апелативен съд приел, че сключеният между страните наемен договор, по който са отдадени процесните обекти е за срок от 10 години и съгласно т.3.3 от раздел ІІІ, наемателят няма право да прекратява наемното правоотношение преди изтичането на първите две години, т.е. преди 10.01.2011 г., като в противен случай същият дължи заплащане на всички суми, дължими по силата на договора до изтичането на двугодишния срок. Прието е за установено, че ищецът е предоставил обектите по наемния договор съобразно договорените срокове и е изправна страна по него. Ответникът, прекратявайки предсрочно договора за наем, според съда се явява неизправна страна въпреки възражението му, че облигационното правоотношение е прекратено по взаимно съгласие. Изложени са съображения, че подписването на приемателен протокол за връщане на отдадените под наем помещения не съставляват изявление за съгласие с предсрочното му прекратяване. Въз основа на приетите за установени факти съдът приел, че са налице предпоставките за ангажиране на отговорността му за неустойка, а възраженията относно нищожността й като „прекомерна и неморална, несъпоставима със стойността на оборота или печалбата на дружеството” – като неоснователни, позовавайки се на ТР № 1/15.06.2010 г. по т.д.№ 1/2009 г. на ОСТК на ВКС.
Настоящият състав намира, че не са налице поддържаните основания за допускане на касационно обжалване на решението.
Неоснователно се поддържа от касатора, че в противоречие с Решение № 59 от 29.04.2010 г. на ВКС по т.д.№ 687/2009 г., ТК, І т.о. с въззивното решение е присъдена неустойка за бъдещ период. С цитираното решение, имащо характера на задължителна практика е прието, че ищецът не може по реда на чл.92, ал.1 ЗЗД да претендира вреди за бъдеще време, след като тяхното осъществяване не е настъпило. Настоящият случай не е такъв, доколкото чрез посочване на двугодишния период страните по наемния договор са определили единствено начина на определяне на размера на подлежащите на обезщетяване с уговорената неустойка вреди.
Изложеният от жалбоподателят въпрос за преценката дали е нищожна договорната неустойка поради противоречие с добрите нрави, е релевантен за делото, тъй като обуславя изхода на делото. Неоснователно жалбоподателят поддържа, че по този въпрос съдът се е произнесъл в противоречие със задължителната съдебна практика – т. 3 на ТР № 1 от 15.VI.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС. В това ТР е прието, че преценката за нищожност на неустойка поради накърняване на добрите нрави следва да се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора, а не към последващ момент. Въззивният съд, като е съобразил конкретните данни по делото и в съответствие с посочените в цитираното ТР примерни критерии – видът на уговорената като компенсаторна неустойка, както и съотношението между размера и с очакваните от неизпълнение на длъжниковото задължение вреди и при тези данни не е уважил възражението за нищожност на уговорената в наемния договор неустойка, съдът не е решил релевантния за делото въпрос в противоречие със съдебната практика.
Първият от поставените процесуални въпроси е относим към правилността на решението, но касаторът не е доказал, че същият е разрешен в противоречие с константната практика на ВКС, доколкото с цитираните от него решения, постановени в производство по чл.303 ГПК са разгледани хипотези за връчване при отказ, каквато не е сочената в изложението му. Относно следващият въпрос на процесуалното право не е посочен конкретен селективен критерий, но следва да се изтъкне, че той би имал отношение към правилността на съдебния акт само при доказано от касатора процедиране от първоинстанционния съд в противоречие със съдебната практика относно правилата за призоваване, каквото в случая не е сторено.
В обобщение, не са налице сочените предпоставки по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, поради което въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване.
При този изход на делото и на основание чл.78, ал.3 ГПК на ответника по касация следва да се присъди юрисконсултско възнаграждение в размер на 1 500 лв.
Водим от горното Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на второ отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 17 от 20.01.2012 г. по в.т.д.№ 673/2011 г. на Варненския апелативен съд.
ОСЪЖДА [фирма] да заплати на [фирма] разноски по делото – юрисконсултско възнаграждение в размер на 1 500 /хиляда и петстотин/ лв.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: