5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 559
София, 22.06.2016 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на шестнадесети май през две хиляди и шестнадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 1787 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2016 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на И. В. К., А. И. К. и В. И. К. – тримата от [населено място], чрез процесуалния им представител адв. П. С., против въззивното решение № 6087 от 24 август 2015 г., постановено по гр.д. № 3243/2014 г. по описа на Софийския градски съд, с което е потвърдено решение № 13724 от 17 декември 2013 г., постановено по гр.д. № 16361/2013 г. по описа на районния съд в гр. София в обжалваната му част за признаване за установено, че К. дължат на [фирма] изрично посочени части от сумите 6301,31 лева главница като стойност на незаплатена топлинна енергия за периода м. декември 2009 г. – м. април 2012 г. за топлоснабден имот в [населено място], заедно със законната лихва върху сумата от 10 януари 2013 г., и 919,70 лева лихва за забава за периода 10 януари 2010 г. – 25 октомври 2012 г. включително, за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК.
В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон. Твърди се, че в конкретния случай при извършено преустройство на топлинната инсталация е поставен уред за измерване на потребена енергия, поставен в самата абонатна станция, който отчита цялата потребена енергия от абоната, включително и т.нар. „сградна инсталация”, при което е неприложим „формалният” подход на двете инстанции да съобразяват дължимостта на суми според Закона за енергетиката и Наредба № 6. Като неизяснен се сочи въпросът за реално претендирания размер на задължението от страна на ищеца, без да се съобразят представените по делото доказателства, включително неоспорени от ищеца и третото лице помагач. Подчертано е несъобразяването с изводите на съдебно-техническата експертиза за начислена неизразходвана и неподадена към процесния абонатен номер енергия поради наличието в сградата на неизправен измервателен уред, принадлежащ на друг абонат. В тежест на ищеца е било да докаже, че през процесния период между страните е бил сключен договор при одобрени от надлежния орган условия, какъв е бил възприетият от ответниците, респ. останалите етажни собственици модел за плащане, начина за отчитане показанията на измервателните уреди и пр., но подобни доказателства не са представени, както и данни, че процесните количества топлинна енергия и вода са доставени реално на абоната, а приложените извлечения от сметки за абонатен номер, справки дялово разпределение и дялово разпределение на разходите за топлинна енергия и топла вода, издадени от третото лице помагач, са частни свидетелстващи документи и не се ползват с доказателствена стойност, освен относно авторството им. Касаторите сочат, че пълното доказване на иска изисква ищецът да докаже какви са били показанията на общия топломер и общия водомер в абонатната станция за процесния период, показанията на измервателния уред и в останалите жилища от сградата, както и какви са били цените на топлинна енергия и гореща вода, а липсата на такива доказателства се е отразила на съдебната експертиза, поради което съдът не е следвало да приема заключенията на вещите лица като доказателство за твърдените от ищеца факти. Накрая се поддържа, че Директива 2006/32/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 5 април 2006 г. относно ефективността при крайно потребление на енергия и предоставяне на енергийни услуги, чл. 10 и чл. 13, не е приложена правилно, което води до нарушение, което не може и не следва да бъде „санирано” от съда. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване се заявява, че съдът неправилно е приложил материалния закон, свързан с възникването на задължение, респективно неговото плащане при и по повод доставяне на топлинна енергия, нейното отчитане и реално потребление.
Ответникът [фирма] не представя отговор на касационната жалба.
Въззивният съд споделя изцяло мотивите на първата инстанция относно дължимостта на вземанията, предявени с исковите претенции и на основание чл. 272 ГПК препраща към тях, като се подчертава, че във въззивната жалба по същество се преповтарят същите аргументи, които вече са били изтъкнати в отговора по чл. 131 ГПК, на които в първоинстанционното решение е даден подробен отговор. Независимо от това се сочи, че е доказан размерът на реално потребената от ответниците количество топлоенергия за процесния период, като се излага коментар на приложимата нормативна уредба по Закона за енергетиката, съобразно която дяловото разпределение на топлинната енергия за имота на ответниците през процесния период е извършена правилно и съобразно нормативните изисквания съответно на отчетеното количество на отдадената енергия и след приспадане на технологичните разходи за сметка на ищеца. Отчетена е липсата на оспорване на техническата експертиза по съответния ред, както и неангажирането на други допустими доказателства, опровергаващи изводите на експертизата, поради което съдът възприема изводите на експертизата, която е взела предвид и преработката на инсталацията в процесната сграда и направените отделни отоплителни инсталации в отделните имоти. Не е споделен доводът на касаторите, че предвид монтираните топломери за отделните обети в сградата, непосредствено преди изхода на инсталацията към етажите, не следва да се начислява топлоенергия за сградна инсталация, като са цитирани правила на Наредба № 16-334 за топлоснабдяването. Изтъкнато е, че Директива 2006/32/ЕО е транспонирана в българското законодателство чрез Закона за енергийната ефективност, и нарушение на разпоредбите на ЗЕЕ не се твърди, поради което за неоснователен е счетен доводът за формиране на задълженията в нарушение на директивата.
К. съд приема, че не следва да допуска касационното обжалване на въззивното решение, тъй като касаторите не са посочили общото основание за това по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК.
В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване касаторите представят своето тълкуване на материалния закон, приложен според тях неправилно във въззивното решение. Изтъкнато е, че при безспорно установено наличие на преустройство в сградната инсталация, отчитането на цялото потребление на абоната, включително и от сградната инсталация, то показанията на монтирания топломер в абонатната станция са единствените такива за определяне на дължимите суми, поради което дори и при условията на ЗЕ и Наредба № 6 няма основание да се твърди, че за абоната се дължи друга допълнителна сума, освен определената от топломера. Твърдението на касаторите е за съществено несъответствие между установеното по делото и изводите на съда. Твърди се, че Директива 93/86/Е. не е приложена правилно, което води до нарушение, което не може и не би следвало да е „санирано” от съда. Не се изяснявал въпросът какъв всъщност е реално претендираният размер на задължението от страна на взискателя, поради което по смисъла на ЗЕ и ЗЗД задължение за плащане не е възникнало. Поддържа се, че искането за плащане е насочено неоснователно към касаторите поради наличие в сградата на неизправен измервателен уред, принадлежащ на друг абонат. Преповтарят се твърденията за невзети предвид факти и от двете инстанции относно извършената пълна подмяна на инсталацията за топлинно подаване, като се отчита и топлината в инсталацията, за неуспешното доказване от ищеца на наличието на сключен между страните договор при одобрени от надлежния орган условия, какъв е бил възприетият от етажните собственици модел за плащане, начина за отчитане на показанията на уредите и че претендираната за периода сума, като част от общата искова сума, отговаря на обема на действително ползваната в жилището топлинна енергия и гореща вода и действащите през периода цени. Подчертано е и че представените от ищеца документи са частни свидетелстващи такива и не се ползват с доказателствена стойност, а само с формална доказателствена сила относно авторството им, а от съдържанието им съдът не е обвързан.
Всички тези твърдения обаче не посрещат изискването на закона според чл. 280, ал. 1 ГПК да се сезира съдът с материалноправен или процесуалноправен въпрос, по който съдът се е произнесъл – материалноправният или процесуалноправният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му. Според задължителното тълкуване на разпоредбата на чл. 280, ал. 1 ГПК, дадено от ВКС в т. 1 на ТР № 1/2009 г., ОСГТК, касаторът е длъжен да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, като израз на диспозитивното начало в гражданския процес, тъй като обвързаността на касационния съд от предмета на жалбата се отнася и до фазата на нейното селектиране. Обжалваното решение не може да се допусне до касационен контрол, без да бъде посочен съответният въпрос, както и на основания, различни от формулираните в жалбата. К. съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело от твърденията на касатора, както и от сочените от него факти и обстоятелства в касационната жалба. ВКС заключава, че непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. В процесния случай, освен липсата на посочени допълнителни основания (т. 1-3 на чл. 280, ал. 1 ГПК) със съответната им обосновка, касаторите не са формулирали правни въпроси по обусловилите изхода на спора разрешения на въззивния съд. Така още в началото на изложението се твърди, че съдилищата неправилно са приложили материалния закон, но както е разяснено в соченото ТР, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Основанията за допускане до касационно обжалване са различни от общите основанията за неправилност на въззивното решение, определени в чл. 281, т. 3 ГПК. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт ще се извършва едва след като (и ако) той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба по чл. 290, ал. 1 ГПК.
Единствено наподобяващо горните правила е заявеното от касаторите, че не е изяснен въпросът какъв всъщност е реално претендираният размер на задължението от страна на ищеца. Този проблем обаче е спорният между страните, но той не е поставен спрямо обусловилите изхода на спора изводи на въззивния съд, дадени в обжалваното решение (каквито биха били въпросите, свързани с доказването на размера на реалното потребление, по приложението на чл. 61, ал. 1 и приложението към него, чл. 78 и § 1, т. 3 ДР от Наредба № 16-334/2007 г., възможно ли е неправилно приложение на директива при транспонирането й в националното законодателство и пр.). Ето защо, след като не е посочено общото основание за допускане на касационното обжалване, и независимо от подробно изложените съображения в жалбата и изложението към него, както и интереса на касаторите обжалването да бъде допуснато, липсата на правен въпрос препятства възможността касационният съд да допусне касационното обжалване.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 6087 от 24 август 2015 г., постановено по гр.д. № 3243/2014 г. по описа на Софийския градски съд
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: