Определение №559 от 24.7.2012 по търг. дело №1163/1163 на 2-ро тър. отделение, Търговска колегия на ВКС

4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

N 559

София, 24.07.2012 година

Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Второ отделение в закрито заседание на двадесет и седми септември две хиляди и единадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА
БОЯН БАЛЕВСКИ

при секретаря
в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията М.Славчева
т.дело N 1163/2010 година

Производство по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] срещу въззивно решение № 363 от 03.08.2010 г. по гр.д.№ 457/2010 г. на Благоевградския окръжен съд, с което е отменено изцяло решението на Благоевградския районен съд от 04.12.2009 г. по гр.д.№ 309/2008 г. и са отхвърлени предявените от касатора субективно съденинени искове срещу Б.” ЕАД, [фирма] и „Б.-Тягов подвижен състав/локомотиви/ с правно основание чл.213 КЗ за сумата 4 650.13 лв., от които 3 960 лв. изплатено на [фирма] обезщетение по застрахователен договор „Индустриален пожар” – клауза Увреждане на имущество вследствие на удар от превозно средство” и за сумата 690.13 лв., заплатено на същото дружество обезщетение за разлив на дизелово гориво при настъпилото на 15.02.2007 г. в района на ж.п.гара Б. железопътно произшествие.
В касационната жалба се излагат подробни съображения в подкрепа на оплакванията за постановяване на решението при наличие на всички отменителни основания по чл.281, т.3 ГПК.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК допустимостта на касационното обжалване се поддържа на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК по въпроса за предпоставките за възникване на регресното право на застрахователя по чл.213 КЗ, според кататора разрешен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС и по т.2 на същия текст поради противоречивото му разрешаване от съдилищата. Поддържа се освен това, че с обжалваното решение в противоречие с практиката по приложението на чл.157 ГПК (отм.) въззивният съд не е аргументирал отказа си да възприеме заключението на вещото лице и в противоречие с практиката по приложението на чл.188 ГПК (отм.) не е обсъдил всички доказателства и свързаните с тях доводи.
Ответниците по касация [фирма] и [фирма] (правоприемник на „Б.-Тягов подвижен състав/локомотиви/ Е. поради преобразуването му чрез вливане) оспорват допустимостта на касационното обжалване и молят за присъждане на разноски по делото.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение като взе предвид изложените основания за касационно обжалване и след проверка на данните по делото, приема следното:
Касационната жалба е подадена от надлежни в процеса страни срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд в срока по чл. 283 ГПК и е редовна, а с оглед изложението към нея и предвид данните по делото, настоящият състав приема следното:
Производството по делото е образувано по предявени от касатора в субективно съединени искове срещу преките причинители и [фирма] и [фирма] като техен работодател и възложител искове по чл.213 ГПК за солидарно заплащане на сумата 6 709.94 лв., представляваща заплатено от него обезщетение на [фирма] за претърпени от него вреди при железопътно транспортно произшествие, изразяващи се стойността на разрушената му бетонова предпазна призма, на разлятото дизелово гориво в резултат на скъсан тръбопровод на спирателен кран.
За да отхвърли предявените искове като неоснователни, въззивният съд приел, че на 26.05.2007 г. в района на ж.п.гара Б. е настъпило леко железопътно произшествие – маневрена група на [фирма] станала причина за удар на две цистерни в дъното на коловоза, вследствие на което е разрушена предпазна бетонна призма на застрахованата фирма и е разлят нефтен продукт при скъсване на тръбопровода на спирателен кран – покрит риск по сключения между ищеца [фирма] договор за застраховка „Индустриален пожар”.
При преценка на събраните по делото доказателства е прието за установено, че разлетият нефтопродукт е промишлен газьол 0,2% S а не дизелово гориво, както се поддържало и от самия ищец. Освен това е прието, че представените доказателства не установяват собствеността на застрахованото дружество – задна бетонова стена, ограждаща бетонова призма, вкл. тръбопровод за дизелово гориво и спирателен кран. В заключение е прието, че липсват доказателства, че увреденото имущество, за което ищецът е заплатил обезщетение е било предмет на застрахователния договор. При липсата на безспорна установеност на наличието на валидно сключен договор за застраховка на вещите, за които е заплатено обезщетението, заплащането на такова според съда е лишено от основание.
Настоящият състав намира, че не са налице поддържаните основания за допускане на касационно обжалване на решението.
По първия формулиран от касатора правен въпрос – относно предпоставките за възникване на регресното право на застрахователя по чл.213, ал.1 КЗ, макар и да е значим за изхода на делото, не е доказано, че даденото от въззивния съд разрешение противоречи на практиката на ВКС и че се разрешава противоречиво от съдилищата. На първо място не са представени съдебни актове, спрямо които касационната инстанция може да преценява посочените основания. Освен това, както в съдебната практика, така и в доктрината липсват противоречиви разрешения и становища по предпоставките за възникване и упражняване на регресни права, вкл. и тези на застрахователя. В основната си част мотивите в изложението към този въпрос са относими към твърдяната в жалбата неправилност на съдебния акт предвид приетото от съда отсъствие на твърдяната от касатора суброгация, а отттам и на липсата на активна материалноправна легитимация по предявения регресен иск поради недоказаност, че увреденото имущество, за което е платено застрахователното обезщетение, е било предмет на застрахователния договор. Съобразявайки обаче задължителните указания по приложението на процесуалния закон, дадени в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на Общото събрание на Гражданска и Търговска колегии на Върховния касационен съд, съгласно които липсва припокриване между основанията за допускане на касационно обжалване и общите основания за неправилност на въззивното решение, тези доводи не следва да се преценяват в производството по чл. 288 ГПК.
Неоснователно е и искането за допускане на касационно обжалване поради произнасяне от въззивния съд в противоречие с установената съдебна практика по въпросите за приложението на чл.157, ал.3 ГПК (отм.) и задължението на съда по чл. 188, ал. 1 ГПК (отм.). Не се подкрепя от данните по делото доводът на жалбоподателя, че като е отказал да възприеме становищата на допуснатите по делото технически експертизи, според които разлятото гориво е дизелово, въззивният съд не е изложил убедителни аргументи за отхвърлянето му. За да обоснове извода си, че т.нар. дизелово гориво, предмет на застрахователния договор е различен от разлятия промишлен газьол, въззивният съд се позовал на Наредбата на изискванията за качеството на течните горива, условията, реса и начина на техния контрол (ДВ бр.33/2003 г.) и на съдържащите се в тях дефиниции на посочените видове гориво, въз основа на което е приел, че между застрахователя и увреденото лице не е налице валидно застрахователно правоотношение по договор за застраховка на промишлен газьол 0,2 % S. Изложеното позволява да се приеме, че като е аргументирал становището си защо не възприема заключението на вещите лица, съдът не се е произнесъл по изложения процесуалноправен въпрос в противоречие със съдебната практика. Изложеното от жалбоподателя несъгласие с направените от съда изводи, изградени въз основа на съвкупната преценка на доказателствата по делото не съставлява основание за допускане на касационно обжалване.
При този изход по спора и на основание чл.78, ал.7 във вр. с ал.3 ГПК на ответниците по касация следва да се присъди юрисконсултско възнаграждение в размер на 516 лв. за всеки от тях.
Водим от горното Върховният касационен съд, Второ търговско отделение

О П Р Е Д Е Л И:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 363 от 03.08.2010 г. по гр.д.№ 457/2010 г. на Благоевградския окръжен съд.
ОСЪЖДА [фирма] да заплати на [фирма] и на [фирма] разноски за настоящата инстанция – юрисконсултско възнаграждение в размер на по 516 лв. за всеки от тях.
Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ:

Scroll to Top