1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 559
Гр.София, 27.09.2017 година
Върховният касационен съд на Република България,Търговска колегия Второ отделение в закрито заседание на четиринадесети март две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ:НИКОЛАЙ МАРКОВ
СВЕТЛА ЧОРБАДЖИЕВА
при секретар
и в присъствието на прокурор
изслуша докладваното
от съдията СВЕТЛА ЧОРБАДЖИЕВА
търговско дело № 2431/2016 г. за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] и [фирма] срещу Решение № 1679/2 август 2016 г. по т.д.№ 34/2015 г. на Софийския апелативен съд, ТО, 5 състав, с което е потвърдено Решение № 1005/18.6.2015 г. по т.д.№ 589/2015 г. на СГС, VІ ТО, 21 състав, поправено с Решение № 1400/26.8.2015 г., постановено по същото дело. С първоинстанционния съдебен акт касаторите са осъдени да предадат на [фирма] София две офиспомещения и 5 паркоместа, намиращи се в офис сграда с магазини, подземни гаражи и трафопост в район „М.“, [улица], отдадени под наем с договор от 14.4.2011 г. и анекс № 2 към него от 23 юли 2014 г. В жалбата се поддържа, че решението е неправилно по съображения за нарушение на материалния закон, необоснованост и съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Претендира се отмяната му и отхвърляне на исковете. В изложение по чл. 284 ал.3 т.1 ГПК приложното поле на касационното обжалване е обосновано с предпоставките на чл.280 ал.1 т.1 и т. 3 ГПК по отношение на определените за значими за изхода на спора правни въпроси, както следва:
1/ Какво е съдържанието на понятието „ликвидност“ по смисъла на чл.103 ЗЗД;
2/ Следва ли да е ликвидно вземането за извършване на извънсъдебно прихващане, същото да е установено по основание и размер със сила на пресъдено нещо или следва да са налице фактите, от които то произтича, както и размерът му;
3/ Трябва ли едно вземане да бъде признато със сила на пресъдено нещо, за да може да бъде направено извънсъдебно прихващане;
4/ Приложимо ли е мълчаливото съгласие по чл.292 ал.1 ТЗ, когато се касае за вземане по издадена фактура между търговци, намиращи се в трайни търговски отношения когато не бъде възразено срещу основанието или срещу размера на сумата по фактурата;
5/ Спорно ли е вземане по фактура, когато получилият я търговец не я отхвърли веднага при наличието на трайни търговски отношения;
6/ Спира ли се производството по иск с правно основание чл.233 ЗЗД при наличие на друг спор между същите страни когато се претендират разноски за направени СМР от страна на наемателя в процесния имот;
7/ Спира ли се производството по иск с правно основание чл.233 ЗЗД когато е налице висящ спор, касаещ елементи от фактическия състав на правото на едностранно разваляне на наемния договор;
8/ При тълкуване клаузи на договора по смисъла на чл.20 ЗЗД следва ли съдът да вземе предвид и последващи действия, извършени от страните;
9/ При наличие на очевидно противоречие в тълкуването на договора от страните следва ли съдът служебно да тълкува договора по смисъла на чл.20 ЗЗД или същото следва да е изрично поискано от страните;
10/ О. на воля на страна по договора да възложи извършване на СМР в писмена форма може ли да се тълкува като съгласие за изменение на договорна клауза и
11/Счита ли се спазено изискването за писмена форма за изменение на договора без документът изрично да е наименуван „споразумение към договор“.
Ответникът по касация [фирма] София изразява становище в срока за отговор на жалбата, че същата е неоснователна.
Настоящият съдебен състав, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, намира следното:
Жалбата е подадена в срока по чл.283 ГПК от заинтересовани легитимирани страни срещу подлежащо на непряк касационен контрол валидно и допустимо въззивно решение на Софийския апелативен съд и нередовностите й са отстранени, поради което се явява процесуално допустима.
За да потвърди решението на СГС, с което е уважен искът с правно основание чл.233 ЗЗД, въззивната инстанция е приела за установено от фактическа и правна страна сключването на наемен договор между ищцовото дружество и ответното [фирма] на 14 април 2011 г., предаването на фактическата власт върху процесните помещения с протокол от 1.12.2011 г. от наемодателя на първия ответник, встъпването на [фирма] като наемател в правоотношението по силата на споразумение обективирано в анекс № 2 от 23 юли 2014 г., упражняването на фактическа власт върху имотите от двамата отвотници след развалянето на наемния договор поради неизпълнение на задължения за плащане на наемната цена и разходите за ползване на помещенията с писмено предизвестие, съдържащо се в нотариална покана до тях за плащане на изискуеми вземания, значителни с оглед интереса на наемодателя, достигнала до наемателите и породила желаното от кредитора разваляне на договора на 18.11.2014 г. П. с въззивната жалба възражение за погасяване на процесните задължения към ищеца чрез извънсъдебно прихващане с насрещно вземане на [фирма] по чл.230 ал.2 ЗЗД, произхождащо от направени разходи от наемателя в размер на 493145,12 лв. за привеждане на наетата площ в състояние, годно за осъществяване на търговска дейност, тъй като по твърдения на ответниците процесните помещения не са предадени в състояние, отговарящо на ползването, за което са предназначени и наети, е счетено за неоснователно.
Въззивният съд е приел, че направеното след развалянето на договора изявление за прихващане с нотариална покана на ответниците от 9.12.2014 г. със спорни вземания не е произвело погасителен ефект по отношение вземанията на наемодателя за наемна цена и консумативни разходи, на неплащането на които е основано изявлението за едностранно разваляне на договора поради неизпълнение на основни задължения на наемателя. Прието е, че осъдителните искове на ответниците срещу ищеца-предмет на друго съдебно производство – са ирелевантни за изхода на спора са предмет опразване на наетите помещения. В мотивите на първоинстанционния съдебен акт, към които въззивният съд препраща в съответствие с предвидената в чл.272 ГПК възможност, е прието, че не са налице предпоставките на чл.103 ЗЗД за материалноправна компенсация, поради което не е настъпило погасяване на вземането за наемна цена и поканата, получена на 7.11.2014 г. от ответниците, е произвела разваляне на договора с изтичане на визирания в нея десетдневен срок за плащане на претендираната като наемна цена сума.
Формулираните в изложението по чл.284 ал. 3 т. 1 ГПК правни въпроси, свързани с предпоставките за материалноправна компенсация и действието на изявлението за прихващане /по т. 1,2 и 3/ са разрешени в съответствие с постановките на т.4 на ТР № 1/9.12.2013 г. по ТД № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС относно възраженията за прихващане. Касаторите не се позовават на допуснати конкретни противоречия между разрешения в обжалвания акт и задължителна съдебна практика по приложението на чл.103 и чл.104 ЗЗД, както и по въпросите за допустимост на прихващане с неликвидно активно вземане, формирана по реда на чл.290 ГПК.
Възражението на ответниците по иска за предаване фактическата власт върху недвижими имоти не е възражение за компенсация на насрещни парични вземания, а възражение за валидно възникнала и съществуваща облигационна връзка, чието действие не е прекратено поради разваляне на договора, едностранното волеизявление на ищеца в нотариална покана № 11602, т. 2, акт № 176 на нотариус Цв.С., получено от ответниците, не е породило според становището им последиците на чл.87 ал.1 ЗЗД поради тяхната изправност, задълженията им по чл.232 ал.2 ЗЗД са погасени по компенсация. Това възражение е преклудирано поради предявяването му след изтичане срока за отговор на исковата молба но разглеждането му от съдилищата не е процесуално нарушение с оглед съдържанието на исковата молба, с нея са въведени твърдения за получена от ищеца нотариална покана на ответниците до него да упражни компенсационното си право и да извърши прихващане на дължимите от тях суми по договора с негови парични задължения. Въпросите по т.8 и т.9 относно изясняването на действителната воля на страните в наемния договор чрез тълкуване при спазване на въведените с чл.20 ЗЗД критерии са зададени хипотетично, извън контекста на оплакванията в касационната жалба. Липсват твърдения за неясни или двусмислени клаузи, тълкувани противоречиво от страните, сочещи на необходимост от изясняване на действителната им воля. Въпросите не са част от предмета на спора и не са обусловили изхода на конкретното дело.
Не са обсъждани от въззивния съд и не са намерили разрешение в обжалвания съдебен акт и въпросите по т.4,5,10 и 11, въпросът по пункт 10 е напълно неясен.
Въпросите по т.6 и т. 7 от изложението на касаторите са зададени в контекста на оплакването за отказ на въззивния съд да спре производството на основание чл.229 ал.1 т. 4 по заявено пред него искане от ответниците до приключване на висящо производство по т.д.№ 7703/2015 г. на СГС, VІ ТО, образувано по искова молба вх. № 149205/02.12.2015 г. на СГС, пред въззивния съд не са ангажирани доказателства за образуване на дело въз основа на представената искова молба и за висящност на спора, поради което следва да се приеме, че не са били налице формалните изисквания за установяване наличието на основание за спиране – висящо дело пред съд, решението по което е от значение за правилното решаване на спора. На второ място от съдържанието на исковата молба, с което са предявени в евентуално съединение осъдителен иск по чл.230 ЗЗД на ответните дружества срещу ищеца-наемодател за сумата 493 145,12 лв., представляваща разходи на наемателите за отстраняване недостатъци на наетите помещения, за да отговарят на ползването, за което са предоставени под наем и за същата сума субсидиарен иск по чл.59 ЗЗД, предявен в отношение на евентуалност – не се установява преюдициална връзка между споровете. Касаторите в настоящото производство не са упражнили правото върху помещенията, чието опразване се иска, нито са предявили възражение за неизпълнен договор, поради което евентуално съществуване на вземане на ответниците в претендирания размер и уважаване на осъдителните им искове, предявени в друго производство не биха променили изводите на въззивния съд относно основателността на исковете по чл.233 ЗЗД.
По изложените съображения следва да се приеме, че касаторите не установяват сочените общо и допълнителни селективни основания за достъп до касация. Основанието по чл.280 ал.1 т. 3 ГПК е бланкетно посочено, жалбоподателите не са развили съображения за необходимост от промяна на създадената съдебна практика и осъвременяването й, за непълна, неясна или противоречива нормативна уредба по въпросите, обуславящи решаващата правна воля на въззивния съд.
Мотивиран от горното и на основание чл.288 ГПК Върховният касационен съд, състав на Второ ТО
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на Решение № 1679/2.8.2016 г. на Софийския апелативен съд, ТО, 5 състав, постановено по т.д.№ 34/2016 г. по описа на същия съд.
Определението е окончателно и на подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: