1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 559
София, 21.06.2010 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание на седемнадесети юни две хиляди и десета година в състав:
Председател:Добрила Василева
Членове:Маргарита Соколова
Гълъбина Генчева
като изслуша докладваното от съдията С. гр. д. № 165/2010 г., и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.
С решение № 1730 от 30.10.2009 г. по в. гр. д. № 2305/2009 г. Пловдивският окръжен съд оставил в сила решение № 1621 от 18.05.2009 г. по гр. д. № 2308/2008 г. на Пловдивския районен съд в частта, с която е уважен предявен срещу «Т.-РМ» ЕООД[населено място] иск за ревандикация на нива от 5.400 дка в местността «П. махала», съставляваща имот № 324004 по плана за земеразделяне, а след отмяна на първоинстанционното решение в останалата част отхвърлил иска по чл. 45 ЗЗД за сумата 20 000 лева, предявен от А. К. В. като частичен при размер на цялата претенция 189 000 лева – обезщетение за увреждане на собствения му имот от струпани инертни материали и унищожаване на плодородната част на почвата, в резлутат на което е налице невъзможност собственикът да извършва сделки, като за привеждането в предходното състояние се изискват разходи за цялостното му почистване и възстановяване на увредения слой на почвата.
Срещу въззивното решение в срока по чл. 283 ГПК са подадени касационни жалби и от двете страни.
Ищецът е обжалвал решението в частта, с която искът за обезщетение е отхвърлен, като поддържа основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по въпроса: приложима ли е разпоредбата на чл. 80 ЗЗД при възникнало облигационно отношение от нарушаване на забраната да не се вреди другиму, предвид факта, че посочената норма се намира в раздел I. от закона, озаглавен “Действие на задълженията” и правилата на редица разпоредби от този раздел се прилагат във връзка с възникнало по чл. 45 ЗЗД облигационно отношение, и по чл. 280, ал. 1, т.т. 1 и 2 ГПК поради противоречие на въззивното решение с ТР № 31/84 г. на ОСГК на ВС и с непротиворечивата практика на ВС и ВКС, че съдът следва да обсъди всички обстоятелства, релевирани от ищеца, от които произтича предявеният иск, без да е обвързан от направената от ищеца квалификация, и да направи самостоятелна преценка на всички фактически твърдения и констатации на страните.
Ответникът е подал касационна жалба срещу осъдителното въззивно решение по чл. 108 ЗС и поддържа основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпросите за предпоставките за възстановяване на собственост по реда на ЗСПЗЗ и по определянето на понятието “проведени мероприятия, които не позволяват възстановяване на собствеността”. Основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК се поддържа по въпроса за косвения съдебен контрол, в т. ч. за материална незаконосъобразност, върху актовете за реституция по ЗСПЗЗ в рамките на исковото производство по спорове за собственост.
За да потвърди първоинстанционното решение по уважения иск за ревандикация, въззивният съд приел, че решение № 52559 от 20.04.1999 г. и скица към него, с което ищецът се легитимира за собственик на възстановена с план за земеразделяне земеделска земя, може да бъде подложено на проверка относно предпоставките за реституция по ЗСПЗЗ, ако от страна на правен субект, който не е участвал в административното производство, е заявено негово право на собственост на основание, изключващо възможността за реституция, с оглед установяване непротивопоставимост на произтичащите от възстановяването права. В случая ответното дружество нито твърди, нито установява да има права върху спорния имот, включително и с оглед негова характеристика, различна от тази на земеделска земя. На следващо място съдът приел, че ищецът не е получил владението по реда, предвиден в чл. 34, ал. 3 ЗСПЗЗ, поради което има интерес да реализира защитата на нарушеното си право по чл. 108 ЗС срещу ответника, който осъществява фактическа власт върху имота чрез ползуването на намиращите се в него инертни материали, за да извършва дейността си в близък до имота обект на работа – сметището край[населено място], въз основа на договор за цялостно изграждане на депото за твърди битови отпадъци на[населено място].
По иска с правно основание чл. 45 ЗЗД въззивният съд приел, че при наличието на трайно въздействие върху имота, което е оставило трайни последици, способът за тяхното отстраняване и възстановяването на имота във вида, който е бил преди нарушението, по начало е негаторният осъдителен иск по чл. 109 ЗС. По този ред, а не по чл. 45 ЗЗД ответникът може да бъде осъден със забрана да извършва такова въздействие и да премахне резултата от същото, като при отказ да извърши лично премахването ищецът евентуално може да стори това за сметка на ответника. Ето защо неоснователно се претендира присъждане на сума за евентуално бъдещо привеждане на имота във вид на годна земеделска земя.
Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., намира, че следва да се произнесе на първо място по допустимостта на касационното обжалване, претендирано от ответника, тъй като то е определящо за изхода и на иска за обезщетение за вреди от непозволено увреждане.
Не е налице основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. С ТР № 6/2005 г. от 10.05.2006 г. по т. гр. д. № 6/05 г. на ОСГК на ВКС е прието, по повод заповедите и решенията за възстановяване на собствеността по реда на чл. 4 ЗВСВНОИ по З., ЗПИНМ, ЗБНМ, З. и ЗС, че гражданският съд, който разглежда спора за собственост с трети, неучаствали в административното производство лица , може да проверява акта, с който е извършена реституцията, по реда на косвения съдебен контрол. Третото лице не е обвързано от силата на пресъдено нещо на реституционното решение и след като не е участник в това производство, няма право на жалба или на молба за отмяна, единствената му защита е в един последващ исков процес да релевира възраженията си за материална незаконосъобразност на акта за възстановяване – например, защото имотът е застроен или са проведени други мероприятия, които съставляват пречка за възстановяване на собствеността. Посоченият тълкувателен акт е израз на общата идея за действието на административните актове за реституция, респ. заместващите ги съдебни решения, която е залегнала и в ЗСПЗЗ. Видно от мотивите към обжалваното решение, въззивният съд е изложил съображения именно по допустимостта на контрола за законосъобразност на решението на поземлената комисия /сега ОС “З.”/ в исковото гражданско производство. Същевременно в съответствие с трайната съдебна практика съдът е приел, че правен интерес от провеждане на такъв контрол има само лице, което заявява свои противопоставими права. Ответникът не е сред тях, тъй като основава упражняването на фактическата власт на договор с общината, който обаче няма за предмет спорния по делото имот. Ето защо представените по делото решения № 939 от 22.06.2006 г. по гр. д. № 1317/2005 г. и решение № 410 от 15.05.2000 г. по гр. д. № 1504/99 г., двете на IV-то г. о., не обосновават тезата на касатора-ответник за допустимост на касационното обжалване.
Наличието на съдебна практика, на която съответства даденото от въззивния съд разрешение, налага извода, че не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по въпроса “дали следва да се уважи ревандикационен иск при възприемане на абсолютна доказваща сила на решение за възстановяване на собственост по реда на чл. 10 ЗСПЗЗ или следва да се съобрази с възможността за упражняване на косвен съдебен контрол върху тези решения в рамките на исковото производство по спорове за собственост, включително и за материална незаконосъобразност”.
По основанията за допускане на касационно обжалване, поддържани от касатора-ищец:
Обжалваното въззивно решение не противоречи на трайната съдебна практика, че определянето на правното основание на предявения иск е дейност на съда по приложението на закона и се извършва въз основа на фактическите твърдения и съдържанието на петитума в исковата молба. В случая ищецът е твърдял, че в резултат на извършеното от ответника въздействие собственият му имот е негоден за експлоатиране за земеделски нужди, поради което претендира обезщетение за възстановяване на имота в състоянието преди завладяването му и депонирането на инертни материали върху него. Фактическите твърдения и събраните по тях доказателства, сред които и експертното заключение, са възприети правилно от въззивния съд, включително и за това, че имотът не е във вид на земеделска земя, а е реално увреден – стр. 10 от мотивите, поради което и не се констатира съдът да е процедирал в нарушение на практиката на Върховния касационен съд, изразена в представените от касатора р. № 866 от 03.11.2008 г. по гр. д. № 2999/2007 г. на I-во г. о., р. № 505 от 07.07.2008 г. по гр. д. № 2722/2007 г. на II-ро г. о. и р. № 347 от 16.09.2004 г. по гр. д. № 1549/2003 г. на ТК, II-ро о.
Същевременно като е квалифицирал предявената претенция по чл. 45 ЗЗД, въззивният съд правилно е приел, че в случая способът за отстраняване на увреждането и възстановяването на имота във вида отпреди нарушението е искът по чл. 109, ал. 1 ЗС. Даденото с въззивното решение разграничение между защитата, която ищецът може да получи с уважаване на негаторен иск за отстраняване на противоправно създадено трайно състояние, и защитата с иска по чл. 45 ЗЗД, не противоречи на постановките на ТР № 31/84 г. от 06.02.1985 г. на ОСГК на ВС, приложени към конкретния случай. Касаторът акцентира на записаното в тълкувателния акт, че основание за защита чрез този иск се поражда само при състояния, от които възникват заплашване и опасност от вредно и смущаващо въздействие върху вещта. Това изречение не следва да се разглежда изолирано, извън цялостното тълкуване за обхвата на иска по чл. 109, ал. 1 ЗС и ефектът от него. Искът, основан на посочената разпоредба, е приложим когато има действия, поведение или поддържане на състояние, с което се застрашава, но и което пречи на упражняването на правото на собственост. В съответствие с обстоятелствата, които са предизвикали потърсената от ищеца съдебна намеса и защита, е прието, че правният резултат – да се премахнат последиците от увреждането на собствения на ищеца имот, може да се постигне чрез негаторния иск, като ответникът отстрани нарушението и последиците от него за своя сметка, а ако откаже – ищецът да бъде овластен да го стори вместо него, но в производството по привеждане в изпълнение на влязлото в сила осъдително решение. Затова и изходът на разглеждания спор не е в зависимост от произнасянето на Върховния касационен съд по въпроса за приложението на чл. 80 ЗЗД в случаите, когато източникът на създаденото облигационно правоотношение е нарушаване на забраната да не се вреди другиму.
По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 1730 от 30.10.2009 г. по в. гр. д. № 2305/2009 г. на Пловдивския окръжен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: