5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 56
София, 01.02.2013 година
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение в закрито заседание на двадесет и девети януари две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛИДИЯ И.
ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
при секретар
и с участието на прокурора
изслуша докладваното от съдията Росица Ковачева
т. дело № 295/ 2012 год.
Производството е по чл. 288 ГПК, образувано по касационна жалба на [фирма] – [населено място] срещу Решение № 1667 от 31.10.2011 г. по гр.д. № 1390/ 2011 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено Решение № 4192 от 19.08.2010 г. по гр.д. № 3468/ 2008 г. на Софийски градски съд, с което са отхвърлени исковете на [фирма] – [населено място] срещу Г. С. Б. от [населено място], С. П. Н. и Р. П. Б. – двамата от [населено място] за заплащане: първата на 149 641.49 лв., и останалите двама по 37 410.37 лв., което за първата ответница е 2/3, а за останалите – по 1/6 част от задължението на наследодателя им П. Б., поето с нот.акт №10/27.072005 г., т.ІІІ, рег.№2090, д.№410 на нотариус с район на действие РС-Р., съответстващо на посочената част от стойността на получените в собственост имоти в жилищна сграда в [населено място], по силата на отстъпено право на строеж, строителството на които не е платено, с оплакване за неправилност и необоснованост на решението. Жалбоподателят в Изложение на основанията за допускане на касационно обжалване сочи, че съдът се е произнесъл по правните въпроси: длъжен ли е съдът да даде правна квалификация на иска, да постанови решението въз основа на всички събрани доказателства и след тяхната съвкупна преценка, може ли да обоснове решението с експертните заключения на вещи лица и ако приеме, че искът не е доказан в пълния размер, не следва ли да го уважи в частта, в която е доказан, които въззивният съд е решил в противоречие с т.8 на П. ВС №1/13.07.1953 г. за задълженията на въззивния съд, ППлВС №2/30.11.1967 г. за съдържанието на мотивите и ТР №1/04.01.2001 г. на ВКС за дейността на въззивната инстанция. Жалбоподателят поддържа, че съгласно Опр. №26/19.01. 2009 г. на ВКС, І г.о. съдът не може да основе изводите си само на избрани доказателства и доказателствени средства, без да обсъди останалите, в който смисъл сочи съдебна практика, сочи практика на ВКС за необходимостта решението да почива на всички доказателства и на съвкупната им преценка и към него да се изложат мотиви, практика за задължението на съда за преценка на доказателствата при формиране на съдийското убеждение – Опр.№ 906/17.10.2011 г. на ВКС, ІІ г.о., Р. № 24/28.01. 2010 г. по гр.д.№ 4744/ 2008 г. на ВКС, І г.о., Р.№1152/23.04.1968 г. по гр.д.№708/1968 г. на ВС, ІІ г.о. и Р.№752/18.11.1988 на ВС ІІІ г.о. Жалбоподателят прави оплакване, че въззивното решение страда от пороци, като изложените въпроси са решени в противоречие с установената съдебна практика, тези въпроси са от значение и за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото – основание по чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК и иска да се допусне касационно обжалване.
Ответницата по касационната жалба Г. С. Б. – от [населено място] по съображения, изложени в писмен Отговор, оспорва основателността на искането за допускане на касационно обжалване, евентуално – ако съдът допусне касационно обжалване, оспорва по същество касационната жалба, като неоснователна, а ответниците по касационната жалба С. П. Н. и Р. П. Б. – двамата от [населено място] не изразяват становища.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като констатира, че решението е въззивно и с него е потвърдено първоинстанционно решение, с което са отхвърлени осъдителни искове, субективно съединени, цената на всеки от които не е до 10 000 лв., намира, че касационната жалба е допустима, подадена е в срок и е редовна.
С обжалваното решение е потвърдено първоинстанционното решение, с което са отхвърлени исковете на [фирма] – [населено място] срещу наследниците на П. Б. – съпруга и две деца – съобразно наследствените им права – за заплащане от съпругата на 149 641.49 лв., и от всяко от децата по 37 410.37 лв. – съответна част от стойността на задължението на наследодателя им, поето с нот.акт №10/2005 г., съответстващо на посочената част от стойността на получените в собственост имоти в жилищна сграда в [населено място], по силата на отстъпено право на строеж, строителството на които не е платено. Съдът е посочил, че ищецът не е представил доказателства за изпълнени от него СМР и направени разходи за изграждане на сградата, като първоинстанционният съд е указал за кои факти ищецът носи доказателствената тежест, приел е, че ищецът не е доказал извършените от него строителни работи – кои разходи реално е направил и какъв е размерът им, и е неоснователен доводът му, че ответниците не са възразили какви са извършените разходи. Направен е извод, че съдебно-техническата експертиза е въз основа на изготвена от ищеца справка, а не въз основа на счетоводни документи, като вещото лице не е изследвало от кого и в какъв размер са извършените разходи за построяването на сградата – от заключението се установява, че сградата е изпълнена и ориентировъчната й стойност, но не и от кого и на каква цена, което вещото лице би могло да посочи само след представени от ищеца писмени доказателства – фактури и други счетоводни документи. Съдът е изложил, че ищецът не е уточнил какво е дължал наследодателят на ответниците, какви са били задълженията и вътрешните отношения на А. С., П. Б. и Р. С., като физически лица, и [фирма], доколко и какво вземане са имали Р. и А. С. към П. Б., което предопределя какво е придобило от тях [фирма], като основателна би била претенцията срещу наследниците на П. Б., доколкото наследодателят им е дължал нещо. С оглед позоваването от ищеца на чл. 261 ал. 3 ЗЗД, на който е основал иска, съдът е заключил, че претенцията е за заплащане от наследниците на Б. на съответна част от разходите за изпълнение на общото задължение за изграждане на сградата, произтичащо от нот. акт №10/2005 г., в която част поетото задължение е по договор за изработка, за което ищецът следва да докаже кои разходи е извършил, без да е бил задължен, и не е доказал: обогатяване на наследниците на Б., своето обедняване, и липса на правно основание – има доказателства, че сградата е завършена, но няма данни имотите, които е следвало да бъдат изградени за учредителите на правото на строеж, да са им прехвърлени и предадени – с нот.акт №10/ 2005 г. се разпределят само имотите, за които на [фирма], П. Б., Р. и А. С. е учредено право на строеж, за които е възникнало право на собственост със завършване на сградата, а останалите обекти са разпределени между собствениците на земята с нот. акт №9/2005 г., за които обекти след изграждането им ищецът е следвало да прехвърли право на собственост на собствениците на земята, за което липсват доказателства, следователно имотите са на търговското дружество – липсва обедняване. Съдът е намерил, че липсват доказателства за извършените от ищеца разходи за построяването на сградата, изложил е съображения и защо приема, че искът е недоказан по размер – построяването на СПА център в отклонение от първоначалния проект, е довело до оскъпяване на проекта, за което ищецът не е доказал съгласие, дадено от останалите солидарни длъжници, затова тези разноски той следва да понесе. Въз основа на признанието в исковата молба, че [фирма] е поело суми от стойността на проектираното строителство, съдът е направил извод, че като не е платил пълната стойност, ищецът може да претендира само за това, което надвишава дължимото от него, при липса на доказателства Р. и А. Слаеви да са платили каквато и да е част от проектирането и строителството на обекта – те не са обеднели, не е доказано такова вземане да са имали Р. и А. С., затова не са могли да го прехвърлят на ищеца с Договора за цесия от 28.04.2009 г., който е привиден, тъй като е безвъзмездно прехвърляне на вземане на търговец.
С оглед съдържанието на въззивното решение, е неоснователно искането за допускане на касационно обжалване по изложените от жалбоподателя правни въпроси, които са релевантни за делото, тъй като обуславят изхода му, на основание чл. 280 ал.1 т.1 ГПК, защото тези въпроси не са разрешени от въззивния съд в противоречие със задължителната съдебна практика, посочена от и от жалбоподателя – ППлВС №1/13.07.1953 г., ППлВС №2/30.11.1967 г., ТР №1/04.01. 2001 г. по тълк.д.№1/2000 г. на ОСГК на ВКС за задълженията на въззивния съд да установи действителните взаимоотношения на страните, да даде правна квалификация на иска, да постанови решението въз основа на всички събрани доказателства и след тяхната съвкупна преценка, за съдържанието на мотивите на съдебното решение и за дейността на въззивната инстанция. Изложените от въззивния съд мотиви не се изчерпват с констатации относно правилността на първоинстанционното решение, а съдържат изложение на приетата за установена фактическа обстановка по делото, на обсъждане на релевантните за спора доказателства, на основателността (неоснователността) на доводите и възраженията на страните и съображения за приложението на материалния закон. Въззивният съд е дал разрешение по спорния предмет на делото, като е извършил самостоятелна преценка на доказателствата, формирал е свои фактически и правни изводи по съществото на спора и това, че е стигнал до изводите, направени в първоинстанционното решение за неоснователност на предявените срещу тримата ответници искове, не дава основание да се приеме, че решението страда от пороци, заради което да се допусне касационно обжалване на основание чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК.
Доколкото оплакванията на жалбоподателя за допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила с неизвършване преценка на събраните доказателства, съставляват основания за касационно обжалване по чл. 281 т. 3 ГПК, същите не са основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК. Не може да се приеме, че въззивният съд е приел за доказан иска в определена част, поради което е неоснователен доводът на жалбоподателя, че ако искът не е доказан в пълния му размер, е следвало да бъде уважен в частта, в която е доказан.
С оглед създадената, посочена и от жалбоподателя съдебна практика по изложените процесуалноправни въпроси, не е налице и поддържаното основание по чл. 280 ал.1 т. 3 ГПК, тъй като изискването на закона е кумулативно: разрешените правни въпроси да са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, като точното прилагане на закона е насочено към отстраняване на противоречива съдебна практика, към необходимост от промяна на непротиворечива, но погрешна съдебна практика, а развитие на правото е налице, когато произнасянето по важни правни въпроси е наложено от непълнота на закона или е свързано с тълкуването му, което в случая не е налице.
По изложените съображения Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на Решение № 1667 от 31.10.2011 г. по гр.д. № 1390/ 2011 г. на Софийски апелативен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: