О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 56
София 10.02.2020 г.
В И М Е Т О НА Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито заседание на тринадесети ноември,две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
РОЗИНЕЛА ЯНЧЕВА
изслуша докладваното от съдията Първанова гр. дело № 2267/2019г.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационни жалби на Д. Д. К.,гражданин на САЩ, чрез процесуалните му представители адвокати Й. В. и Н. А.,на П. В. К.,гр.В., чрез процесуалния и представител адвокат И. Ц., срещу въззивно решение №61/2019г. по гр.д.№3/2019г. на Врачанския окръжен съд.
Д. К. обжалва въззивното решение в частта, с която са отхвърлени исковете му за заплащане обезщетение за ползване по чл.31,ал.2 ЗС за период 06.04.2016г. – 14.08.2017г. и мораторна лихва върху главницата за същия период. В приложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК се сочи, че са налице основанията на чл.280,ал.1,т.1, и т.3 ГПК за допускане касационно обжалване на решението по следните въпроси : Възможно ли е писменото поискване по смисъла на чл.31,ал.2 ЗС да е адресирано до трето лице, чрез което съсобственикът ползва имота, или следва да е адресирано задължително до ползващия съсобственик и може ли да се счита, че ако съсобственикът е отговорил на писменото поискване, изпратено до третото лице, е осъществен съставът на чл.31,ал.2 ЗС. Сочат се ТР №7/2012г., по тълк.д.№7/2012г., ОСГК, ВКС и решения на ВКС, с твърдение, че обжалваното им противоречи.
П. К. обжалва въззивното решение в частта, с която след като е отменил частично първоинстанционното решение, въззивният съд е осъдил същата да заплати на ищеца 539,50 лева – обезщетение по чл.31,ал.2 ЗС за ползване на недвижим имот – УПИ *-*,с.З., заедно с изградената в имота жилищна сграда за периода 14.08.2017г. – 18.10.2017г. , както и лихва за забава.Твърди се, че са налице основанията по чл.280,ал.1,т.1 и т.3 ГПК за допускане касационно обжалване.Поставят се въпросите : приложим ли е чл.22,ал.1 КРБ/ред.ДВ, бр.18/2005г./, ако международният договор е ратифициран и влязъл в сила преди конституционните промени и в него е зачетена забраната за придобиване на земя от чужденци; допустимо ли е да се приеме по силата на международния договор, че е отпаднал забранителният режим и гражданин от страна, извън ЕС и ЕИП, може да придобие право на собственост върху земя, след като именно съгласно приложение към договора България си запазва право да прави и поддържа ограничения. Сочат се решения на ВКС. Поддържа се и основанието по чл.280,ал.2, пр.3 ГПК – очевидна неправилност.
Всяка от страните оспорва касационната жалба на насрещната.
Касационните жалби са подадени в срока по чл.283 ГПК.
При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г.о. констатира следното:
С обжалваното решение след частична отмяна на решение № 721/2018г. по гр.д.№ 1878/2018г. е постановено друго, с което П. К. е осъдена да заплати на Д. К. на основание чл.31,ал.2 ЗС разликата между присъдената сума от 217,55 лева и сумата 539,50 лева – обезщетение за личното ползване на дворно място и построената в него сграда, находящи се в [населено място], за период 14.08.2017г. – 18.10.2017г. и сумата 9.90 лева – мораторна лихва. Първоинстантционното решение е потвърдено в останалата част, с която са отхвърлени искове до пълния предявен размер. Въззивният съд е приел, че страните са съпрузи от 22.10.04 г. като по време на брака П. К. е закупила процесния имот /двор с къща/ на 06.02.2013 г. с нотариален акт № 130/2013 г. Липсва спор между страните, че имотът е в режим на СИО и частите им в съсобтвеността на равни. С оглед заявеното в исковата молба, съдържанието на отговора по чл. 131 ГПК, от обясненията на ответницата дадени по реда на чл. 176 ГПК, както и от свидетелските показания е прието, че фактическа раздяла между съпрузите е настъпила през 2014 г. в Катар, където семейството живеело, а през м. юни 2016 г. съпругата и децата напуснали Катар и се установили да живеят в България. До 2016 г. имотът бил поддържан от родителите на ответницата, а след завръщането й в България, се ползвал от нея и децата, като родителите също ползвали имота, доколкото й помагали в грижите за децата. От началото на 2018 г. ответницата и децата заживели в [населено място]. В началото на 2018 г. ищецът искал да влезе в имота, но бил възпрепятстван. Представена е покана, изходяща от ищеца и адресирана до родителите на ответницата, получена от тях на 22.03.16 г., в която ищецът твърди, че те без основание ползват процесния имот, който той е закупил със свои средства и по този начин практически лишават, както него в качеството му на собственик, така семейството и близките му да ползват обзаведения от него имот. Поискал е да му се заплаща месечен наем в размер на 150 лв. за минал период, а считано от получаване на поканата -по 300 лв. на месец. На 05.04.16 г. чрез представляващи я адвокати, ответницата е изпратила до ищеца уведомление във връзка с отправената до родителите й покана. Посочила е, че имотът не е негова лична собственост, а семейна имуществена общнос. Родителите й се грижат за имота с нейно разрешение, за да го поддържат и пазят. С писмо до ответницата, получено на 14.08.17 г., ищецът е посочил, че е лишен от ползването на имота, който се ползва от нея и родителите и, поради което претендира заплащане на обезщетение за периода от 05.04.16 г., когато тя е отговорила на уведомлението до родителите й, до момента на получаване на поканата, в размер на 5 700 лв., съответстващ да дела му в съсобствеността и 400 лв. лихва за забава. Вземането по чл. 31, ал. 1 ЗС е частен случай на общата забрана по чл. 59 ЗЗД за облагодетелстване на едно лице за сметка на друго. Доколкото право да си служи са общата вещ има всеки от съсобствениците, фактът, че само един от тях я ползва изцяло, води до обогатяването му за сметка патримониума на другия съсобственик. В конкретния случай е безспорно, че процесният имот е придобит в режим на СИО. Съпружеската общност като особена съсобственост има правен статут различен от тази на обикновената съсобственост. Тя е бездялова и неделима, но както и при обикновената съсобственост съпрузите имат равни права на ползване на общите вещи. Споровете за ползване на вещи от имуществената общност по време на фактическата раздяла на съпрузите се решават по чл. 31 , ал. 2 ЗС. Макар да е особена обща собственост, имуществената общност не пречи на заинтересования съпруг да защити правата си на ползване чрез иск по посочения ред, а недопускането на такъв иск би било отказ от правна защита. При фактическа раздяла лишеният от право ползване съпруг може да води иск по чл. 31, ал. 2 ЗС, като поиска заплащане на обезщетение от ползващия изцяло общата вещ съпруг, след като отправи писмена покана. В изложения смисъл е ТР № 5/24.06.17 г. по т. д. № 5/14 г. на ВКС. При разглеждане на претенцията между съпрузи намира приложение и ТР № 7/02.11.12 г. по т. д. № 7/12 г. на ВКС. В случая е доказано, че по време на фактическата раздяла съпругата е ползвала лично и чрез родителите си съсобствената на страните къща и двор. От съдържанието на разменената между страните кореспонденция и от гласните доказателства е установено, че съпругата не е допускала съпруга си да ползва общия имот по време на фактическата раздяла, при което тя му дължи на основание чл. 31, ал. 2 ЗС обезщетение за ползването на имота в размер на пазарния наем. Задължението за заплащане на обезщетение по чл. 31, ал. 2 ЗС от страна на ползващия съсобственик, възниква от получаване на писменото поискване от лишения от възможността да ползва имота ищец. Ищецът е поискал писмено от съпругата си да му изплаща обезщетение за това, че го е лишила от ползването на имота с писмо, което тя е получила на 14.08.17 г. От този момент тя дължи претендирано обезщетение до датата на предявяване на иска 18.10.17 г. За неоснователно е прието искането обезщетението да се присъди от 06 април 2016 г.- датата, на която ответницата е отговорила на отправената от ищеца покана за заплащане на наем за имота до родителите й. Въззивният съд е обсъдил съдържанието на поканата и е приел,че след като е адресирана до родителите на ответницата и е изразено несъгласието на ищеца те да ползват собствения му имот, тъй като лишават него и семейството му от ползване, както и отправеното искане за заплащане обезщетение за целия имот, то тя не следва да се третира като писмено поискване по смисъла на чл. 31 , ал. 2 ЗС от лишения да ползва общата вещ съсобственик към ползващия имота такъв за заплащане на обезщетение. От отговора на ответницата във връзка с отправената до родителите й покана, не следва извод, че тя е получила писмено поискване от ищеца да заплаща обезщетение по чл. 31, ал. 2 ЗС. За неоснователно е прието възражението на ответницата, че обезщетение следва да се присъди под формата на пазарния наем само за къщата, но не и за дворното място, с оглед безспорния факт в процеса, че ищецът е гражданин на САЩ и забраната по чл. 29, ал. 4 ЗС. Въззивният съд е приел, че към момента на придобиване на имота забраната е неприложима, тъй като съобразно чл.22, ал.1 КРБ чужденци и чуждестранни ЮЛ могат да придобиват право на собственост върху земя при условията, произтичащи от присъединяването на РБ към ЕС или по силата на международен договор, ратифициран, обнародван и влязъл в сила за РБ, както и чрез наследяване по закон. В случая между РБ и САЩ е ратифициран договор за насърчаване на взаимната защита на инвестициите /обн. ДВ бр. 30/93 г., в сила от 02.06.1994 г./ и съгласно договореното в чл. 2 от същия следва да се приеме, че забранителният режим е отпаднал. В сила е договорът между РБ и САЩ за насърчаване и взаимната защита на инвестициите за насърчаване и придобиване на собственост.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о., намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на решението, поради липса на сочените основания на чл.280,ал.1 и ал.2 ГПК. Съобразно разясненията, дадени в ТР№1/2010г. по тълк.д.№1/2009г., ОСГТК, касаторът трябва да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело в мотивираното изложение по чл.284,ал.1,т.3 ГПК.Той определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането и до касационно разглеждане. Въпросът следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, а не за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или обсъждане на събраните доказателства. Основанията за допускане на касационно обжалване са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл.281,т.3 ГПК.
В разглеждания случай поставените от касатора Д. К. въпроси не могат да предпоставят допускане касационно обжалване на решението. Съобразно чл.280,ал.1,т.1 ГПК – на касационно обжалване подлежи въззивно решение, в което съдът се е произнесъл по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е решен в противоречие със задължителната практика на ВКС, и ВС в тълкувателни, както и в противоречие с практиката на ВКС. С измененията на ГПК /ДВ, бр.86/2017г./ отпадна основанието – „противоречиво разрешаван от съдилищата“, поради което и изложеното от касатора относно давани различни разрешения от въззивни съдилища е без правно значение. Приетото от въззивния съд не е в противоречие с посоченото ТР №7/2012г., по тълк.д.№7/2012г., ОСГК, както и с решение №112/2013г. по гр.д.№1011/2013г., ІІ г.о., ВКС. Приетото в последното, че „ законът не поставя изискване относно съдържанието на поканата, освен да е в писмен вид и да е достигнала до своя адресат – ползващия съсобственик“, не е в противоречие с приетото от въззивния съд. Той е приел, че писмото, адресирано не до ползващия съсобственик, а до трети лица, с искане да заплащат обезщетение за ползването, не е покана до ползващия съсобственик – длъжник, тъй като последният не е адресат на искането. В тази връзка е и ирелевантно дали съсобственикът е отговорил на писмено поискване, изпратено до третото лице, а не до него. Не са налице и предпоставките на чл.280,ал.1,т.3 ГПК, тъй като нормата на чл.31,ал.2 ЗС е ясна и по приложението и е налице установена съдебна практика, съобразена от въззивния съд. Според нея писменото поискване по смисъла на чл.31,ал.2 ЗС следва да е адресирано до длъжника. Въззивният съд е съобразил ТР№7/02.11.2012г. по тълк.д.№7/2012г., ОСГК относно предпоставките за уважаване претенцията по чл.31,ал.2 ЗС. Останалите доводи в изложението, сочат на неправилна преценка на доказателствата и касаят обосноваността на съдебния акт. Необосноваността не е самостоятелно основание за допускане касационно обжалване в предварителното производството по селекция на жалбите по реда на чл.288 ГПК.
Не са налице сочените и от касатора П. К. предпоставки на чл.280 ГПК за допускане касационно обжалване на въззивното решение. Така поставените въпроси – приложим ли е чл.22,ал.1 КРБ /ред.ДВ, бр.18/2005г./, ако международният договор е ратифициран и влязъл в сила преди конституционните промени и в него е зачетена забраната за придобиване на земя от чужденци и допустимо ли е да се приеме по силата на международния договор, че е отпаднал забранителният режим и гражданин от страна, извън ЕС и ЕИП, може да придобие право на собственост върху земя, след като именно съгласно приложение към договора България си запазва да прави и поддържа ограничения, не могат да се приемат за относими. По тях не са излагани съображения от въззивния съд. Той е приел, че забраната по чл. 29, ал. 4 ЗС е неприложима, тъй като съобразно чл.22, ал.1 КРБ чужденци и чуждестранни ЮЛ могат да придобиват право на собственост върху земя при условията, произтичащи от присъединяването на РБ към ЕС или по силата на международен договор, ратифициран, обнародван и влязъл в сила за РБ, както и чрез наследяване по закон. Между РБ и САЩ е налице ратифициран договор за насърчаване на взаимната защита на инвестициите и съгласно договореното в чл. 2 от същия следва да се приеме, че забранителният режим е отпаднал. В сила е договорът между РБ и САЩ за насърчаване и взаимната защита на инвестициите за насърчаване и придобиване на собственост. Посочените решения №523/2011г. по гр.д.№3114/2008г., І г.о. и № 791/2011г. по гр.д.№1347/2009г., І г.о. приемат, че с изменението на чл.22 КРБ се допусна възможност за придобиване на право на собственост върху земя от чужденци при определени условия в зависимост от тяхното гражданство, а съгласно чл.29,ал.2 ЗС – това са лица, граждани на държави-членки на ЕС или на държавите –страни по Споразумението за Европейското икономическо пространство /ЕИП/, както и при наследяване по закон. Лицата, които не са граждани на дърлжави-членки на ЕС или на държави-страни по ЕИП не могат да придобиват земя в България, освен ако не са граждани на държава, с която РБългария има сключен международен договор, ратифициран по реда на чл.22, ал.2 от КРБ, обнародван и влязъл в сила. Приетото от въззивния съд не противоречи на цитираните решения. Липсват предпоставките по чл.280,ал.1,т.3 ГПК за допускане касационно обжалване по така повдигнатите въпроси. Няма релевавнтни съображения за приложимост на това основание с оглед точното прилагане на закона и развитието на правото. Не се констатират предпоставки за допускане касационно обжалване на въззивното решение и на основание чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК – очевидна неправилност. В случая не е налице нито една от хипотезите, които предполагат очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение – прилагане на закона в неговия обратен смисъл, респ. на несъществуваща или отменена правна норма или значимо нарушение на основни съдопроизводствени правила или необоснованост поради грубо нарушение правилата на формалната логика. Направените в изложението към жалбата общи касационни оплаквания за неправилност на постановеното решение не са предмет на производството по чл. 288 ГПК.
С оглед изложеното следва да се приеме, че не са налице предпоставките за разглеждане на касационните жалби по същество и не следва да се допуска касационното обжалване на решението. Съобразно изхода на производство по чл.288 ГПК разноските за всяка от страните следва да останат така, както са направени.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №61/2019г. по гр.д.№3/2019г. на Врачанския окръжен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: