Определение на ВКС – ГП, III г.о.
7
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 56
гр. София, 21.01.2020 година
Върховният касационен съд, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на единадесети декември през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
Председател: СВЕТЛА ДИМИТРОВА
Членове: СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
като изслуша докладваното от председателя Светла Димитрова гр.д. № 3100/2019 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по реда на чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Постъпила е касационна жалба с вх. № 8736/02.05.2019 г. от Т. М. В. от [населено място], общ. М., чрез пълномощника му адв. Й. Г. от АК-София, против въззивно решение № 2574 от 06.11.2018 г., постановено по в.гр.д. № 486/2018 г. на Софийски апелативен съд, ГО, 1 с-в, в частта му, с която частично е отменено решение № 77 от 14.07.2017 г. по гр.д. № 173/2016 г. по описа на Окръжен съд – Монтана в частта, с която е уважен искът на Т. М. В. против Прокуратурата на Република България за сумата над 5 000 лв. до присъдените 10 000 лв., обезщетение за неимуществени вреди от незаконно обвинение в извършване на престъпление по чл. 248а, ал. 3, вр. с ал. 2, вр. с чл. 26, ал. 1 НК, което наказателното производство е приключило с влязла в сила оправдателна присъда, както и в частта, с която е потвърдено решението на първоинстанционния съд и искът на Т. М. В. за заплащане на имуществени вреди в размер на 1 970 384,95 лв. е изцяло отхвърлен. Релевират се касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК.
Въззивното решение не е обжалвано от ответника Прокуратура на Република България, както и не е постъпил отговор на подадената от Т. М. В. касационна жалба.
В изложение на основанията за допускане до касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поддържа, че в така постановеното решение Софийският апелативен съд се е произнесъл по материалноправни и процесуалноправни въпроси, с твърдението, че са от значение за изхода на делото, които са решени в противоречие със задължителната практика на ВС и ВКС, както и са от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото – основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК. Във връзка с наведените основания, жалбоподателят се позовава единствено на решение № 54 от 13.06.2017 г. по дело № 2755/2016 г. на ІІІ г. о. на ВКС, постановено по реда на чл. 290 ГПК. Друга практика не се цитира, нито е представена в приложение към касационната жалба. Релевира и самостоятелното основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 2,пр. 3 ГПК – очевидна неправилност.
Поставените от касатора въпроси, значими за изхода на спора, по отношение на които се твърди, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие със задължителната и установена практика на ВС и ВКС, се свеждат основно до оплаквания относно обсъждането и преценката на факти и обстоятелствата по делото. Жалбоподателят намира, че въззивният съд не е оценил със съответната тежест факта, че е земеделски производител и това е основната му работа, нито сериозността на последиците, които е причинило публичното оповестяване на воденото срещу него наказателно производство с обвинение в извършване на престъпление, за което е бил оправдан. В тази връзка, касаторът счита, че решението в обжалваната му част е неправилно и не е съобразено с критериите, установени в съдебната практика при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, както и че съдът не е обсъдил представените по делото доказателства, свързани с претенцията му за обезщетение за имуществени вреди, изразяващи се в пропуснати ползи. Позовава се на очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, породена от липсата на обективна преценка за справедливост на обезщетението за неимуществени вреди и неразбиране характера на очакваните от жалбоподателя директни плащания от Държавен фонд „Земеделие“, представляващи полагащи му се субсидии, изплащането на които било осуетено именно от наказателното производство.
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид изложените основания за допускане на касационно обжалване и като провери данните по делото, констатира следното:
Касационната жалба е допустима и редовна като подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, с цена на исковете над 5 000 лв. и в срока по чл. 283 ГПК.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че с постановление от 22.12.2009 г. на прокурор от Окръжна прокуратура М. е образувано срещу ищеца наказателно производство, въз основа на сигнал, постъпил от ДФ „Земеделие“. На ищеца Т. М. В. е повдигнато обвинение по чл. 248а, ал. 3, вр. с ал. 2, вр. с чл. 26, ал. 1 НК, за което престъпление се предвижда наказание до три години лишаване от свобода и глоба. Образувано е НОХД № 112/2010 г. на Окръжен съд Монтана, по което дело същият е оправдан с присъда от 05.04.2011 г., която е потвърдена от Софийски апелативен съд с решение от 06.12.2011 г. по ВНОХД № 890/2011 г. На база на така установените фактически обстоятелства, въззивният съд е приел, че е налице съставът на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ и че отговорността за незаконното обвинение следва да носи Прокуратурата на Република България, доколкото длъжностни лица в нейната структура са отговорни за повдигането на обвинението против ищеца, приключило с влязла в сила оправдателна присъда. Въз основа на показанията на свидетелите, изслушани по делото, съдът е приел, че ищецът е претърпял болки и страдания във връзка с повдигнатото обвинение. Софийски апелативен съд е взел под внимание, че медийното отразяване на случилото се с ищеца е в пряка връзка с незаконното обвинение, въпреки че не се установява самата Прокуратура да е давала информация по обвинението на представители на медиите. Приел е, че наказателното производство е продължило 2 години, в неговата досъдебна и съдебна фаза, който период възприема за разумен и необосноваващ завишен размер на обезщетението за неимуществени вреди. За да определи размера на последното, въззивният съд е извършил съвкупна оценка на събраните по делото доказателства и е отчел възрастта на ищеца, общественото му положение, тежестта на повдигнатото обвинение и предвиденото за него наказание, продължителността на наказателното производство, публичността на обвинението, настъпилата промяна в начина на живот на ищеца, както и е съобразил стандарта на живот в страната, поради което е приел, че искът е основателен до размера от 5 000 лв., които съгласно установения в чл. 52 ЗЗД критерий за справедливост в най-пълна степен ще компенсират нанесените на ищеца неимуществени вреди – болки и страдания от незаконното обвинение, като иска за разликата до пълния претендиран размер от 30 000 лв. като неоснователен, е отхвърлил.
По отношение на претендираното обезщетение за имуществени вреди, въззивният съд е приел, че се касае до вреди от вида на пропуснати ползи. Установил е, че самият ДФ „Земеделие“ е сезирал Прокуратурата поради съмнения за незаконна дейност на ищеца като земеделски производител и доколкото е постановена оправдателна присъда е приел, че ищецът би могъл да търси дължимите му се суми от фонда, а не да претендира размера им като обезщетение за вреди от ответника. В тази връзка съдът е приел, че не е налице причинно-следствена връзка между неполучаването на очаквания от ищеца приход, за периода 2007-2008 година и повдигнатото му едва през 2009 г. обвинение. Претендираната сума не е доказано да е обективно дължима на ищеца, нито се установява от представените по делото доказателства, че получаването й е било осуетено единствено от незаконните действия на правозащитните органи. С тези аргументи, въззивният съд е приел, че претенцията на ищеца за претърпени имуществени вреди под формата на пропуснати ползи в размер на 1 862 808.37 лв. е неоснователна, поради което изцяло е отхвърлил този иск/потвърждавайки първоинстанционното решение в тази част/.
За да е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК следва правният въпрос /материалноправен и/или процесуалноправен/, по който се е произнесъл въззивният съд в обжалваното решение, обусловил изхода на спора, да е решен в противоречие с практиката на ВКС. Въпросът трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Основанията за допускане на касационното обжалване са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК.
Както се изложи по-горе, в изложението за допускане на касационно обжалване на касатора ищец, са формулирани материалноправни въпроси, свързани с приложението на чл. 52 ЗЗД при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди в производството по иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, както и процесуалноправни въпроси във връзка със задължението на съда в мотивите на решението си да обсъди всички факти и обстоятелства по делото от значение за определянето размера на обезщетението за неимуществени вреди, както и за естеството на претендираните имуществени вреди и причинно-следствената връзка между незаконното обвинение и пропуснатите ползи. Тези въпроси са от значение за изхода на делото и обуславят решението по делото, но в случая по тях не е налице соченото основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Това е така, тъй като съгласно трайно установената съдебна практика, съдът е длъжен в мотивите на решението си да обсъди всички обстоятелства и доказателства относно правно релевантните факти, като посочи кои намира за установени и кои за недоказани. В тази насока в случая въззивният съд е съобразил практиката на ВКС при разрешаването на въпроса за размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди, като пряка и непосредствена последица от незаконно обвинение, който безспорно е свързан с критерия за справедливост, дефинитивно определен в нормата на чл. 52 ЗЗД. Спрямо този критерий настъпилата вреда се съизмерява съобразно установените по делото обстоятелства, които за всеки конкретен случай са различни, затова и решаването му се влияе от конкретните доказателства. По този начин паричното обезщетение е определено в съответствие с принципа за справедливост, чрез който се постига еквивалентно възмездяване на увреденото лице за претърпените от него морални вреди в резултат на незаконното обвинение. Вложеният в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД обществен критерий за справедливост не е абстрактно понятие, а справедливото обезщетяване, каквото изисква тази норма на закона на всички неимуществени вреди, означава съдът да определи точен паричен еквивалент на болките и страданията с оглед конкретната фактическа обстановка за всеки отделен случай. Съгласно практиката на ВКС при определяне на обезщетението за неимуществени вреди съдът прилага критерия за справедливост по чл. 52 ЗЗД, като в този аспект следва да се отбележи, че размерът на обезщетението за вреди се влияе от конкретната фактическа обстановка, която е различна за всеки отделен случай. Доколкото в конкретния случай съдът е разгледал всички допустими и относими към спора доказателства, свързани с реално претърпените болки и страдания от ищеца в резултат на незаконното обвинение, обжалваното въззивно решение не е постановено в противоречие със задължителната и с трайно установената практика на ВКС, тъй като подходът при определяне размера на обезвредата е един и същ. В случая въззивният съд е извършил такава преценка, като в мотивите на решението е обосновал изводите си относно правно релевантните факти, имащи отношение към определяне на размера на обезщетението за неимуществените вреди в резултат на незаконното обвинение. Заявените твърдения в касационната жалба фактически са за необоснованост на съдебния акт в посочените отношения, което представлява основание за касационно обжалване по смисъла на чл. 281, т. 3, предл. последно ГПК и като такова не може да послужи за целите на селекцията по чл. 280, ал. 1 ГПК. По този начин паричното обезщетение е определено в съответствие с принципа за справедливост, чрез който се постига еквивалентно възмездяване на увреденото лице за претърпените от него морални вреди в резултат на незаконното обвинение. В съответствие със задължителната съдебна практика, въззивният съд е приел, че в случая са налице елементите на фактическия състав на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, съобразил е продължителността на воденото наказателно производство, което е приключило в разумен срок и е приел, че справедливият размер на обезщетението за неимуществени вреди по смисъла на чл. 52 ЗЗД е в размер на сумата от 5 000 лв. по отношение на Прокуратурата на РБ. В допълнение към изложеното следва да се подчертае, че поради различието във фактите и обстоятелствата по всяко едно от делата, определените по тях размери на обезщетения за причинени неимуществени вреди не могат да бъдат критерий за определяне на обезщетението за причинени неимуществени вреди на пострадалия по настоящото дело, в който аспект липсва противоречие на приетото по този въпрос от въззивния съд със задължителна и установена съдебна практика на ВС и ВКС. В тази връзка въззивното решение е постановено в съответствие с разрешенията, дадени в ППВС № 4/1968 г., ТР № 3/22.04.2005 г. по тълк. д. № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС, както съдебните решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК, а не в противоречие с тях. Поставените въпроси относно обезщетението за имуществени вреди се свеждат до преценката на съда за релевантните по спора факти и необходимостта от тяхното задълбочено обсъждане от страна на въззивния съд за постановяването на правилно и справедливо решение в тази част. По своята същност обаче, те представляват оплакване срещу правните изводи на въззивния съд за неоснователност на тази претенция във връзка с установените фактически обстоятелства, които по своя характер представляват касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК, по които касационната инстанция се произнася само ако бъде допуснато касационно обжалване, какъвто не е настоящия случай. Не е налице и релевираното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по поставените правни въпроси, което е заявено бланкетно, без обосновка, че разрешаването на тези въпроси ще е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото, тъй като по тях е налице задължителна и установена съдебна практика, в случая съобразена от въззивния съд в обжалваното решение, както се посочи по-горе.
Не е налице и поддържаното основание за очевидна неправилност на въззивното решение по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, тъй като липсват нарушения на основни принципи в гражданския процес, които са възприети и утвърдени в съдебната практика на Върховния касационен съд, във връзка с определянето на дължимото обезщетение за имуществени и неимуществени вреди в резултат на незаконното обвинение. В конкретния случай в обжалваното решение въззивният съд е изложил мотиви, като е взел предвид правнорелевантните за това обстоятелства, установени по делото и като е приложил общия критерий за справедливост по чл. 52 ЗЗД, е определил размера на присъденото обезщетение за неимуществени вреди, дължимо по иска с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ срещу Прокуратурата на РБ. От мотивите на съдебния акт е видно, че решението е израз на волята на съда по предявените искове, без да се нарушава обемът на търсената от ищеца и дължима защита и съдействие. Видно от посоченото по-горе, във връзка с тези оплаквания, в случая не е налице отклонение от задължителната съдебна практика, атакуваният акт не е постановен нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необоснован с оглед правилата на формалната логика и следователно не може да се приеме, че се касае за очевидна неправилност, поради което не е налице и релевираното основание от касатора ищец за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 2574 от 06.11.2018 г., постановено по в.гр.д. № 486/2018 г. на Софийски апелативен съд, по касационна жалба с вх. № 8736/02.05.2019 г. на Т. М. В. от [населено място], [община].
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: