О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 56
София, 25.01.2016 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на 03.11.2015 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
НИКОЛАЙ МАРКОВ
при секретар
и в присъствието на прокурора
като изслуша докладваното от председателя ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 3613/14 година
за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на Столична община против въззивното решение на Софийски градски съд от 15.07.2014 год.,по в. гр.д. № 15657/2013 год., с което е потвърдено първоинстанционното решение на Софийски районен съд от 23.08.2013 год., по гр.д.№ 51965/ 2011 год. за уважаване на предявения от ЗК [фирма], [населено място] срещу касатора, като ответник, иск по чл.213, ал.1 КЗ за сумата 20167. 09 лв. – изплатено от ищцовото застрахователно дружество по преписка за щета № 06110030280 обезщетение по застраховка „каско” на собственика на л.а. “Д. Т.” с рег. № СА 3385 ВС, във вр. с причинените му имуществени вреди от настъпило на 03.04.2007 год. пътно- транспортно произшествие по вина на служители на ЮЛ- касатор, ведно със законната лихва върху тази сума, начиная от датата на исковата молба до окончателното и изплащане.
С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното решение, по съображения за допуснато нарушение на закона и на съществените съдопроизводствени правила- касационни осноавния по чл.281, т.3 ГПК.
В изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът се позовава на предпоставките на чл.280, ал.1, т.2 ГПК по отношение на определените за значими за изхода на делото въпроси на процесуалното право: 1.” С каква доказателствена стойност се ползва протоколът за пътно- транспорто произшествие, който е непълен. Непопълването на всички графи от протокола за пътно- транспортно произшествие, както и липсата на данни за извършено разследване, прави ли същият доказателство, годно да установи факта на настъпването му и всички относими към този факт обстоятелства – наличие на дупка на пътното платно, размери на същата, наличие/ липса на обозначителни знаци или др.елементи, сигнализиращи наличието на неравност на пътното платно и др., останали неизвестни?”; 2.”Следва ли да се даде вяра и да се кредитират като доказателство показанията на единствения разпитан свидетел в процеса, който като пострадал от произшествието е получил обезщетение за претърпените вреди, без да се отчете неговата заинтересованост да даде показания в своя полза?”; 3.“ Достатъчно ли е да се приеме иска за доказан само въз основа на показанията на един свидетел, заинтересован да даде показания в полза на ищеца, предвид обстоятелството, че е получил парично обезщетение?”.
Като израз на визираното противоречие са посочени решения на СГС : № 1131/07.03.2011 год., по гр.д.№ 15037/2010 год.; от 15. 02. 2011 год., по гр.д.№ 6491/2010 год. и от 24.06.2010 год., по гр. д. № 1807/2010 год..
Ответникът по касационната жалба в срока по чл.287, ал.1 ГПК е възразил по основателността на въведените касационни основания.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си по чл.288 ГПК, намира:
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК от надлежна страна в процеса срещу подлежащ на касационен контрол, по критерия на чл.280, ал.2 ГПК, въззивен съдебен акт и е процесуално допустима.
За да постанови обжалваното решение по предявения регресен иск въззивният съд е приел за доказани, съобразно въведената с чл.154, ал.1 ГПК доказателствена тежест, елементите от фактическия състав на чл. 213, ал.1 КЗ /отм./ – наличие на валидно застрахователно правоотношение по застраховка “Каско” между ищцовото застрахователно дружество и собственика на увредения лек автомобил, надлежно възникнало за последния право на вземане от деликт по чл.49 ЗЗД срещу ответното ЮЛ, предвид безспорно настъпилото на 03.04. 2007 год., в резултат на необезопасена и несигнализирана дупка с камък в нея на [улица]в [населено място], пътно- транспортна произшествие и извършено от застрахователя изплащане на сума за обезвреда на собственика на увредената вещ –лек автомобил “Д. Т.” с рег. № СА 3385 ВС, формирана от стойността на извършения ремонта за отстраняване настъпилите от пътния инцидент повреди на същата.
Позовавайки се на заключението на изслушаната авто-техническа експертиза и на данните от съставения по надлежния ред констативен протокол за пътно- транспортно произшествие № 998226/03.04.2007 год. решаващият състав на СГС е приел за установена, с оглед механизма на пътния инцидент, причинно следствената връзка между неправомерното бездействие на служители на ответника и настъпилия вредоносен резултат. Изложени са съображения, че по силата на чл.3, ал.3 от Закона за пътищата улицата, на която пътно- транспортното произшествие е осъществено, е общински път и като публична общинска собственост, по силата на чл.19, ал.1, т.2 ЗП неговото управление е предоставено на Столична Община. В качеството си на собственик именно Общината е била длъжна да го стопанисва и да осъществява поддръжката му, като при съществуваща опасност, каквато несъмнено е наличието на дупка в пътната настилка, да обезопаси със знак или да сигнализира, вкл. и по всеки друг подходящ начин преминаващите по него – задължение вменено на последната и от чл.13, ал.1 ЗДвП. Следователно неподдържането на посочената улица в [населено място] в състояние, обичайно за безопасно преминаване на моторни превозни средства, според изложените в съобразителната част на обжалвания съдебен акт съждения, се явява проявено в нарушение на закона виновно бездействие на служители на Столична община и като противоправно поведение, намиращо се в причинно следствена връзка с настъпилия вредоносен резултат е достатъчно, за да бъде ангажирана гаранционно – обезпечителната и отговорност по реда на чл.49 ЗЗД, във вр. с чл. 45 ЗЗД за причинените на собственика на процесния л.а. вреди. С оглед така установената фактическа обстановка, то извършеното от застрахователя по застраховка „каско” обезщетяване на собственика на увредената вещ има, по силата на чл.213, ал.1 КЗ/ отм./, за своя правна последица възникване в негова полза на правото на регрес срещу причинителя на вредата до размера на заплатената сума. При изграждане на крайния си правен извод за основателност на предявения суброгационен иск въззивният съд се е позовал и на показанията на разпитания свидетел- водач на увреденото МПС, излагайки подробни съображения за отсъствие на основание за тяхната недостоверност.
Въз основа на останалия доказателствен материал по делото, който е подложил на съвкупен анализ, СГС е отрекъл да е успешно и направеното от ответника оспорване на приложения констативен протокол – официален свидетелстващ документ.
Съобразени решаващите мотиви в обжалвания съдебен акт позволяват да се приеме, че поставените от касатора правни въпроси имат обуславящо значение за крайния изход на делото, поради което попадат в приложното поле на касационното обжалване по см. на чл.280, ал.1 ГПК и общата главна предпоставка за достъп до касационен контрол е доказана.
Неоснователно по отношение на първия от тях е поддържаното селективно основание по т.2 на чл.280, ал.1 ГПК. Според формираната по реда на чл.290 и сл. ГПК задължителна практика на касационната инстанция, обективирана в служебно известните на настоящия съдебен състав решения : № 15 от 25.07.2014 год., по т.д.№ 1506/2013 год. на І т.о. на ВКС , № 85 от 28.05.2009 год., по т.д.№ 768/2008 год. на ІІ т.о., № 43 от 16.04.2009 год., по т.д.№ 648/2008 год. на ІІ т.о. и др., която настоящият съдебен състав споделя, протоколът за ПТП е официален документ и като такъв се ползва с обвързваща съда материално доказателствена сила относно удостоверените в него факти, относими към механизма на самия пътен инцидент, непосредствено възприети от длъжностното лице- актосъставител. Когато,обаче, фактът съставлява волеизявление, направено от участник в пътно- транспортното произшествие, констативният протокол за същото има доказателствена сила само относно авторството и съдържащите се неизгодни факти за лицето, чието волеизявление се възпроизвежда от съставителя на документа. Поради това претендиращият обезщетение във вр. с увреждането в тази хипотеза носи доказателствената тежест за механизма на ПТП. В случая въззивната инстанция изцяло се е съобразила с посочената задължителна за съдилищата в страната практика на ВКС, приемайки, че само протоколът за пътно- транспортното произшествие не е достатъчен за доказване на твърдените в исковата молба факт относно начина на настъпване на вредата, а е изяснил механизма на процесното пътно- транспортно произшествие и въз основа на останалите приети по делото доказателства, вкл. заключението на изслушаната специализирана авто-техническа експертиза. Отделен в тази вр. е въпросът, че от съдържанието на приложения като доказателство констативен протокол № 998226/ 03.04.2007 год. не би могло да се счете, че актосъставителят не е бил на местопроизшествието, за да е основателно твърдението на ответника, че същият не е имал непосредствени впечатления за механизма на пътно-транспортното произшествие, поради което тежестта да обори материалната доказателствена сила на документа е била на оспорващата го страна.
Съгласно задължителните постановки в т.3 на ТР № 1/19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС при наличие на задължителна практика на касационната инстанция по приложението на конкретна законова разпоредба, селективното основание по т.2 на чл.280, ал.1 ГПК е неприложимо, поради което сочените от касатора решения на СГС не следва да бъдат обсъждани. Отделно е, че в същите липсва и изрично отбелязване да са влезли в сила.
Недоказано е поддържаното селективно основание по т.2 на чл.280, ал.1 ГПК и по отношение на останалите процесуалноправни въпроси, които макар и формулирани от жалбоподателя по различен начин, в същността си се свеждат до приложението на чл.172 ГПК. По въпроса за преценката на свидетелските показания в хипотеза на чл.172 ГПК е налице задължителна практика на касационната инстанция, обективирана в служебно известните на настоящия съдебен състав решения: № 65/16.07.2010 год.,по гр.д.№ 4216/2008 год. на ІV г.о.; № 131 от 12.04.2013 год., по гр.д.№ 1/2013 год.и др.. Същата е в смисъл, че гласните доказателства, щом са относими и допустими се преценяват от съда по вътрешно убеждение, като показанията на заинтересованите свидетели не са недопустими и не биха могли само на това основание да се изключат от доказателствения материал по делото, но всякога се преценяват наред с останалите доказателства при съобразяване на обстоятелството, че могат да са и евентуално необективни. В случая СГС е процедирал в съответствие с цитираната практика, като е ценил показанията на разпитания свидетел-водач на увреденото моторно, превозно средство-собственост на [фирма], отчитайки, както евентуалната заинтересованост на същия, така и факта, че те не са изолирани, а в съгласие с останалите ангажирани по делото доказателства, с които ги е съпоставил.
Твърдението, че поставените от касатора правни въпроси се явяват от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото не е аргументирано и предвид задължителните разяснения в т.4 на ТР № 1/ 2010 год. на ОСГТК на ВКС не следва да бъде разискван критерия за селекция по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК, явно е визиран.
Ответникът по касационната жалба, в срока по чл.287, ал.1 ГПК, е претендирал деловодни разноски, които с оглед изхода на делото в касационната инстанция и процесуалното правило на чл.78, ал.8, във вр. с ал.3 ГПК следва да му бъдат присъдени в размер на сумата 500 лв., съгласно чл.9, ал.3 от Наредба № 1/2004 год. на ВАС.
Водим от изложените съображения настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Софийски градски съд от 15.07.2014 год., по в.гр.д. № 15657/2013 год., по описа на с.с..
ОСЪЖДА СТОЛИЧНА ОБЩИНА да заплати на ЗД [фирма], [населено място] сумата 500 лева/ петстотин лева/ деловодни разноски за касационното производство.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: