О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 56
София, 27.01.2012 година
Върховният касационен съд на Република България, първо търговско отделение, в закрито заседание на 19.01. две хиляди и дванадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛЮБКА ИЛИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РАДОСТИНА КАРАКОЛЕВА МАРИАНА КОСТОВА
при участието на секретаря
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от председателя (съдията) Л.Илиева
т.дело № 470/2011 година
Производството по делото е образувано по реда на чл.288 във вр. с чл.280, ал.1,т.2 ГПК по повод постъпила касационна жалба от В. Г. Ч. и Р. Д. Ч., двамата от [населено място], чрез адвокат И. К., с вх.№1825/22.03.2011 год. срещу Решение №81 от 21.02.2011 год. по н.т.д.№157/2010 год. на Пловдивския апелативен съд, с което е потвърдено решение №455 от 19.11.2009 год. по т.д.№773/2008 год. на Пловдивския окръжен съд, с което са отхвърлени предявеният от касаторите срещу [фирма] от същия град следните искове: 1/иск за прогласяване нищожността на основание чл.26, ал.1 ЗЗД, предложение трето ЗЗД на сключения между страните на 31.05.2005 год. договор, озаглавен като „договор за наем”, поради нарушаване на закона и на добрите нрави; 2/евентуално съединените иск с правно основание чл.233, ал.1 ЗЗД за опразване на имота, предмет на договора и 3/иск с правно основания чл.79, ал.1 ЗЗД за сумата 37 500 лв., представляваща обезщетение за пропуснати ползи. Пловдивският апелативен съд е възприел изводите на окръжния съд, че сключеният между страните на 31.05.2005 год. договор, озаглавен като „договор за наем”, не е нищожен, нито поради нарушение на закона, нито поради накърняване на добрите нрави. Приел е, че цената, която наемателят се е съгласил да плати на наемодателя за предоставеното ползване на имота, се изразява в ръководната дейност, включваща труда, времето и усилията, които ще бъдат вложени от наемателя за довършване на сградите и въвеждането им в експлоатация. Така уговорената насрещна престация към момента на сключване на договора не противоречи на добрите нрави. Не е налице виновно неизпълнение на договора, поради което и са отхвърлени и исковете с правно основание чл.233, ал.1 ЗЗД и чл.79, ал.1 ЗЗД.
Касаторите подържат, че обжалваното решение в частта, с която е прието, че договорът не е сключен в нарушение на добрите нрави, поради нееквивалентност на насрещните престации, е постановено в нарушение на материалния закон-чл.26, ал.1,предл. трето ЗЗД. Дължимата от наемодателя насрещна престация е определена в нарушение на чл.20 ЗЗД във вр. с чл.1 от договора, а така също, и в противоречие с чл.79, ал.1 ЗЗД за дължимото обезщетение след упражненото право на наемодателите-касатори за разваляне на договора. Подържат основанието за достъп до касация по чл.280, ал.1,т.2 ГПК, като формулират два правни въпроса:1/”Налице ли е нарушаване на добрите нрави при значителна нееквивалентност на насрещните престации при двустранен договор? 2/Налице ли е значителна нееквивалентност на насрещните престации при двустранен договор в случай, че едната престация е 160 пъти по-голяма от другата?”
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от страна активно легитимирана за това, срещу решение, подлежащо на касационен контрол/чл.286, ал.1,т.3 във вр. с чл.280, ал.2 ГПК/, поради което е процесуално допустима.
Ответникът по касационната жалба оспорва основанията за достъп до касация, а по същество основателността на касационната жалба.
Обжалваното въззивно решение не следва да се допуска до касационен контрол. С поставените два материалноправни въпроса касаторите не са посочили общото основание за достъп до касация- а именно да формулират правните въпроси обусловили правните изводи на съда по конкретното дело, разрешени в обжалваното решение при наличие на допълнителните основания за селектиране на касационната жалба по чл.280, ал.1,т.1-3 ГПК. Въпросът за нееквивалентността на престациите, като основание по чл.26, ал.1, предл.второ ЗЗД за нищожност на сключения договор, е фактологически обоснован. Абсолютната неравностойност на уговорените престации, не води автоматично до извода за нееквивалентност на престациите. Кога разменените престации са нееквивалентни зависи от конкретно установената фактическа обстановка. Определянето на насрещните престации към момента на сключване на възмездния договор, какъвто е и сключеният между страните, т.н.наречен договор за наем, зависи от волята на страните в рамките на договорната свобода по чл.9 ЗЗД. Начинът на определянето им, както и съдържание им, зависи от конкретната воля на страните, съобразно която следва да се преценява твърдяната им нееквивалентност. По делото въобще не са правени доводи за опорочаване волята на страните, а друго, различно, тълкуване на договора не може да се прави от касационната инстанция. Материализираната в договора воля на страните се извежда от преценката на събраните доказателства, а нови такива не могат да бъдат установяване в касационното производство.
Освен съобразно волята на страните, преценката дали нееквивалентността на престациите нарушава добрите нрави, следва да се извършва и съобразно конкретно съществуващите факти и обстоятелства към момента на сключване на сделката. Простото съпоставяне размера на претендирания от ищците пропуснат месечен наем за наемния период от 10 години с размера на определеното от експертизата възнаграждение за един месец на техническия ръководител на обекта не доказва нееквивалентност на престациите. Тя следва да се определя към момента на сключване на договора, а към този момент размерът на дължимата престация от наемателя, изразяваща се в задължение за довършване на обекта до степен за въвеждането му в експлоатация, е била неопределена във времето. На второ място, по делото има данни за влагане на средства и от негова страна, поради което отговорът по така поставените въпроси от касаторите зависят от конкретно установената фактическа обстановка, а не само от направените от съда правни изводи.
Не е налице и допълнително подържаното основание за селектиране на касационната жалба- това по чл.280, ал1,т.2 ГПК. В решение №1444 от 04.11.1999 год. по гр.д.№753/1999 год. на ВКС, V Г.О., е прокламиран общият принцип, че нарушението на добрите нрави е налице при нееквивалентност на престациите. Решението на Пловдивският апелативен съд не е постановено в противоречи с него, защото е прието, че в конкретния случай не е доказана такава конкретна нееквивалентност. А в приложеното решение№834 от 26.10.2009 год. по гр.д.№136/2009 год. на ВКС, І Г.О. преценката за липса на еквивалентност на насрещните престации, като основание за нарушаване на добрите нрави, е извършена в рамките на договорната свобода, както е действал и Пловдивският окръжен съд.
Водим от горното състав на търговската колегия на Върховния касационен съд
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на Решение №81 от 21.02.2011 год. по н.т.д.№157/2010 год. на Пловдивския апелативен съд, с което е потвърдено решение №455 от 19.11.2009 год. по т.д.№773/2008 год. на Пловдивския окръжен съд
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: