6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 56
гр. София, 29.01.2018 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на двадесет и първи ноември през две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА
АННА БАЕВА
изслуша докладваното от съдия Анна Баева т.д. № 1751 по описа за 2017г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Е. Г. И., представлявана от адв. Й. Д., срещу решение № 722 от 30.03.2017г. по гр.д. № 1154/2016г. на Софийски апелативен съд, с което след отмяна на решение № 799 от 26.01.2016г. по гр.д .№ 3190/2014г. на СГС, ГО, 7 състав е отхвърлен предявеният от Е. Г. И. против ЗК [фирма] иск с правно основание чл.226, ал.1 КЗ /отм./ за сумата над 8 000 лева до 100 000 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на майка й З. В. И..
Касаторката поддържа, че въззивното решение в обжалваната му част е неправилно поради допуснати нарушения на процесуалния и материалния закон. Счита за неправилни изводите на въззивния съд за наличие на съпричиняване от страна на пострадалата, тъй като е пътувала без поставен обезопасителен колан и тъй като е знаела, че водачът на лекия автомобил е неправоспособен, но се е съгласила да бъде превозвана от него, който принос е определен в размер на 90%. Сочи, че по делото не са събрани никакви доказателства, че пострадалата е пътувала без поставен колан, нито че е знаела, че водачът на автомобила е бил неправоспособен. Счита, че не може да се приеме като ноторно известен факт, че продължителното съжителство в едно домакинство е довело до знанието на пострадалата за липсата на правоспособност на зет й. Счита за неправилен и формиран в противоречие с чл.52 ЗЗД и създадената по приложението му практика извода на въззивния съд за прекомерност на определеното от първоинстанционния съд обезщетение. В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторката обосновава наличието на основанието на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване, тъй като въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по следните материалноправни въпроси:
1. За да се приеме наличието на съпричиняване от пострадалия и съответно намаляване на обезщетението за вредите, достатъчно ли е наличието на формално нарушение на правилата на ЗДвП и ППЗДвП или е необходимо нарушението за е в пряка причинно-следствена връзка с настъпилия вредоносен резултат?
2. За да бъде прието за основателно възражението за съпричиняване, следва ли по делото да бъде проведено пълно и главно доказване на факта на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалото лице или е достатъчно да бъде внесено съмнение?
3. Съдът при постановяване на решението си, може ли да си направи извод за наличието, респ. липсата на съпричиняване въз основа на косвени доказателства или по обратна логика, тип „след като не е черно, значи е бяло“?
4. Наличието на собствено семейство, съпруг и деца, както и зрялата възраст, представляват ли задължително основание за намаляване и ограничаване на размера на обезщетението за причинени неимуществени вреди?
5. При определяне на справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди съдът длъжен ли е да се съобрази с момента на настъпване на ПТП и социално-икономическата обстановка в страната, както и и с лимитите по застрахователната полица и съдебната практика и да изложи мотиви в тази насока или е достатъчно декларативно да заяви, че според него това е справедливият размер?
Поддържа, че по първите два въпроса въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в ППВС № 17/1963, т.7, решение № 206 от 12.03.2010г. по т.д. № 35/2009г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 159 от 24.10.2010г. по т.д. № 1117/2009г. на ВКС, ТК, II т.о., определение $ 169 от 12.03.2012г. по т.д. № 893/2011г. на ВКС, ТК, II т.о., определение № 202 от 23.03.2012г. по т.д .№ 526/2011г. на ВКС, ТК, II т.о., определение № 1083 от 17.10.2012г. по гр.д. № 330/2012г. на ВКС, ТК, IV г.о. Счита, че по отношение на третия въпрос е налице основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. По отношение на последните два въпроса поддържа противоречие с практиката на ВКС, като сочи Постановление № 4/1968г. на Пленума на ВС, решение № 53 от 12.06.2014г. по т.д. № 1556/2013г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 105 от 16.06.2016г. по т.д. № 1698/2015г. на ВКС, ТК, II т.о. – основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, както и противоречие с решение № 1409 от 04.07.2016г. по гр.д. № 1448/2016г. на САС, 7 състав, решение № 810 от 21.04.2016г. по гр.д. № 425/2016г. на САС, 8 състав и решение № 927 от 09.05.2016г. по гр.д. № 479/2016г. на САС, 10 състав – основание по чл.280, ал.1, т.2 ГПК.
Ответникът ЗК [фирма] оспорва касационната жалба. Излага възражение за липса на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, като счита, че първи, трети и четвърти въпроси не са обусловили изводите на въззивния съд, а втори и пети въпроси са решени в съответствие с практиката на ВКС. Излага подробни съображения за неоснователност на касационната жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
Въззивният съд, за да отмени първоинстанционното решение и да отхвърли частично предявения иск, е счел за основателно направеното във въззивната жалба оплакване за прекомерност на присъденото обезщетение за претърпени от ищцата неимуществени вреди от смъртта на майка й, настъпила при процесното ПТП. Приел е, че предвид свидетелските показания ищцата е била в изключително близки и хармонични отношения с починалата и тежко е понесла в духовен аспект нейната загуба, но е счел за недоказани твърденията, че ищцата е разчитала на нейното непрекъснато присъствие в живота си като духовна и материална опора. Изложил е съображения, че предвид възрастта на ищцата – пълнолетна и с укрепнала психика, напълно еманципирала се към датата на деликта и създала свое собствено семейство, и обстоятелството, че не е живяла постоянно в едно домакинство с починалата, ищцата сравнително безпрепятствено е преодоляла загубата на майка си, от която не е била материално, финансово или морално зависима. С оглед на това въззивният съд е достигнал до извод, че справедливо обезщетение съобразно критерия на чл.52 ЗЗД и задължителната съдебна практика за претърпените от ищцата неимуществени вреди, като се отчетат и обществено-икономическите условия към периода на деликта /2009г./, както и размера на застрахователните лимити, възлиза на 80 000 лева.
Въззивният съд е счел за основателно и направеното от ответника – въззивник възражение за съпричиняване. Въз основа на СМЕ и КСМАТЕ е приел за установено, че починалата е пътувала като пътник на предна дясна седалка в автомобила без поставен предпазен колан и макар експертизите да не дават категорично заключение, че ако е била с поставен колан, то тя не би получила травматични увреждания, които да доведат до летален изход, съобразявайки факта, че основните увреждания, довели до летален изход на пострадалата, са получени от свободното движение на тялото й в купето на автомобила при удара, е посочил, че това е било възможно поради липсата на поставен предпазен колан. Въззивният съд е приел, че първоинстанционният съд неправилно е приел за доказан отрицателния факт, че пострадалата не е знаела, че водачът на лекия автомобил е бил неправоспособен. Позовал се е на представеното удостоверение в този смисъл от ОУ на МВР, както и на обстоятелството, че водачът е съпруг на дъщерята на пострадалата – ищцата по делото и че от свидетелските показания са установени изключително хармонични отношения между ищцата и пострадалата и съвместно съжителство на ищцата и нейното семейство с пострадалата за определен период от време в едно домакинство. Въз основа на това въззивният съд е приел, че пострадалата е знаела обичайни факти от живота на семейството на дъщеря си, сред които и фактите, че зет й няма свидетелство за управление на МПС и че редовно и обичайно шофира процесния лек автомобил, като е счел тези факти за доказани и предвид отказа на ищцата са отговори на допуснати към нея въпроси по реда на чл.176 ГПК. Поради това е достигнал до извод, че с поведението си пострадалата е допринесла за настъпване на вредоносния резултат, като е поела риска да пътува в лек автомобил, шофиран от неправоспособен водач. Въззивният съд е приел, че размерът на съпричиняването от страна на пострадалата е 90% и поради това обезщетението следва да бъде намалено до размер на 8 000 лева.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Формулираните в изложението първи, втори и трети материалноправни въпроси, свързани с приложението на чл.51, ал.2 ЗЗД и доказването на приноса за увреждането от страна на пострадалия, са релевантни за делото, тъй като от отговора им зависи изходът на спора. По тези въпроси е постановена задължителна съдебна практика – решение № 99 от 08.10.2013г. по т.д. № 44/2012г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 98 от 24.06.2013г. по т.д. № 596/2012г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 54 от 22.05.2012г. по т.д. № 316/2011г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 33 от 04.04.2012г. по т.д. № 172/2011г. на ВКС, ТК, II т.о. и др., постановени по реда на чл.290 ГПК, съгласно която при определяне на наличието и степента на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалото лице е от значение наличието на причинна връзка между поведението на пострадалия и противоправното поведение на водача, като съдът следва да прецени доколко действията на пострадалия са допринесли за резултата и въз основа на това да определи обективния му принос. Изводът за наличие на съпричиняване по смисъла на чл.51, ал.2 ЗЗД не може да почива на предположения и намаляването на дължимото обезщетение за вреди от деликт на основание на чл.51, ал.2 ЗЗД предполага доказване по безспорен начин на конкретни действия или бездействия на пострадалия, с които той обективно е способствал за вредоносния резултат, като е създал условия или е улеснил неговото настъпване. При произнасяне по формулираните материалноправни въпроси въззивният съд се е отклонил от формираната задължителна практика, поради което е налице основанието на чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
В изложението са поставени материалноправни въпроси относно определянето на размера на обезщетението по чл. 52 ЗЗД и влияе ли се той от икономическата конюнктура в страната и установените лимити на отговорността на застрахователя към момента на постановяване на съдебното решение. Тези въпроси са релевантни за делото, тъй като от отговора им зависи изходът на спора. По отношение на тях обаче не е налице основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. В т.ІІ на Постановление № 4/1968г. на Пленума на ВС е разяснено, че понятието „справедливост” по смисъла на чл.52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които са специфични за всяко дело и които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. Съгласно създадената по реда на чл.290 ГПК задължителна съдебна практика – решение № 202 от 16.01.2013г. по т.д. № 705/2011г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 25 от 17.03.2010г. по т.д. № 211/2009г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 28/09.04.2014г. по т.д. № 1948/2013г. на ІІ т.о., решение № 83 от 06.07.2009г. по т.д. № 795/2008г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. и др., за да се реализира справедливо възмездяване за претърпените от пострадалите от деликт неимуществени вреди, съдът е длъжен при определяне размера на дължимото обезщетение да извърши задълбочено изследване на общите и на специфичните за отделния спор правнорелевантни факти и обстоятелства, обуславящи вредите, преживените болки, страдания и емоционални преживявания, както и икономическото състояние в страната към момента на увреждането, израз на което са и установените лимити на отговорност на застрахователя към този момент, и да изложи съображенията си по тях в мотивите на съдебното решение. Въззивният съд не се е отклонил от тази практика, като при определяне на конкретния размер на обезщетенията е взел предвид всички установени по делото обстоятелства, релевантни за определяне на размера на дължимото обезщетение, и е оценил значението им, както и е съобразил момента на настъпване на ПТП и обществено-икономическите условия към този релевантен момент. Съгласно постоянната съдебна практика установените лимити на отговорност на застрахователя нямат самостоятелно значение, а следва да бъдат съобразени като израз на икономическите условия към релевантния момент, който е моментът на настъпване на увреждането. Преценката на отделните факти по делото, относими към определяне на конкретния размер на обезщетението при спазване на принципа за справедливост, е въпрос на обоснованост на съдебното решение и касае правилността на постановения съдебен акт. В тази връзка оплакванията на касаторите за необоснованост и незаконосъобразност представляват отменителни основания по чл. 281, т. 3 ГПК, но не и основания за допускане на касационно обжалване с оглед критериите, предвидени в чл. 280, ал. 1 ГПК. Тъй като по формулираните въпроси е създадена задължителна съдебна практика, не е налице и поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.2 ГПК.
Ищцата е освободена от заплащане на държавна такса на основание чл.83, ал.1, т.4 ГПК, поради което не следва да заплаща държавна такса за разглеждане на касационната жалба.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 722 от 30.03.2017г. по гр.д. № 1154/2016г. на Софийски апелативен съд в частта, в която след частична отмяна на решение № 799 от 26.01.2016г. по гр.д .№ 3190/2014г. на СГС, ГО, 7 състав е отхвърлен предявеният от Е. Г. И. против ЗК „Л. И.“ иск с правно основание чл.226, ал.1 КЗ /отм./ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на майка й З. В. И. за разликата над 8 000 лева до 80 000 лева, както и в частта за разноските.
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 722 от 30.03.2017г. по гр.д. № 1154/2016г. на Софийски апелативен съд в останалата му обжалвана част.
Делото да се докладва на Председателя на Второ търговско отделение на Търговска колегия на Върховен касационен съд за насрочване.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: