О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№56
С., 30.01.2014 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД – Търговска колегия, състав на І т.о. в закрито заседание на двадесет и седми януари през две хиляди и четиринадесета година в състав:
Председател: Дария Проданова
Членове: Емил Марков
Ирина Петрова
като изслуша докладваното от съдията Петрова т.д. № 2794 по описа за 2013 год. за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на ищеца Р. М. Р. срещу Решение № 133/21.12.2012г. по в.гр.д.№ 3936/2011г. на Софийски апелативен съд, ГК, 2 състав, с което е потвърдено решението по гр.д.№ 2734/2008г. на Софийски градски съд в частта за отхвърляне на отрицателния установителен иск за недължимост на сумата 133 141лв., със законна лихва от 25.03.2001г по издаден изпълнителен лист въз основа на запис на заповед и е обезсилено решението в частта, с която е разгледан иск за недължимост на сумата за разликата над 133 141лв. до 150 000лв., със законна лихва от същата дата.
Предмет на жалбата е решението в частта за потвърждаването и за обезсилването на първоинстанционното решение. Поддържаните касационни основания са за недопустимост и неправилност поради съществени процесуални нарушения, нарушения на материалния закон и необоснованост. Твърдението е, че дадената правна квалификация на иска е неправилна- исковата молба е депозирана след влизане в сила на ГПК от 01.03.2008г. и отрицателният установителен иск за недължимост на сума по изпълнителен лист от 2004г., издаден въз основа на запис на заповед от 25.01.2001г., има за правно основание разпоредбата на чл.124,ал.1 ГПК, а не чл.254 ГПК-отм., както е приел въззивният съд. Изложени са твърдения, че САС е приел, че сделката е симулативна без наведено в хода на процеса възражение от страните за такъв порок, поради което постановеното решение е недопустимо. Становището е, че с предявения иск ищецът цели установяването, че подписаният от него запис на заповед не е самостоятелна абстрактна сделка, а е обезпечение по каузално правоотношение- договор за посредничество, сключен между издателя /и неговите партньори от една страна/ и ответника, с цел доставка на резервни части за енергетиката на осигурен от ищеца потенциален купувач, който е изпълнен.
В изложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК се посочва процесуалноправен въпрос, разрешен от въззивния съд допустимо ли е съдът да квалифицира една сделка като симулативна без да е предявено възражение за симулативност от страните по нея при допълнителните предпоставки на т.1,т.2 и т.3 на чл.280,ал.1 ГПК с позоваване на противоречие с Решение № 45 по гр.д.№ 6169/2007г. на І г.о, Решение № 544 по гр.д.№ 1053/2010г. на ІІ г.о. и Решение № 437 по гр.д.№ 907/2003г. на І г.о. Поставен е и втори процесуалноправен /а не материалноправен, както се посочва/ въпрос могат ли представени и неоспорени фактури да послужат за начало на писмено доказателство, като твърдението е , че САС е дал отрицателен отговор на този въпрос и не е мотивирал извода си за неотносимост на фактурите към спора. Поддържаното по него допълнително основание е по т.1 и т.2 на чл.280,ал.1 ГПК с позоваване на противоречие с Решение № 544 по гр.д.№ 1053/2010г. на ІІ г.о., Решение № 437 по гр.д.№ 907/2003г. на І г.о. и Решение № 14 по гр.д.№ 672/2009г. на ОС Сливен. Следващ посочен като процесуален въпрос е след като представените фактури не могат да бъдат приети като начало на писмено доказателство, то на какво основание е допуснато събирането и са събрани гласни доказателства, ако не за да се установи, че процесният запис на заповед представлява обезпечение по каузално правоотношение при допълнителната предпоставка на т.2 /без посочване на противоречива практика/ и т.3 на чл.280,ал.1 ГПК и въпросът : допустимо ли е въззивният съд да се произнася по ненаправено твърдение и възражение за симулативност на договор в условията на погрешно определена правна квалификация на спора, който според касатора е основание за допускане на касационно обжалване поради недопустимост на въззивното решение.
От насрещната страна Б. Й. Л. е постъпил писмен отговор, с който се оспорва наличието на основанията за допускане на касационното обжалване и основателността на касационната жалба.
Ищецът е изложил в исковата молба и е поддържал в хода на производството, че между него /и партньорите му от една страна/ и ответника Б. Л. е бил сключен устен договор за посредничество, с цел доставка на резервни части за енергетиката, на осигурен от ищеца купувач за същите. Л. предавал стоката, която се продавала от ищеца на осигурени купувачи. Като обезпечение за стоката, която следвало да бъде предоставена, вместо подписване на договор и приемо-предавателни протоколи, ищецът подписал запис на заповед от 25.01.2001г. за сумата 150 000лв. Р. получил стоката и тя била доставена на купувачи /Т. М. И. 3 Е. и Т. М. И. 2 Е./ като по искане на ответника фактурите били издадени от името на доставчик [фирма], на която купувачите по банков път превели цената. Независимо че като продавач бил посочен едноличният търговец, ответникът осигурявал стоката и цената била преведена по посочената от него сметка на Б. С., с която живеел на съпружески начала. С искането за издаване на изпълнителен лист за сумата по записа ответникът целял повторно получаване на стойността на стоките, по отношение на които ищецът изпълнил своите задължения, поради което петитумът на исковата молба е да бъде признато за установено, че не дължи сумата по издадения въз основа на запис изпълнителен лист. С молба от 01.07.2008г. /л.34 от материалите по делото на СГС/ ищецът е посочил, че доставената на Т. М. И. 3 стока е на стойност 60 000лв., а тази на Т. М. И. 2- 73 141лв., поради което твърдяната недължимост е за сума в общ размер 133 141лв., част от 150 000лв. сума по изпълнителния лист от 31.03.2004г., издаден по гр.д.№ 132/2004г. на РС Провадия, ведно с лихва от 25.03.2001г.
Въззивният съд е споделил извода за неоснователност на предявения иск, като е констатирал недопустимо произнасяне от СГС по установителния иск за разликата над 133 141 лв., позовавайки са направеното от ищеца уточнение. Приел е, че правното основание на иска е посоченото от първоинстанционния съд-чл.254 ГПК-отм., тъй като изпълнителният лист е издаден при действието на отменения процесуален закон и оспорването на вземането по него се подчинява на регламентираните от него правила. По отношение на каузалните правоотношения, които ищецът поддържа че са били обезпечени със записа на заповед е счел, че са въведени твърдения за сложна поредица от правоотношения – доводи за наличие на прикрити и прикриващи сделки и позоваване на относителна симулация, при която сделка, оформена като покупко-продажба между едноличният търговец и купувачите прикрива действителна такава, сключена между ответника и съответните централи. Приел е, че в тежест на страната, която обосновава относителната симулация е, да докаже действителната сделка, като при наличие на фактури с неоспорено съдържание е недопустимо с гласни доказателства да се установяват страните по действителното правоотношение. Посочил е, че писмени доказателства за действителните правоотношения между ищеца и ответника не са представени, посочените от ищеца не установяват връзката между записа и твърдяната му обезпечителна функция, а и е налице несъвпадане на сумата по записа и цената по заявените като каузални отношения. Отчетено е, че дори да бъдат ценени свидетелските показания, те не установяват гаранционната цел на записа.
Съставът на ВКС приема, че основанията за допускане на касационното обжалване не са налице.
Правен въпрос, относим към изводите на въззивния съд за недопустимост на първоинстанционното решение в частта по произнасяне по непредявен иск с оглед ясно изразената в молбата от 01.07.2008г. конкретизация на цената на предявения отрицателен установителен иск не е поставен, което изключва възможността в тази част то да бъде допуснато до касационно обжалване.
Поддържаната недопустимост на въззивното решение е основана на разбирането на касатора, че е налице произнасяне по невъведено възражение за симулация. Становището на САС по този въпрос е основано на квалификацията на твърденията на ищеца в исковата молба, че в представените от него фактури, като доставчик е вписано лице /едноличен търговец/, което е чуждо за действителното правоотношение между страните по спора: стоките са били на ответника, но са фактурирани на купувачите не от него, а от едноличния търговец Б. С. като продавач, която е получила и плащането на цената на доставките. С оглед на това е обоснован и изводът, че подлежи на установяване, действителното правоотношение между страните по спора, за обезпечаването на което се твърди издаването на записа. Решаващите изводи на съда са основани на липса на доказателства за съществуването и характера на каузалното правоотношение – договор за посредничество и конкретните задължения на ищеца, които той твърди че е изпълнил и връзката между него и записа на заповед, послужил като основание за издаване на изпълнителния лист при последователно поддържаното становище на ответника, че не е установена каузална връзка и представените фактури не касаят правоотношенията между страните по спора. Макар и неточна, квалификацията на предявения отрицателен установителен иск /чл.254 ГПК-отм., респ чл.124 ГПК/ няма никакво отношение към изложените от САС мотиви във връзка с възприетото, че ищецът се домогва да разкрие действителните правоотношения между страните с оглед вписването във фактурите на името на едноличния търговец като доставчик, комуто се дължи плащането. Поради това и не са налице основанията за допускане на касационното обжалване по поставените като първи и четвърти процесуалноправни въпроси, включително и за проверка допустимостта на постановеното решение.
Вторият поставен от касатора правен въпрос за възможността фактурите да бъдат ценени като начало на писмено доказателство е обоснован с разбирането му, че въззивният съд квалифицирал записа на заповед като симулативна сделка, какъвто извод не се съдържа в мотивите на обжалваното решение. Допускане на касационно обжалване по въпрос, който не е предмет на произнасяне от въззивната инстанция е изключено от разпоредбата на чл.280,ал.1 ГПК. Становището, че процесните фактури следва да бъдат ценени като „начало на писмено доказателство” е въведено за пръв път в касационната жалба, поради което не може да послужи като основание за допускане на касационното обжалване, а и самите фактури не са подписани от страните по спора.
Третият поставен въпрос за допускането и събирането на гласни доказателства не е правен въпрос, а искане касационният съд да отговори защо въззивната инстанция е допуснала събирането на поискани от касатора в качеството му на въззивник свидетелски показания. Поради липса на основната характеристика – поставеният проблем да бъде правен, той не може да послужи като основание за допускане до касация.
Ответникът по касационната жалба не е правил искане за присъждане на разноски.
Поради изложеното, Върховният касационен съд, ТК, състав на Първо т.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на Решение № 133/21.12.2012г. по в.гр.д.№ 3936/2011г. на Софийски апелативен съд, ГК, 2 състав.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.