О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 56
София, 06.02.2020 г.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, четвърто отделение, в закрито заседание на тридесети януари две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛБЕНА БОНЕВА
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН ЦОНЕВ
ЛЮБКА АНДОНОВА
като разгледа докладваното от съдия А. Бонева ч.гр. дело № 39 по описа за 2020 г. взе предвид следното:
Производството по делото е образувано по частна касационна жалба, подадена от „И. И.“ ЕООД, [населено място] и И. А. И., чрез адв. И. М. З. от САК, срещу въззивно определение № 3797/14.11.2019 г. на Софийския апелативен съд, постановено по ч.гр.д. № 5253/2019 г.
Частната жалба е редовна, като подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, от легитимирани лица, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията на чл. 275, ал. 2, вр. чл. 260 и 261 ГПК.
Жалбоподателите излагат съображения за неправилност на обжалваното определение и искат неговата отмяна.
Администриращият съд е извършил размяна на книжата между страните, като насрещната страна Прокуратурата на Република България не е отговорила в срока по чл. 276, ал. 1 ГПК.
Представено е приложение с основания за допускане на касационното обжалване.
За да се произнесе по реда на чл. 288 ГПК, съставът на Върховния касационен съд взе предвид следното:
Въззивният Софийски апелативен съд, като потвърдил определението на първостепенния Софийски градски съд, върнал исковата молба на „И. И.“ ЕООД, [населено място] и И. А. И. против Прокуратурата на РБ, като приел, че ищците не са изпълнили в срок указанието на първата инстанция да внесат дължимата държавна такса – 4% от цената на всеки иск. Апелативният съд приел, че ищците са предявило искове срещу Прокуратурата на РБ за присъждане на имуществени и неимуществеи вреди, понесени в резултат от отказа на СРП от 31.03.2017 г. по прокурорска преписка № 11006 да образува наказателно производство, с който отказ се твърдели нарушени „конкретни задължения на Прокуратурата на РБ, вменени й с Конституцията на РБ“. Съдът приел, че исковете са за 90 359 лв. – пропуснат доход от наем за имота, който се владее от лицата, срещу които била подадена жалбата до прокуратурата, за периода 01.03.2010 г. до подаване на иска; 50 000 лв. имуществена вреда от пропуснат доход по осъществяване предмета на дейност в същия имот от търговското дружество за периода 01.03.2010 г. до подаване на исковата молба; неимуществени вреди от 20 000 лв. от претърпени от физическото лице болки и страдания от отнетата възможност да осъществява избраната професия в конкретния имот, от възпрепятстване на стопанската му инициатива, от чувство на унижени и от промяната в отношението на заобикалящите го. Съдът посочил, че фактическата обстановка по исковата молба не може да бъде подведена под някоя от хипотезите на ЗОДОВ, поради което е приложим общият ред по чл. 49 ЗЗД. При тези съображения, въззивната инстанция направила извод, че се дължи държавна такса в размер на 4% от претендираните суми и даденото в този смисъл указание „не противоречи на правото на ЕС, съгласно даденото разрешение в решение по дело С-571/2016 г. на СЕС, постановено на 04.10.2018 г. по преюдициално запитване“. В заключение, прието е, че след неизпълнение на указанието за внасяне на дължимата държавна такса, правилно сезираният СГС е върнал исковата молба и е прекратил образуваното по нея исково производство.
Касаторите обосновават допускане на касационно обжалване с хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по правния въпрос какъв е размерът на държавната такса по иск с правно основание чл. 4, § 3 ДЕС за нарушаване правото на ЕС; по кой процесуален ред се подават и разглеждат исковете по чл. 4, § 3 ДЕС. Поддържат противоречие с определение № 233/24.04.2018 г. на ВКС, II т.о. по ч.т.д. № 182/2018 г. и определение № 269/08.05.2015 г. по гр. д. № 1867/2015 г. на III г.о. на ВКС.
Въпросите, както са поставени са неотносими, защото въззивният съд не е приел, че е сезиран с искове по чл. 4, § 3 ДЕС. Напротив, изрично е посочил, че разрешението, дадено по преюдициално запитване с решение от 04.10.2018 г. по дело С-571/2016 г. на СЕС, е неотносимо към казуса. Относно това заключение (квалификацията на исковете) няма оплаквания, нито въпроси в изложението към касационната жалба.
Съставът на Върховния касационен съд намира, че е налице основание служебно, по силата на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, да допусне касационно обжалване на въззивното определение за преценка на евентуалната му явна неправилност във връзка със задължението на съда да изложи ясни и пълни мотиви по всички доводи на страните, както и относно задълженията на въззивния съд в производство по чл. 274, ал. 2 ГПК.
Както е изяснено по задължителен за всички съдилища начин в Тълккувателно решение № 6/2017 г. на ОСГТК на ВКС, производството по обжалване на постановените в гражданския процес определения и разпореждания е уредено като самостоятелно, отделно от производствата по въззивно и касационно обжалване на съдебните решения. Този подход е обусловен от различията в подлежащите на проверка съдебни актове. С решението съдът се произнася по спорното материално право, а съгласно чл. 252 ГПК определения и разпореждания се постановяват, когато съдът се произнася по въпроси, с които не се решава спорът по същество, а се извършва преценка за приложението на процесуални норми, които по правило са императивни. Логично следствие от това основно разграничение се явяват различните правомощия на въззивната инстанция в производството по обжалване на решенията и в производството по обжалване на определенията, визирани от чл. 274, ал. 1 ГПК. Разпоредбата на чл. 278, ал. 2 ГПК представлява особено правило по смисъла на чл. 278, ал. 4 ГПК, което изключва субсидиарното приложение на чл. 269, изр. второ ГПК в производството по частна жалба. Инстанцията, осъществяваща контрол за законосъобразността на актовете, подлежащи на обжалване с частна жалба, винаги (разгледано исторически в българското законодателство) е разполагала с правомощието самостоятелно да установява фактите, относими към приложимата процесуалноправна норма, да вземе собствено становище по предмета на производството и да се произнесе по неговото същество, без да е обвързана от изложените в частната жалба оплаквания. Изложените конкретни оплаквания във въззивната частна жалба срещу обжалваното определение имат значение единствено да ориентират съда за становището на страната, като дори при бланкетна частна жалба въззивният съд извършва цялостна проверка, както за валидност и допустимост на обжалваното определение, така и относно неговата законосъобразност.
Мотивите на съдебния акт, както е разяснено в Постановление № 7 от 30.12.1959 г. на Пленума на ВС РБ и множество решения на състави на Върховния съд и на Върховния касационен съд, задължително трябва да съдържат отговор на важните и съществени въпроси, поставени за решаване на делото, като съдът конкретно, точно и ясно да каже какво приема за установено относно фактическите положения и какви правни заключения прави, излагайки аргументите си. За да може съдът да даде защита срещу незаконосъобразното развитие на гражданските правоотношения и да възстанови тяхното законосъобразно състояние, той подчинява процесуалните си действия на принципа за установяване на истината (чл. 10 ГПК). Установяването на истината се постига чрез преценка на всички доказателства по делото и доводите на страните, по вътрешно убеждение, което почива на приложимия закон, логическите и житейски правила (чл. 12 ГПК). Мотивирането на съдебния акт е и гаранция за справедлив съдебен процес – релевантните и надлежно заявени аргументи следва задължително да са разгледани и преценени, на страните трябва да е гарантирана възможността ефективно да упражнят евентуалното си право на обжалване.
В обжалваното определение, въззивният съд, в нарушение на чл. 278 ГПК, е разгледал единствено въпросът дали ищецът е изпълнил указанието на първостепенния съд да внесе определения му размер държавна такса, като не е взел отношение към неизпълнението на другите указания, дадени по чл. 129, ал. 2 ГПК, поради което исковата молба е върната. Приел е, че искът, който е предявен, е по чл. 49 ЗЗД, като не е изложил никакви съображения относно извода си, че е неприложим чл. 4, § 3 ДЕС за нарушаване правото на ЕС и, че решение от 04.10.2018 г. по дело С-571/2016 г. на СЕС, е неотносимо към казуса. Така е допуснал нарушение на чл. 12 и чл. 254, ал. 1 ГПК.
Изложеното предопределя съставът на Върховния касационен съд да се произнесе по съществото на правния спор – осъществена ли е хипотезата на чл. 129, ал. 3 ГПК.
С разпореждане от 24.03.2017 г. първостепенният съд е указал на ищците да уточнят обстоятелствената част и петитума на исковете и да представят доказателства за платена държавна такса за всеки иск в размер на 4 % от цената.
Ищците вместо да изпълнят, са подали частна жалба срещу необжалваемото разпореждането по чл. 129, ал. 2 ГПК. Частната им жалба е оставена без разглеждане като недопустима. Въпреки това, жалбоподателите неколкоктратно са повторили алгоритъма от поредица жалби срещу същото разпореждане и актоветете, с които частната жалба е върната.
Едва с молба от 12.03.2018 г. те заявяват, че няма да внесат 4% държавна такса, защото указанието е в противоречие със съдебната практика на СЕС и определение № 269/08.05.2015 г. по гр.д. № 417/2018 г. на IV г.о. на ВКС. Твърдят, че са изпълнили другите указания (от т. 1 до т. 6), дадени им по чл. 129, ал. 2 ГПК с молба вх. № 112055/28.08.2017 г.
Съставът на Върховния касационен съд намира, че точно изпълнение не е последвало. Цитираната молба от 28.08.2017 г. е частната жалба срещу необжалваемото разпореждане, постановено на 24.03.2017 г. от СГС и не внася никаква яснота относно правопораждащите юридически факти, съставляващи основание на исковата молба. Само за пълнота, сами ищците пред АС София и пред ВКС и не твърдят, че са отстранили нередовностите на исковата молба по чл. 127, ал. 1, т. 7 ГПК. Тази неяснота от своя страна препятства съда да квалифицира иска и да прецени дали се касае за нарушаване правото на Европейския съюз (квалификациите на ищците, без каквато и да е връзка с конкретно изложени фактически твърдения не са достатъчни да определят предмета на иска). Изложеното обуславя и извод, че няма основание да се приеме, че приложимият към спора процесуален ред е ЗОДОВ и дължимата държавна такса следва да се определя според разпореденото в него.
В заключение, осъществена е хипотезата на чл. 129, ал. 3 ГПК. Исковата молба е нередовна и въпреки дадените ясни и точни указания, точно изпълнение не е последвало. Допуснатото до касационно обжалване въззивното определение следва да се потвърди като краен резултат.
Мотивиран от горното, съдът
О П Р Е Д Е Л И:
ДОПУСКА ДО КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ въззивно определение № 3797/14.11.2019 г. на Софийския апелативен съд, постановено по ч.гр.д. № 5253/2019 г.
ОСТАВЯ В СИЛА въззивно определение № 3797/14.11.2019 г. на Софийския апелативен съд, постановено по ч.гр.д. № 5253/2019 г.
РАЗНОСКИ не се присъждат.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: